Добро, Зло, Йерархия на Тъмата, Дявола

[=======]

       Затова в древните легенди и мъдрите книги се говори за небесните механизми на равновесието на Вселената, световете и планетите в нея, охранявани от Твореца. Този принцип е валиден и за човешкия организъм и равновесието на енергиите в него.
       Хаосът е морето на първичната смес, от която Създателят и помощниците му по-късно моделират формите в равновесие, за да им дадат шанса да бъдат и да се възпроизведат по законите на еволюцията и кръговрата на енергиите, следвайки своята логика и тази на общото, от което са част. Хаосът не обича формата, нито статичното състояние на нещата, а без относителния покой не може да се разбере движението.
       Безформието на хаоса не позволява на материята да се прояви и я лишава от собствения й избор и логиката на развитието й.
       Зотава хаосът е заключен, а Създателят пази ключовете към стихията. Силите на мрака искат да използват стихията на хаоса, за да унищожат сътвореното. Ако не овладеят стихията, и те ще станат нейна жертва. Това е мъдрата забрана на Създателя ни - неподготвените и недобронамерените да не си играят с хаоса - в атомното ядро, на политическата сцена, на икономическите борси, в екологията и в Космоса.
       Парадоксално е, но хаосът може да бъде наречен вечният двигател на еволюцията. Неорганизираното и хаотичното движение на първичната смес е нещото, което е стимулирало Създателя да го облече във форма и да накара енергията да гради вместо да се пилее чрез вечно разрушение и вечно сътворение на мигновени състояния, смеси, енергии, вещества, които са нестабилни и умират в мига, в който се пораждат.
       Древна тайна на познанието гласи "Каквото е горе, това е и долу". По принципа на съответствието хаосът е едно от латентните състояния на всяко породено тяло, същество, планета, общество, съзвездие или галактика.
       Затова в мъдрите книги се дават съвети на човека за спокоен и уравновесен дух, за добронамереност и любов. Яростта, омразата, гневът, ревността, завистта са проявите на хаоса на психическо ниво, когато нервната система и емоциите излизат от равновесието и нормалните параметри.
       Хаосът може да бъде и инфекцията или вирусът, които нарушават енергийния баланс, извеждат организма извън нормалните параметри и пораждат болестта чрез изтичане на енергия или неправилното й функциониране. Да не говорим за състоянието, което всеки е изпитвал и е квалифицирал като "в главата ми цари хаос".
       Той пренасочва енергийните потоци, променя посоката на движението и интензивността им. Енергийните запаси се пилеят, тялото, човекът, обществото, системата губят равновесие, сила и са податливи на разрушението, изчерпването и унищожението, ако не се възстанови балансът.
       Още по-важно е да не се допуска хаос на глобално ниво - човешка цивилизация, планета, звезда, галактика. По принципа на скачените съдове енергията и вибрациите се наслагват и ефектът от хаоса на една планета рефлектира върху останалите планети в системата.
       Може да се твърди, че хаосът е заразителен и сигналите и вибрациите му се разпространяват индиректно по силата на закона за резонанса. Това явление важи с пълна сила и за положителните вибрации на енергията на мисълта, думите и действията.
       Понякога Силите на мрака опитват да освободят големия първичен хаос, като пуснат на свобода малкия хаос - в човешките същества и в природните стихии. Генерираната негативна енергия все още не е достатъчна, за да разбие "оковите" на първичния Хаос и да го пусне от затвора, между чиито ограничения бушува.
       Затова Силите на мрака търсят начини да се генерира мощна негативна енергия. С част от нея искат да съживят митичния изначален хаос. И тогава Вселената може да бъде погълната и унищожена , ако Създателят не се намеси и не овладее творението си.
       Ако всеки човек е част от Създателя, негов духовен дълг е да не пуска на свобода малкия хаос в мислите и поведението си, защото така може да се наклонят Везните и да се промени вселенското равновесие, което е щит срещу хаоса.

[=======]

       Сега ще  преведа някои неща от книга, която има неспецифични наименования. Това е "Роза мира" на Даниил Андреев. В нея поне е дадено някакво степенуване на мрачните светове на Земята. Имената ще ги оставям както са си дадени в книгата. Все пак описанието на самите светове е по-важното от това, как е възприемал имената автора.
       За световете от Антисвета има изключително малко информация в литературата, сякаш се страхуват да се пише и говори за него, а все пак би трябвало да знаеме поне нещо и за тези светове.



