Какви авторитети се домъкнаха от небитието. И цитати от "проф" Георги Марков. И ще ми дават оценка за философията. Мани, че бегай.
"Новите "демократи" искаха за няколко дни да се окичат с почести като "бащи на демокрацията". Зад гърба на партията и на гърба на същата тази партия се вземаха съдбоносни решения от "достойните мъже", както те сами се назоваваха - Петър Младенов, Андрей Луканов, Добри Джуров, Станко Тодоров, Георги Атанасов. Вместо честна работа и политика те видяха изхода в моето морално унизяване и оклеветяване. Но болшинството от народа не им повярва. Успяха да удължат само с няколко месеца собствения си политически живот. А в кампанията, която започнаха срещу мен, вместо в плитка вода, която те смятаха, че ще прегазят набързо, затънаха в тресавище...
За да опресня паметта на "ноемврийците" и за да разсея митовете - за свалянето на Живков, за рисковете на "прощаване" със синове, за танковете в бойна готовност на Джуров и т.н., - ще резюмирам как протекоха събитията.
Месецът беше декември. Не много преди Коледа. Тогава бях поставен под строга охрана. Твърде строга. При мен се заредиха делегации от Централния комитет на партията. Три пъти идваха. Едната - начело с Андрей Луканов, другата - с Пенчо Кубадински и Начо Папазов...
Бяха уплашени. Уплашени, че мога не само да компрометирам в една или друга степен Горбачов, да разоблича намесата във вътрешните работи на България. Но и да дискредитирам образа, който току-що бяха изградили за себе си.
Моите думи, че вредят на България, и потенциалната заплаха, която се съдържаше в тях, преодпределиха безогледността на действията им. "Креатурите на Живков", както все още ги наричаха от чуждите радиостанции, знаеха, че мога отново да поема нещата в ръцете си. Даваха си сметка, че при моя авторитет неотклонно биха били изпълнени указанията ми. Съзнаваха, че с думи не могат да ме сплашат.
Започнаха да ме местят от вила във вила. Май тогава се загуби Онова одеяло... Пред вратата на стаята ми имаше охрана. Нямах достъп до телефон. Забраниха ми разговори с когото и да е. Можеха да идват да ме виждат само членове на семейството. Никой друг! А в последните дни преди арестуването ми те също са били изолирани...
Изолираха ме напълно. За да съхранят себе си...
И досега не мога да си обясня нито поведението, нито морала на тези "герои". Не може да си словославил неудържимо нечие управление, да си участвал десетилетия в него, да си го подкрепял с думи и дела - и отведнъж яростно да се опълчиш срещу всичко, свързано с това управление. Да го обругаеш тотално и да се поставиш в положение на "ни лук ял, ни лук мирисал". Няма ги тези неща в нормалната политика! Няма ги и в елементарния (да не говорим за по-високия) човешки морал...
Навремето аз дори за миг не помислих да тръгна на разправа нито с Червенков, нито с Югов, нито с когото и да било. Макар че открито им се противопоставях. Не липсваха нито реални възможности, нито хора около мен, които ме подтикваха към подобна разправа. Не отстъпих от принципите си, не можех да плюя на лицето си. В политиката има правила, те са свързани с етиката и морала. Тези правила следва да се спазват. Защото, ако практиката на оклеветяване не се пресече навреме, властта (каквато и да е тя) ще се подкопава с всички възможни средства. А петното ще се лепва на народа, който търпи такива ръководители, и на страната, която ги е родила и възпитала.
Онова, което най-много ме измъчва и не ми дава покой, е, че много хора, в това число ръководни кадри, бяха подложени на оскърбително охулване. Техните знания и умения, техният труд бяха представяни в умишлено лъжлива светлина. А това, което през януари 1990 г. започна с недостойни издевателства срещу доскорошния държавен глава, продължи на всички равнища на държавната и партийната йерархия. За да се стигне и до редови работници. И изобщо до всички, които по-късно щяха да бъдат в отрядите на "червените боклуци"...
Не мога да не спомена и за онези немалко безпартийни и партийни, отечественофронтовски, комсомолски и прочее активисти, предани на предишната власт, които след една нощ се събудиха като новородени, с разяждащото ги съзнание за нереализираност, което се е спотаявало дълго в душите им. Със "спомени" от титанични битки срещу "едноличния режим". И с внезапно пръкнала се преданост към ценностите на демокрацията. Да, имаше, има ги и сега такива хора. Нека те да носят срама пред своите близки и познати. Пред децата и внуците си. А и пред онова, което се нарича чест и достойноство."