Страхът от...

[алибаба]

Очаквания, надежда, вяра, знаене...
Митко, прав си, че хората не се разбират поради различното значение, което влагат в понятията. И нещо повече - човек сам на себе си непрестанно разказва света чрез понятия. И тъй като всеки влага различен смисъл в тях всеки живее в различен свят.
Така, че в началото бе словото.
Учили са ни да вярваме, че вяра, надежда и любов са едни прекрасни и хубави работи.
Я да видим...надеждата например. Познава една жена, която се надяваше, че щом е добра, в крайна сметка ще бъде възнаградена.Така да се каже ще получи заслуженото за добротата си. Тоест нищо не трябваше да прави освен да се надява в справедливостта. Вместо да запретне ръкави и да си каже "Абе какво ще чакам и ще се надявам, ПОЧВАМ ...набелязвам си собствена програма, първо, второ, трето.....правя това, онова и пр. от които да се почевствам добре", тя си стоиии, търпиии каквото и се случва или по-скоро и случват другите, дейните и се НАДЯВА на справедливост.
След цял живот надяване, вече към самия си край тази жена разбра, че не е трябвало да се надява, а да действа. Разбра, че "лошите" живяха много по-щастливо и наситено от нея. Остана с горчивото чувство на пропилян напразно живот. Живот посветен на...НАДЕЖДАТА, че добротата са възнаграждава.
Не, аз не мисля, че надеждата е хубаво нещо.

[Blue|_Star]

алибаба,според мен тази жена е очаквала да получи нещо в замяна на това,че е добра.Уви,това е нямало как да стане.Имаш ли очакване-край с надеждата и намерението.А и справедливостта от човешка гледна точка е едно,а от гледна точка на истинската справедливост-съвсем друго(Понякога е жестоко,но...).А и това да стоиш,да търпиш,да чакаш другите-това е играене на ролята на "жертва"(доста разпространена напоследък роля)и отказването да се поеме отговорност,за каквото и да е,в което няма никаква доброта или справедливост(за мен,поне,за истинската справедливост-може и да има,не знам).

[mitko]

Не знам за значението на думите,но знам,че,когато човек знае-той вече няма как да вярва.Той просто знае и очакванията губят смисъл,поради знанието.А надеждата винаги си я има,макар че зависи от човека.

       Да,  много  точно  и  силно  казано,  но  Blue|_Star  това  е  пореден  етап!  Да  научиш   един  отговор  значи  ти  се  предоставя  възможност  да  зададеш  нови  въпроси  и  така  не  знам  докога!  Така,  че  вярата,  надеждата  и  любовта  са  и  ще  са  наши  вечни  спътници! 
       Знанието  поражда  изключително  силен  и  обоснован  страх!  И  е  много  съществино  да  го  коментираме! 
       Ето  аз  не  вярвам  в  съществуването  на  Бога,  защото  знам,  че  има  Бог!  Това  знание,  обаче  не  ми  носи  мир,  спокойствие,  а  по-скоро  страх  от  самият  мене!
       Алибаба,  "За  да  се  чуства  лошото  комфортно  е  достатъчно  доброто  да  не  прави  нищо"  "Доброто  е  добро  само  когато  го  правиш  на  практика"  Така,  че  "Правенето  му  е  майката" - Танграта

[Blue|_Star]

mitko,не знам защо чувстваш страх от Бога,но като цяло страхът е провокиран от Егото и принадлежи на тялото.Да,дълго време имах доста въпроси-намерих ги,появиха се двойно повече,и така си продължава.В крайна сметка винаги има по-ниско,но и по-високо стъпало,във всичко,въпреки че всичко е Едно.И аз не вярвам в някои неща.  Знанието понякога ми причинява мъка и едно кофти чувство,но нямам право да се оплаквам,аз сама си избрах някои неща.А и в крайна сметка,колкото и да причинява мъка,страх,или каквото и да е-предпочитам знанието в доста по-голям %,отколкото пълното безхаберие и незнание.За страха от самия теб-мисля си,че това е причината за някои хора да използват доста под възможностите си.Може би е светът ни е врълпявам прекалено дълго време,че всичко реално и хубаво е грешно,и "невъзможно".

[алибаба]

      Ето  аз  не  вярвам  в  съществуването  на  Бога,  защото  знам,  че  има  Бог!  Това  знание,  обаче  не  ми  носи  мир,  спокойствие,  а  по-скоро  страх  от  самият  мене!