                  СВЕТОВЕТЕ  НА  ВЪЗМЕЗДИЕТО






         Изложението на световете на Възмездието започва с чистилищата, защото те са по-близо до нас, отколкото другите; те са съизмерими с понятията привични за нас, а в случаите на низходящ път след смъртта спускането започва именно от чистилищата. В по-голямата част от случаите той се ограничава само с чистилищата.
         Думата "чистилище" е взета от католицизма, но с католическите представи панорамата на това, за което ще стане дума, съвпада далече не във всичко.
         Чистилищата на различните метакултури се различават едни от други, даже взети поотделно, всяко от тях претърпява значителни промени през вековете. Сформирали са се също в различни епохи. В метакултурите на древността, включително Византия, тях не ги е имало изобщо. По-точно - на тяхно място е имало светове на безизходно страдание; отглас от мистичното знание за безизходността на страдалищата отчетливо се чува в по-голямата част от древните религии.
         Най-дремното от чистилищата принадлежи към Индийската метакултура; именно този синклит първи в историята на човечеството е достигнал такава мощ от Светлина, каквато е била нужна за възпрепятстване силите на Гангутър /Дявола ?/ да превърнат в страдалища сакуалата на някои слоеве на изкупление след смъртта, която Индийската метакултура е наследила от най-древните човечества - демоните и титаните. По-късно в чистилища били превърнати някои слоеве от метакултурите на еврейството, християнството и исляма: тук решаващо значение имало възкръсването на Исус Христос, Неговото слизане в демоничните светове и последвалата след това, в продължение на векове, борба на християнските синклити с демоните за облекчаване на Закона за възмездието. Но с Византийската метакултура тази борба не се увенчала с победа. Вражеският лагер оказал непреодолима съпротива; в последствие на тази борба Византийската метакултура се откъснала от Енроф. Аз мимоходом споменавах вече за многозначителността на това обстоятелство, че византийското православие не приело идеите за чистилищата, когато те се появили в западната Църква. В ужасяващите перспективи на вечни мъки, очакващи грешната душа, следва да се търси и горещото вещество на този аскетичен максимализъм, с който горял византийският религиозен дух до самият край на своята история. Да, пред духовидците на Византия есхатологичната дълбочина се разгърнала с всичките крайности на своята демонична жестокост.
       В Руската метакултура първият шеол бил създаден през ХІІ век, бидейки преобразуван от страдалища със силите на Христос. С течение на времето той променил малко своя вид; изменили се и тези кармически товари, които влекат след себе си умрелите в този свят. Впрочем, механичната част на действие на Закона за възмездието остава, разбира се, непроменена, винаги и навсякъде: тя се състои в това, че нарушаването на нравствените закони води след себе си натежаване на ефирното тяло на извършилия го. Докаго той е жив, натежаването на ефирното тяло остава сякаш на повърхността на триизмерния свят: при това тяло физическото играе ролятя на спасителен пояс за потъващия. Но едва връзката между тях е разкъсвана от смъртта, и ефирното тяло започва да се потапя все по-дълбоко и по-дълбоко, от слой в слой, докато не достигне равновесие със заобикалящата го среда. Такъв е, в основата си механизма. Но има и същества, които следят за неговото безотказно действие: ПАЗИТЕЛИТЕ НА КАРМАТА. Това е съвсем особена категория; сред разнообразието от демони на Шаданакар /Земята?/ това са - пришълци. Когато демоничните пълчища от планетата Дайи били изгонени от нейната брамфатура /Астрални слоеве/ надалече, в брамфатурата /астрални слоеве/ на нейния спътник, а спътникът скоро след това загинал и се превърнал в ято мъртви късчета - астероиди, неговите демонични обитатели се разпръснали в световното пространство в търсене на нови убежища. Част от тях се вмъкнала в Шадавакар /Земята/, сключвайки някакво подобие на договор със силите на Гангутър /Дявола/. Тези същества са с висок интелект, но с хладна, като лед, сфера на чувствата. На тях поравно са им чужди ненавистта и любовта, злобата и състраданието. Те взели върху себе си грижата за механизма на кармата, запълвайки загубата на жизнените си сили с еманациите на душевните мъки на тези хора, които след смъртта си в Енроф /физическият свят/ са принудени да се спускат в Скривнус, Ладреф и Мород - горните слоеве на чистилищата. Размерите на тези същества са огромни; от полупрозрачни и сиви, като мътно стъкло, телата са им правоъгълни, а в муцуните им, колкото и да е странно това, има сходство с муцуните на кучетата-пазачи, стърчащи уши и зорки наблюдателни очи. Със силите на Светлината те встъпват в борба само тогава, когато тези сили започват работа по смегчаване на законите на кармата и преобразуването на чистилищата.

