Космическата енергия Врил
10.10.2008
Към края на Втората световна война, при денонощните бомбардировки съюзническите пилоти се натъкват на странни пламтящи дискове. Освен силна светлина, те излъчват и мощно електростатично поле, което блокира електроинсталациите на двигателите и навигационните системи на самолетите. Американските пилоти докладват, че огнените дискове се “лепват” към бомбардировачите им и въпреки отчаяните им маневри, те неизменно ги следват на около 10м разстояние. Това е едно от тайните оръжия на Хитлер, за което говори и Ню Йорк Таймс. В броя си от 14 декември 1944 г. вестникът описва свидетелствата на очевидци, наблюдавали огнените дискове в небесата над Германия, Норвегия и Холандия. Заради пламтящия им ореол, пилотите ги наричат “foo fighters” (от френски – feu = огън).
Началото на екзотичните технологични разработки на германците се поставя още през 1919 година в Берлин, с основаването на езотеричното общество Врил (Vril Gesellschaft), известно също като Ложата на просветените. Основател е професор Карл Хаусхофер, директор на Института по геополитика към Мюнхенския университет. Негов ученик е Рудолф Хес – съмишленикът на Хитлер от зората на национал-социалистическото движение. Хаусхофер е чест посетител на Хитлер и Хес в затвора Ландсберг след неуспешния мюнхенски преврат от 1923 г. Там те провеждат дълги дискусии, повлияли за окончателното формиране на идеологията на Хитлер. От геополитическите теории на Хаусхофер той заимства идеята за завземане на жизнено пространство (Lebensraum), необходимо за развитието на “германската господстваща раса” (Deutsche Herrenvolk). Хаусхофер е въведен в окултизма от руския метафизик Грегор Иванович Гюрджиев. Като бивш военен аташе в Токио, Хаусхофер е изучавал Дзен-будизъм в японското тайно “Общество на Зеления дракон”, посветен е в тайните учения на тибетските лами и заема местото на починалия Дитрих Екарт като окултен наставник на Хитлер. Всред членовете на “Врил” са също Алфред Розенберг, Химлер, Гьоринг и д-р Морел (Morell), който впоследствие става личен лекар на Хитлер.
Обществото Врил съчетава политическите възгледи на Ордена на Илюминатите с индийския мистицизъм, теософията и Кабала. Името си получава от утопичния роман на англичанина сър Едуард Булър Литън (Edward Bulwer Lytton) “Врил – силата на идващата раса” (Vril – The Power of The Coming Race), публикуван за първи път през 1871 г. В него Литън описва подземна човешка цивилизация, технологично напреднала много повече от нас. Подземните свръхчовеци са овладели мощната енергия врил, която ги е направила богоподобни. Литън описва двойнствената физично-духовна същност на енергията врил, която освен чудовищна унищожителна мощ, придава телепатични, левитационни и лечителски способности на тези, които я владеят. Всички живи същества са проникнати от енергията врил, но използват само нищожна част от нея. Тайното общество вярвало, че който успее да овладее силата врил, ще бъде господар на себе си, на хората около него и на целия свят. Тази енергия се излъчва от Черното слънце – голямо кълбо от “първична материя”, което се намира в центъра на нашата планета и дава светлина на подземните хора. То става емблема на новото общество и може да бъде видяно на много асирийски и вавилонски свещени места. В продължение на векове Черното слънце е било почитано като източник на неизчерпаема и невидима за човешкото око, божествена вътрешна светлина. Членовете на обществото вярвали, че преди много хилядолетия цивилизацията, която сега обитава вътрешността на Земята, първоначално е живяла на повърхността, където сме ние сега. Водила е велика война с друга, извънземна цивилизация и вследствие на тази война се е пренесла във вътрешността на Земята. Според посветените от Врил, светът – такъв, какъвто го познаваме – скоро ще се промени и “господарите” ще излязат на повърхността. Ако хората не успеят да овладеят силата врил, да станат също “господари” и да се съюзят с подземните свръхчовеци, ще станат “робите” на торището, от което ще израснат новите градове. Това овладяване трябва да стане посредством метода на вътрешната концентрация, аналогичен на методите от окултните учения на йезуитите и тибетския будизъм. Считало се, че този метод е наследен от древните атланти и правилното му приложение би трябвало да реактивира силата врил, която дреме във всеки ариец, за да може арийската раса да доминира над останалите. Според Литън подземната цивилизация и арийската раса са преки роднини, тъй като произлизат от едни и същи прародители. Сър Литън е бил посветен розенкройцер и поради това членовете на обществото Врил считали, че романът е всъщност езотерично откровение относно реални факти, изложено под формата на социално-утопична фантастика и насочено към тези, които имат способността да го проумеят. Голяма почитателка на идеите на Литън е била и Елена Блаватска, която била повлияна от окултното съдържание на романите му, особено “Занони” и “Последните дни на Помпей”.
Врил-енергията е била известна на адептите от тайните общества през вековете под много имена – освен врил е наричана още чи (или ци) от китайците, астрална светлина, оргон (оrgone), одическа сила, охас (оjas), прана от хиндуистите, йешод (yesod) в Кабала, негативна ентропия, квинтесенция и др. Тя наподобява енергията на нулевия вакуум в квантовата физика. Занимавала е умовете на магьосниците и алхимиците през вековете, като бива интерпретирана от Литън в светлината на окултното възраждане и научния прогрес от края на ХІХ век. За първи път терминът “врил” се среща в трудовете на френския писател Луи Жаколио (Louis Jacolliot) (1837-1890 г.), френски консул в Калкута по времето на Втората империя. В тях той описва как е открил използването на врил-енергия от сектата джайни, която има милиони последователи в районите Мисор (Mysore) и Гюджерат (Gujerat) в Индия.