Митко, това, което казваш е много странно. Знанието, че има Бог не може да води до страх от теб! Знанието, че има Бог означава, че ти знаеш, че има един вселенски разум, който се грижи за интересите на цялото, съответно и за неговите части, каквито сме и ние и ти съответно. Това снема огромния непосилен товар от плещите ти. Не си ТИ, който можеш за решиш и да знаеш отговорите и да движиш и направляваш нещата, а нещо далеч по-мощно от теб и тогава не е нужно толкова много да се напъваш да разбираш всичко, а просто да се отпуснеш в състояние на същество за което се грижат и просто да усещаш връзката.
Как може в едно и също време да вярваш в Бог и да се страхуваш от теб? Това е невъзможно. Щом те е страх значи нямаш истинска вяра в Бог, а тя е само на интелектуално ниво. Едно дете не вярва на родителя си интелектуално, защото ЗНАЕ, че родителят му съществува. То вярва без въпроси и отговори, ей така директно и когато е до родителя се чувства в безопасност, няма страх (ако има късмет да има истински родители де), а не хора, които го нараняват докато му говорят, че правят всичко за негово добро.
Та идеята ми е, че вярата в Бог има един единствен смисъл за човека - да го освободи от страха и от свръхотоговорността, която си мисли, че носи на плещите си.
Значи пак се убеждавам, че основните проблеми идват от двусмислиците. Вярата в Бог не означава да разсъждаваш има ли го или не. Тази вяра е по-скоро ДОВЕРИЕ в един удивителен ред от който ти си част. Но не и безредието, което човекът създава де, и което той нарича ред.

[Gerda]

Вчера като четях темата си мислех че не ме е страх от нищо и че няма какво да пиша, но вечерта когато си легнах се сетих за страха си от хора с напълно черни очи бялото го имат  но ирисът е напълно черен, полудявам само като си го представя.Страното пък е че майка ми харесва точно такива напълно черни очи и се страхува от тъмносините, които  аз пък ги обожавам.Като си помисля че някъде има такива хора с черни очи,[разказвали са ми за такива], направо изтръпвам.Другият ми нов страх е че ще ме приберат някъде в някоя лаборатория не ме питайте защо нищо специално ми няма, просто е налудничав страх.

[Tangrata_]

Според мен страхът идва от егоизма.
Нали ти твърдеше, че само ако решим да се отворим ще ни залее някаква огромна любов и ще ни избави от егоизма. А също и от страховете. Или не?

[persefona]

Това означава ли, че и обратното е вярно?
т.е.
че Егоизмът идва от Страх?

С кое се живее по-приятно? С егоизъм или със страх?
Как и нужно ли е да се преодоляват?
Аз мисля, че специално за егоизма не е задължително, но за Страхът е пожелателно към желателно, направо належащо. 

Страхът, всъщност може и предпазва от доста нежелателни последствия.
Смелостта е някак проблемна. Някак натоварваща. Трябва да я отстояваш, да вярваш в това заради което си я вложил. А Страхът си остава един чисто човешки недостатък, с който не е задължително да се бориш.

Преди време, детето ми като беше малко се притеснявах, да няма страх от вода-та. За моя радост като беше 2 годишен потъна два пъти за секунди, но не се уплаши. Като стана на 3-три, влезе в един басейн и там имаше лигава какичка на 5-6 години, която макар и с пояс ( а детето ми без си шляпаше на воля) се държеше за ръката на татко си и не смееше да се пусне. А басейна беше детски. Водата й беше до кръста, а на детето ми до раменцата. Таткото малко се изнерви, че дъщеря му по-голяма се лигави и й каза да вземе пример от по-малкото дете и да му пусне ръката, да махне пояса и просто да прекрачи от единия край на басейна до другия. Тръгвайки...детето ми вижда оставения пояс във водата и го хваща да си играе- момиченцето злобно, отиде до него издърпа му пояса от ръцете, а той се беше отпуснал, и останало без опора детето ми потъна.
Попитах я: Защо направи това? Ако ти ритна крака и загубиш равновесие? м?
- Не може той да е по-малък и да не го е страх.
Може. Защото НЕ ГО Е СТРАХ!
Егоист ли е детето ми? Или каката?