[=======]

       Първото от чистилищата се нарича СКРИВНУС. Това е картина на обезбожествен свят  и обезбожествено общество без всякакви украси. Безцветен ландшафт; оловно-сиво, никога не вълнуващо се море. Повяхнала трева, нискорастящи храсталаци и мъхове напомнят до известна степен тундрата. Но тундрата поне през пролетта се покрива с цветя; почвата на Скривнус не ражда и едно цвете. За обиталища на милионите маси от тези, които са били хора, служат тук котловини, затворени сред невисоки, но непристъпни склонове. Скривнус не познава нито любовта, нито надеждата, нито радостта, нито религията, нито изкуството; никога не е виждал и деца. Непрекъснатият труд се прекъсва само за сън, но сънищата са лишени от съновидения, а трудът - от творчество. Някакви огромни плашещи същества бодърствуват от другата страна на склоновете, от време на време те хвърлят от там купища предмети, сякаш плъзгащи се по въздуха. Всеки от предметите сам намира този, който трябва да работи над него: да се поправя никому ненужна вехтория, да се мие нещо като изцапани с масло и мръсотия шишета, да се лъскат метални отпадъци. И работата, и съня протичат предимно в баракоподобни къщи, дълги, преградени отвътре с бариери високи до пояса.
       Обликът на обитателите запазва пълно човекоподобие, но чертите са размити и огладени. Те напомнят на катми, напълно приличащи си едни с други. Впрочем, паметта за съществуването в Енроф /физ. свят/ не само се пази в душите на обитателите, но и ги гложди, като мечта за изгубен рай. Най-неотстъпното от мъченията на Скривнус е  - скуката от безизходното робство, тази отегчителна работа, това отсъствие на перспективи, какнито и да са те.
       Защото не перспективата, а кошмарът на вечно надвиснала заплаха е единственият реален изход от тук. Изходът се заключава в това, че на морето се показва черен, приличащ на сандък кораб, бързо и безшумно приближаващ се към брега. Неговата поява вкарва обитателите в панически ужас, тъй като нито един от тях не знае, застрахован ли е от поглъщане от тъмният  като в рог трюм. Взимайки известно количество от тях - тези, които товарът на кармата ги обрича на страдание в по-дълбоки слоеве, корабът отплува. Затворените в трюма не виждат изминатия път. Те чувстват само, че движението по хоризонтал се сменя с вертикално спускане, сякаш корабът е завлечен от въртящ се Малстрьом.
       Със Скривнус се ограничават изкупителните страдания на тези, чиято съвест не е омрачена от паметта за тежки пороци, нито за престъпления, но чието съзнание в Енроф /физ. свят/ е било отделено от волята и влиянията на неговия шелт /Не мога да преведа тази дума/ с глуха стена от житейски грижи и мисли само за материалното.

[=======]

      Следващият слой прилича на предишния, но той е по-тъмен: сякаш е застинал в неопределен сумрак на границата с вечната нощ. Тук няма нито постройки, нито човешки тълпи; но всеки усеща невидимото присъствие на множество други: следи от движения, приличащи на отпечатъци на крака, издават тяхното присъствие. Това чистилище се нарича ЛАДРЕФ, и краткотрайно пребиваване в него изпитват десетки милиони. Това е - следствие от маловерието, не даващо на силите на духовността да проникват в естеството на човека и да облегчат ефирното му тяло.
     Този, на когото предстои по-нататъшно спускане, субективно го възприема така, сякаш е заспал и внезапно се е събудил в променена обстановка. В действителност демоничните същества - осъществителите на кармата - го пренасят по време на полусън в друг поток на времето, въпреки че числото на пространствените координати  - три - остава непроменено във всички шеоли.
     Изкупващият своята карма се озовава сред пълен мрак, където слабо фосфоресцират само почвата и редките еквиваленти на растения. Благодарение на светещите скали ландшафтът не е лишен тук-таме от някаква мрачна красота. Това е последният слой, където все още има това, което ние обобщено наричаме Природа. За следващият слой ще бъде свойствен само урбанистичен ландшафт.

