Аз не знам, дали ще съм полезна в `разнищването на дилема`, която ти виждаш... но ще пробвам да разгранича две неща.
В подобно състояние- без кислород, жив човек, в Безсъзнание- е Оптимално да му ДАМ, каквото му липсва- а именно КИСЛОРОД- не ритници и шамари.
Няма нищо за преценяне- като времето, в което да го оставя, например. Не. Много бързо и целенасочено, минавам, виждам, давам кислород- било уста в уста, през маска- свестява се или не се свестява. Продължавам. Няма да остана да го реанимирам, докато се освести и отново се изправи на крака.
В следващия момент, ако се окаже, че аз съм тази без кислород, дори и миг на проясняване да имам, първото, което ще е, да накарам спрелия човек да продължи. Защото може, да се окажа причина и за неговата смърт. А това вече е отговорност, която не мога да си позволя.
Затова, дори и много да ми се иска, ще предпочета да се върна в лагера и на другия ден да пробвам отново, с вчерашния ми опит, отколкото да не постигна и крачка по-нагоре.
Обяснено с чипове:
Ако не мисля за необходимо да си имплантирам, и не съм убедена или сигурна, в това, че имам контрол над чип, отивам да пия една бира и да изям една баклава. И след Пет години си казвам:"какво пък, защо да не видя какво толкова?"
Пояснявам, освен, чисто техническите моменти, които на вас ви правят впечатление, се замислете за наистина Възможностите и всички неличими болести на мозъка- Алцхаймер, Паркинсон и разни други....дори няма да споменавам парализи и инсулти, които ще са като настинка в начален стадий.