[алибаба]

Страхът се предава на детето от някой от родителите му, обикновено от майката идва. А ако и двамата родители са страхливи...просто няма как детето им да е смело.
Мисля, че децата не се лигавят когато се страхуват.

[persefona]

С цялото ми уважение, твърдението ти за 'идването' на страхът, е НЕобосновано.
Знам, че не обичаш да доказваш очевидности ЗА ТЕБ, но просто ти ...'виси' в пространството и времето едно подобно мнение.
Едва ли страховете на майка ти са и твоите страхове.
Всъщност един човек знае, защо пуснах темата, и какъв беше поводът.
Аз му БЛАГОДАРЯ, за куража, който ми вдъхна, да я пусна, за да Разбера страха си.
И ставаше именно за Страх на родител към дете. Аз не го осъзнавах. В смисъл, конкретно за случая, страхът на баща ми. Но сънувах сън, с моето дете и тогава Разбрах.
Не се предава, Осъзнава се от всеки. 
Понякога по-лесно и инстинктивно, друг път... просто като го преживееш, или както беше казал някой по-горе: "се изправиш срещу него".

[алибаба]

Виж, не твърдя, че съм непременно права. Такива са просто моите наблюдения и изводите, които съм направила на базата на тях. Много съм наблюдавала и размишлявала за това. Наблюдавала съм страхливи хора и съм проледявала семействата им, както и безстрашни хора и също съм търсела как и защо е така, това гени ли са или нещо друго...наблюдавала съм КОГА страхът се появява..например мислех, че това става едва когато детето се сблъска с конкретни неща от живота от които се уплашва, но забелязах, че в някои случаи това става буквално от раждането!!! Именно тогава допуснах, че се предава. Не може бебе на няколко месеца да осъзнава страха си. То го е получило в наследство...и пак казвам това са само моите наблюдения.

[Gerda]

- танграта
Няма да лъжа че съм перфектна не винаги съм отворена за положителните неща и се давя в болка както многото хора.Но като си помисля ако имам бебе с такива черни очи едва ли ще си го оставя или ще се страхувам от него, дори и да е олицетворение на злото пак ще си го обичам много.Може би трябва да им дам достъп на такива хора или същества да се сближим и да ги опозная, дори да ми се случи нещо заради това по добре ще е отколкото да се пазя и да съм в неведение за техните чуства.

[Blue|_Star]

Gerda,това с очите има доста голям смисъл,особено че някои хора са големи привърженици на теорията за прозореца на душата,а именно очите. 

[persefona]

Едно бебе Не се страхува. твърдя го!
Това че, то плаче, и ти го интерпетираш като страх, не е страх за бебето, а чист-неподправен инстинкт.
Страхът, е нещо осъзнато.
Колкото по-рано го осъзнаеш, толкова по-добре ще знаеш как евентуално да го преодолееш... ако искаш.

И не става въпрос, дали си права. А как ти Осъзнаваш СтрахЪТ.

Това, например за тъмните зеници ми е...мнннннннного далече от темата, ама карай.

Защо ли аз, или колко други ги е страх? от нещо подобно?
Все едно да напиша, че ме е страх от .... кръвта, която се стича по тялото на ... на всеки филмов герой, който си представяте.
Но в същото време съм лекар в операция. И? какво правим?

По ме е страх, от болката, която изпитва Люк Скайуокър, когато разбира, че Дарт Вейдър му е баща!
От Болката, която Анакин Скайуокър изпитва, когато разбира, че Падме е мъртва... и се превръща в Дарт Вейдър.
За този Страх говоря- Джедайския!
Йода, дали някога е изпитвал страх? И защо ли винаги съм искала да бъда Йода?

[Blue|_Star]

Малко странно някой,който го е страх от кръв да стане лекар-хирург.Не че е невъзможно,но е странно.
За бебето-алибаба,и аз мисля,че то изпитва див ужас от някои неща,но за страх-не знам.Страхът ни помага и предупреждава,но доста често,ако му се оставим ни сковава и блокира.Егото има нужда от това да се страхуваме.В крайна сметка,ако няма страх-нямат власт и някои неща над нас.Ама,аз много се раздрънках.  ;D
За очите и страхът,или по-скоро усещането,че другия вижда през теб,и тръпки те полазват без да знаеш защо-има си доста смислено обяснение.Ама то за мен си е смислено,де,за друг може да е безсмислено.