[=======]

       Тук, в МОРОД, царува абсолютна тишина. Всеки, пребиваващ в този свят, не възприема изобщо другите обитатели и е уверен в пълната си самота. Голяма мъка от чувство на тежка изоставеност го обхваща, като желязна черупка. Напразно е да се хвърля, моли, вика на помощ, иска - всеки е предоставен на общуване само със своята душа. А душата е престъпна, паметта й е опетнена с извършеното на Земята злодеяние, и за такава душа няма нищо по-плашещо от уединението и тишината. Тук всеки разбира смисълът и мащабите на извършеното на земята зло и изпива до дъно чашата на ужаса пред своето престъпление. От този безкраен диалог със самия себе си нещастника не го отвлича нищо, даже борбата за съществуване. Защото тук няма никаква борба, храната е наоколо в изобилие, това са няколко вида почви. Дрехи? Но в голяма част от слоевете, в това число и в Мород, ефирното тяло само излъчва обличащата го тъкан: тази, с която ние заменяме дрехите. И ако в световете на Просветлението тя е прекрасна и светеща, то в Мород творческата загуба на неговите обитатели позволява да се създават само ефирни парцали. Впрочем, подобно просешко облекло облича и астрално-ефирното същество на изкупващия още в Ладреф.
      Този, чиято съвест не може да очисти и Мород, го чака вече не спускане в следващия слой, а внезапно и страшно пропадане в него: това има прилика с тресавище, в което нещастникът е попаднал неочаквано за себе си  и което го всмуква: първо краката, после туловището, накрая главата.

[=======]

    Общо са 21 стр. все такива неща, едно от друго по-тежки описания. Има още от чистилищата, посли са магмите,  световете на физическото ядро на планетата, и после гробището на Шаданакар /Земята/ - астралното. После има описание на световете, създадени от демоничните сили. После се описват демоничните стихии. И това е структурата на низшите астрални нива, описват се подробно.
     Гаднички са, при четене тръпки побиват. Само в тази книга съм попадала на такива подробни описания на тези тежки светове.

[=======]

      Повествованието достигна АГРА, слоят на черните угри /угар/, между които са размесени, като острови, огледално-черните отражения на великите градове на Енроф /физ. свят/. Този слой, както и всички чистилища, няма космическо измерение. Затова тук нямо нито слънце, нито луна, нито звезди: небето се възприема като плътен свод, обвит в постоянна нощ. Някои предмети светят сами, мъждиво свети и земята, сякаш е пропита с кръв. Цветът тук е преобладаващо един: в Енроф ние не сме способни да го видим, и по впечатлението, което той прави, по-скоро напомня на тъмно-пурпурен. Сякаш това е същият цвят, който във физиката се нарича инфрачервен.
      Външният облик на тези, които са паднали в този свят, напомня, до известна степен, обликът на джуджета: човекоподобието още е съхранено, но формите са уродливи и мизерни. Ръстът е намален. Движенията забавени. Никаква материалност, която да замества дрехите, тялото им вече не излъчва; царува безпомощна голота. Едно от мъченията на Агра е - чувството на безсилен срам и съзерцание на собствената оскъдица. Друго мъчение е в това, че тук започва за първи път да се изпитва тръпчива жалост към другите подобни и идва разбирането на личният дял отговорност за тяхната трагична съдба.
      Третата мъка за тези нещастници е - страхът. Той се поражда от наличиета в Агра и на други същества, хищници от демонична порода: наричат се волгри. Когато ние се приближихме до сграда, съставляваща тъмноефирното тяло на Инженерния замък, аз различих седящо неподвижно на покрива същество, огромно, голямо колкото гущер от мезозойската ера. То беше от женски пол, тромаво и ровещо, със сива, шуплеста кожа. Сиротно притиснала се с бузата си към кулата и прегърнала я с дясната си лапа, бедната неподвижно гледаше пред себе си със съвсем пусти, както ми се стори очни кухини. Тя беше дълбоко нещастна. Според мене, на нея мъчително й се искаше да крещи или да вие, но тя нямаше нито уста, нито паст. Впрочем, изпълнено с опастности можеше да бъде и самото чувство на жалост към нея: лукавата хищница причакваше жертва, и жертвата можеше да бъде всеки от тези, които бяха хора. В животински страх пред волгрите бедните джуджета се криеха по ъглите или се прокрадваха, затаили дишане в подножията на сградите, избрани от тези чудовища. Да бъдеш изяден, по-точно всмукан от волгър през неговата пореста кожа, значеше да умреш в Агра, за да възникнеш още по-надолу, в БУСТВИЧ или в страшният РАФАГ. По-късно аз видях, че волгрите са - многобройни -, че те отчасти са разумни и че грубата, мрачна цивилизация, с която се отличава Агр, е именно тяхно творение. Механични приспособления, облекчаващи труда, те още почти нямаха. Те ръчно натрупваха от някакъв материал, приличащ на стволовете на гиганстките дървета в Калифорния, сгради, които аз видях наоколо, и всяко късче от този материал, плътно прилепващ към останалите, започваше да свети мъждиво-пурпурно, не осветяващ почти нищо с излъчването си. В какво се състоеше връзката между сградите в Енроф /физ. свят/ и съоръженията на волгрите в Агра, за мен остана неясно.
        Звукова реч те нямаха, но имаха нещо от рода на жестовете. Сградите ги строяха, за да се укриват в тях от кратките проливни дъждове, налитащи почти ежеминутно. Дъждовете бяха черни.
        Странно е и това, че волгрите имаха три пола, а не два. Мъжкият индивид оплодява индивид от среден пол, която известно време изнася зародиша вътре в себе си, а после го предава на бъдещата майка.
        Но тук-таме в тази цивилизация се смесваха, като острови, безмълвни, изобщо не светещи сгради. Волгрите даже не се приближаваха до тях: нещо им пречеше, нещо, което за мен беше невидимо. Това бяха единствените убежища от волгрите, където мъчениците на Агра можеха поне за кратко време да бъдат в безопастност. Кой ги е построил? Кога? От какъв материал? Не зная. Гладът не даваше на нещастниците да се крият в тези приюти: той ги гонеше в търсене на хранителна плесен, покриваща фундаментите на този безрадостен град.
        Ако тежката карма не направи този, който е попаднал тук, жертва на волгрите и той не се озове в следващия от долните светове, рано или късно го очаква трансформация, която го изкачва нагоре. Завършващият своето изкупление постепенно започва да се променя телесно. Той се увеличава на ръст, започват да се проясняват чертите на лицето, напомнящи чертите, които той е имал някога, и волгрите не смеят да се доближат до него. Самата трансформация става с помощта на братята от Небесна Русия: спускащи се в Агра, те обкръжават приключилият тежкото и продължително изпитание. Да присъстват на това събитие могат само тези от джуджетата, на които скоро им предстои да бъдат издигнати от тук по същия начин. Но докато те гледат на ставащото отстрани, на тях им се струва, че братята от синклита сякаш издигат освободеният върху крилете си  или върху гънките на светищите си покривала. Волгрите, обхванати от мистичен трепет и страх, гледат това събитие отдалече, но не са в състояние да разберат нещо.
       Стълбата на възхождението не е закрита пред нито една демонична монада, даже пред волгрите. Но за подобно обръщане се изисква такава изостреност на съзнанието, каквато не се среща тук почти никога.
      

[=======]

      Понякога тук се среща нещо съвсем различно; на места ландшафта е разнообразен от светещи петна, приличащи на огромни гнилости. Нещо от  трупната зеленина има в тях... Това е, че в Агра просветва другият слой, разположен по-долу: БУСТВИЧ. Там всичко гние, но никога не изгнива докрай; в състояние, съчетаващо гниенето наживо с духовната летаргия се и състои мъката на Буствич. В Буствич развързват възлите на кармата си тези, чиято душа е натежала с влечение към неозареното от нищо плътско, и не е изработила през живота си на земята никакъв противовес. Тук пленниците ги гложди угнетено отвращение към самите себе си, защото ефирното му тяло се е превърнало в подобие на кал. Защото, колкото и да е страшно и омерзително, но Буствич е всъщност не друго, а нечистотиите на волгрите.
      Към душевните мъки тук започват да се присъединяват и телесните: способността на пленниците към движение е силно ограничена, както и способността им към самозащита. А самозащитата е насъщно необходима на всеки от тях, защото редом с тях тук обитават между две въплъщения в един от демоничните стихийни светове, облечени в тъмно-ефирни тела душите на дребните човекоподобни демони: тук те имат вид на човекочервеи, а са с големината на котка. Наживо, бавно, помалко изяждат те в Буствич тези, които някога са били хора в Енроф /физ. свят/.

[=======]

       След Буствич следва чистилище, носещо името РАФАГ: тук се изживяват кармичните следствия от предателствата и користната преданост на тиранията. Рафаг - е мъка на непрекъснато самоизтощаване, нещо, на което могат да намекнат такива явления от нашия слой, като страданията от холера. Това е последният слой, чийто ландшафт поне отдалечено напомня на нашите градове; но убежища, като мяркащите се в Буствич и Агра, тук вече няма. Покровът на съборните молитви на човечеството не се разпространява до Рафаг: по-дълбоко могат да достигат само силите на синклитите и висшите йерархии на Шаданакар /Земята/.
       Над трите последни, долни чистилища, господстват ангелите на мрака.

[Breath]

    Общо са 21 стр. все такива неща, едно от друго по-тежки описания. Има още от чистилищата, посли са магмите,  световете на физическото ядро на планетата, и после гробището на Шаданакар /Земята/ - астралното. После има описание на световете, създадени от демоничните сили. После се описват демоничните стихии. И това е структурата на низшите астрални нива, описват се подробно.
     Гаднички са, при четене тръпки побиват. Само в тази книга съм попадала на такива подробни описания на тези тежки светове.

Доста тежко четиво на моменти, наистина. И много ти благодаря, че не се отказваш и продължаваш да превеждаш. И аз никъде не съм попадала на такива подробни описания досега. 

[=======]

       Първият от тези слоя - ШИМ-БИГ - представлява бавен поток, движещ се по невъобразимо мрачен свят, затворен под висок свод. Трудно е да се разбере откъде излиза полусветлината, мъртва и безцветна. Дребен дъжд ръми върху потока, кипящ на повърхността му с малки балончета. И вече не дрехите на мъчещите се тук души, но самите души в техните деградирали ефирни тела приличат на димно-сивокафяви дрипи. Те се хвърлят напред и назад, хващайки се каквото им падне, само да не попаднат в потока. Тях ги мъчи не само ужас: още по-голямо мъчение има в чувството на срам, никъде не достигащо такава сила както в Шим-Биг, и пареща мъка по истинско тяло, по мекия топъл свят - спомен от радостите на живота на земята.
       Тук се усилва състраданието.
       А устието на потока се вижда съвсем отблизо. И самият поток, и целият този тунелоподобен свят прекъсват там, подобно на това както прекъсва тунелът на метрото при излизане на естакадата. Но водите не се вливат никъде: и те , и бреговете, и свода - всичко се разтваря в сива безпредметна пустинност. Там не може да съществува никакво тяло, там няма и намек на каквато и да била почва или среда. Само едно не гасне там: искрата на самосъзнанието. Това чистилище се нарича ДРОМН: илюзия на страшното небитие.

[=======]

     И ако в Шим-Биг изкупват себе си тези, които носят отговорност за няколко човешки смърти, даже и за смъртта на престъпници, които са  издавали смъртна присъда или които са съставяли предателски донос, - в Дромна се намират тези, чието нарушение на закона на пръв поглед ще ви се стори неимоверно малко. Да, аритметиката на кармата е странна! И в Дромна довеждат не злодеянията, не кръвопролитията, но само кармичното следствие на активното безверие, войнственото отрицание на духовността, деятелното утвърждаване на лъжливата идея за смъртността на душата. На пленника на Дромна му се струва, че никъде няма нищо, няма го и него самия - точно така, както му се е струвало и докато е бил жив. И той с голямо усилие, но не скоро, може да се справи с поразяващият факт - неугасването на самоосъзнамащият АЗ даже тук, в абсолютната пустота, въпреки логиката и здравия разум. При това, ще започне да усеща смътно, че всичко би могло да бъде по друг начин, ако това небитие - или полунебитие - той не беше си го избрал сам.
        Но тъгата на доброволната напуснатост, украсяваща пребиваването в Дромна, лека-полека започва да отстъпва място на тревога. АЗ-ът чувства, че него нанякъде го влече, сякаш надолу и встрани, и самото то от точка се превръща в разтеглена фигура, устремена надолу. Отсъствието на каквито и да са ориентири не позволява да се разбере, пада ли той бавно или пропада с голяма бързина. Само вътрешното чувство плаче по-високо от всякакви доказателства на логиката , че той се движи не нагоре и не настрани, а именно надолу. Ето долу вече се вижда и розовеещо пространство. За няколко мига този цвят може да се стори на пропадащия даже радостен. Но след това вледеняваща догадка пронизва нещастното АЗ: то е разбрало, че непреодолимо се спуска в разтопено, тихо, сякаш желязно море. Тежестта на спускащия се стремително нараства ; ето, той се докосва до разтопено-червената повърхност на ФУКАБИРН и потъва в неговата среда. Мъката се състои в това, освен изгарящото телесно страдание, именно в ужаса на спускането във вечните мъки - спускането , което се струва невъзвратимо.
       Фукабирн е - последният от сакуалата на чистилищата. Сега започва сакуалата на трансфизическите магми: тези локални светове съсъществуват в триизмерното пространство, но в други потоци от време, с поясите от разтопено вещество в обвивката на планетата. Повтарям, подчертавам: във всичките метакултури, освен Индийската, страданията в тези светове не са имали край, докато Исус Христос не извърши това освободително спускане в тях, което в църковните предания се нарича слизането на Спасителя в ада. От този момент за силите на Светлината става възможно, въпреки че изисква огромни усилия, измъкването на страдащите от тези бездни след срока, необходим за развързване на възлите на личната карма.

[=======]

     Първата от магмите - това е ОКРУС, лепковато дъно на Фукабирн.
     Около шелта вече в Дромна не са останали никакви стари обвивки и е започнало да се образува ново телесно същество. В Окрус неговото формиране приближава към края си, но нищо, даже и най-отделечено, напомнящо на човешки облик няма в него: това е кръглообразно нищо от оживял инфраметал.
     Защо са мъките на Фукабирн и Окрус, за какво? О, тези страдалци вече не са много. В Скривнус и Ладреф са се мъчили милиони, тук - стотици, може би даже, десетки. Осъждането на идейния враг на велики мъчения, осъждането на невинни, мъчението на беззащитни, поругателството над деца - всичко това се изкупва със страдания, тук, в Осрус и Фукабирн.
     Тук мъчещият се си спомня отчетливо за религиозните учения, чувани на земята, и за това, че той е бил предупреден. Телесните мъки субективно се усещат тук, като въздаяние, но вече започва да се усеща двойнствената природа на Закона и отговорността за неговата жестокост не на Бога, а на демоничните сили. Съзнанието се прояснява: в това е - проявата на Провидческата страна на Закона, тази негова древна основа, която е била създадена от демиурзите още преди нахлуванета на Гангутър(Луцифер) в Шаданакар (нашата планета). Проясняване на съзнанието, проясняване на съвестта, придобиване на духовна жажда - това е тази страна от Закона за възмездието, която светлите сили са извоювали от тъмните и благодарение на което Законът все пак не е станал абсолютно зло.
     

[=======]

     Инфрафизичната субстанция на матмите много прилича на тяхната физическа субстанция. Пленниците им отначало запазват свободата на движение, но от действия за поддържане на съществуване тук засега няма нужда: силите се поглъщат от околната среда механично. Всичко това се отнася и за втория от поясите на магмата - ГВЕГЪР, представляващ разтопена до червено, неподвижна среда.
     Но, бих искал да напомня, че страданието в Енроф (физ. свят) - каквото и да е то - отслабва посмъртната мъка, преимуществено в смисъла на съкращаване на сроковете й, но понякога и в смисъла на нейното "качество". Продължителността на изкупителното наказание на душата след смъртта се определя, основно от мащабите на тези жертви, които са пострадали от нейните действия в Енроф (физ. свят). Масовият характер на престъпленията води след себе си понижение на слоевете на възмездие: Окрус може да бъде заменен, например с УКАРВАИР, Гвегър - с ПРОПУЛК. При това същината на нещата е в това, че телесните мъки, започнали във Фукабирн и нараснали в Окрус и Гвегър, достигат апогея си в следващият слой, наричан УКАРВАИР: това е бушуваща магма. Там се изкупват изопачителите на висшите и светли идеи, носещи отговорност за осакатяването на трансфизичните пътища на хиляди и милиони. Там са и тези, които са виновни в гнусни деяния (садистите) - тези, които са изпитвали чувство на наслада от страданието на другите и ясно са осъзнавали действията си, но и отново и отново са се наслаждавали на тези мъки.
        За щастие, времето тук тече много бързо.
        По-нататък е ПРОПУЛК - твърдата магма: светът на изкупителните страдания на масовите палачи, виновниците за кръвопролитни войни и мъчителите на народните множества. Свободата на движение се губи. Тялото сякаш е погребано в твърда съставка, и е притиснато от всички страни. Но даже най-страшната телесна мъка тук я надраства страданието на душата. Това е такова горещо разкаяние и такава мъка по Бога, каквито са невъзможни в който и да е от висшите слоеве. За щастие, до Пропулк се спускат малко.
        ...
        Сакуалата на магмите завършва със слой, носещ името ЪРЛ; това е свръхтежка магма. Тук телесните страдания направо гаснат пред духовната мъка. Ърл е създаден за възмездие на тези, които са рецидивисти: тези, които неведнъж са изпитвали пропадането в магмите и връщайки се в Енроф (физ.свят), отново са се утежнявали с велики злодейства.
        Магмите свършиха.
        По-надолу започва сакуалата на световете, съотносими с физическото ядро на планетата, обща за всички метакултури.

[=======]

      По-надолу започва сакуалата на световете, съотносими с физическото ядро на планетата, обща за всички метакултури.
      Първият е БИАСК, инфрачервени пещери, най-лошата от алените преизподни, ако  се определи така цялата стълба от слоеве от Фукабирн до Биаск. Формата тук се променя, появява се подобие на глава и 4 крака. Но пък дарът на речта е загубен, тъй като няма с кого да се разговаря: всеки от затворниците е изолиран от останалия свят и вижда само своите мъчители - тично същите, които приличат, колкото и да е странно това, на прословутите дяволи. Жертвите, пропаднали до Биаск са само няколко десетки, дяволите, нуждаещи се от техния гавах (енергия или страх), - са изключително много и те измъкват от жертвите си гавах, по всички възможни начини, които само могат да измислят. Жертвите на Биаск са тези, които в Енроф (физ.свят) са били развратници, изнасилвачи и са развращавали и обезчестявали. Такива престъпници се преценяват толкова сурово, защото те донасят повече кармична вреда за хиляди човешки души.


       По-ниско от Биаск зее АМИУЦ: вертикални процепи. Падащият сякаш засяда, окачен в пълна безпомощност. А тъй като процепите водят към ГАШАРВА, то нещастникът се оказва висящ направо над гнездото на демоничните сили на Шаданакар /Земята/. Тук са тези, които са съчетали съзнателният садизъм с огромни злодейства.
       Но от вертикалните процепи на Амиуц има и странични ходове-задънени, без изход. Това е ЪТРЕЧ, планетарната нощ, продължаваща от началото на образуването на Шаданакар /Земята/ до края на съществуването на нашата планета в Енроф /физ.свят/, т.е. до изтичането на вторият /бъдещ/ еон. Тук са били малко. А по-нататък има само още един слой, съвсем особен: на извършеното деяние на Юда е съответствал само той. Нарича се ЖУРЩ, и никой освен Юда, не е встъпвал в този слой.
       Ясно ни е, че за страданията, преживявани в слоевете на ядрото, ние не можем да си съставим даже самостоятелна представа.