Един от най-големите за времето си ракетни експерти – д-р Вили Лей (Willy Ley), сътрудникът на Вернер фон Браун (Werner von Braun), който бяга от Германия през 1933 г., разкрива пред света съществуването на обществото Врил през 1947 г. Предполага се, че още през 20-те години обществото Врил е успяло да установи контакт с подземната човешка цивилизация, както и телепатична връзка с представители на извънземен разум, които посветили членовете на тайното общество в достиженията на техния философски, културен и технологичен прогрес. Изглежда, че с тяхна помощ и в сътрудничество с някои от водещите германски учени {Рудолф Шрайвер (Rudolf Schriever), д-р Рихард Мите (Richard Miethe), Клаус Хабермол (Klaus Habermohl)}, както и италианеца д-р Джузепе Белуцо (Giuseppe Belluzzo), членовете на Врил са първата група, направила опити за построяване на летящи чинии. Германският писател Йохан фон Хелзинг описва намирането на катасрофирала извънземна летяща чиния в Шварцвалд, чиято технология е заимствана от обществото Врил и съчетана с информация, получена чрез телепатична връзка от извънземни същества. Врил започва да работи върху конструирането на земни летящи чинии още през 1922 г. Летателните апарати на Врил са задвижвани от електромагнитния левитатор на инж. Шуман (W.O.Schumann) от Техническия университет в Мюнхен, използващ конвертора на свободна енергия на инж. Ханс Кьолер (Hans Coehler) в съчетание с вълновия генератор на Ван Де Граф (Van De Graaf) и вихровото динамо на Маркони (Marconi) за създаване на мощни въртящи се електромагнитни полета за преодоляване на гравитацията. Изпитанията често завършвали с катастрофи. Машините излизали извън контрол и започвали да се клатушкат и въртят около оста си, след което губели височина и се разбивали на земята. Частно финансираната експериментална дейност от 1933 г. нататък получава официална подкрепа, когато нацистите идват на власт. Фюрерът приветства възможността да разчита на алтернативна енергия за осъществяване на плановете си за световно господство. Зависимостта на германската промишленост от румънския петрол е ахилесовата пета на неговия режим, за което той много добре си дава сметка. За целта през 1935 г. в СС е създаден технически отдел Е-ІV (Entwicklungsstelle 4) за разработване на алтернативни видове енергия, с експериментална база “Хаунебург” в Хаунетал (Haunethal), северозападна Германия. В късната фаза на войната базата се мести в самолетната фабрика Арадо край Бранденбург. Изпитания са осъществявани и край окупираната от немците Прага. Различните разработки получават наименования JFM (JenseitsFlugMaschine), RFZ (RundFlugZeug), Haunebu и Vril. Всеки от тях има по няколко модификации, означени с цифри, прибавени към наименованията. В работата участват конструкторските бюра на Хайнкел (Heinkel) и Дорние (Dornier). Добилите популярност всред съюзническите пилоти “фуу файтърс” всъщност били безпилотните прихващачи WNF Feuerball (огнено кълбо), задвижвани от конвенционални ракетни двигатели, а електростатичното им оръжие под формата на пламтящ ореол било съвсем нова разработка на Месершмит. Пламтящите дискове създавали дискомфорт на янките от ноември 1944 г. до края на войната, като свалили 415 бомбардировача, всеки с по пет до осем души екипаж.
Причините, поради които тези революционни технологии не са приложени в реален въздушен бой са няколко. Независимо от по-напредналата им технология в сравнение с конвенционалните самолети, германците не са успели да намерят полезна за войната функция на летящите чинии, освен евентуално за разузнаване. Авангардните машини са страдали от недостатъците на всяка нова и неутвърдена технология. Мощните електромагнитни левитатори са били трудни за управление и изисквали сложна навигационна система, каквато тогава все още не е била разработена. Летящите дискове значително отстъпвали по маневреност на обикновените самолети, например Месершмит 109 или Фоке-Вулф 190, като можели да завиват само на 22½, 45 и 90 градуса. Монтираните експериментални оръдия опасно дестабилизирали полета на машината и съответно точността на стрелба била незадоволителна. Поради това били премахнати, а на някои модели били заменени с картечници, от които нямало особена полза. Независимо от тези недостатъци, към края на войната СС дали приоритет на Врил-разработките, защото чиниите можели да излитат и кацат без писта. Това обстоятелство било решаващо на фона на денонощните съюзнически бомбардировки, които правели тези маневри най-опасни за немските самолети, понеже летищата били сред най-приоритетните цели. За ускоряване на работата по усъвършенстване на новите машини СС преровили патентните бюра както в Германия, така и в цяла окупирана Европа. Всички инженери, способни да вземат участие в секретната програма, били принудени да го направят или направо арестувани – измежду тях са австриеца Виктор Шаубергер (Viktor Schauberger) и румънеца Хенри Коанда (Henri Coanda). Широко бил използван робски труд за изграждане на подземни хангари и за производство на части за машините. Любопитно е, че дори министъра на въоръжението Алберт Шпеер (Albert Speer) не е бил информиран за какви цели осигурява работна ръка. Само на висши офицери от СС били известни и задграничните складови, производствени и експериментални бази на Райха.
Освен пещерите и мините по цяла Европа, през 1937-38 г. нацистите задълбочено изследват и Антарктика в търсене на мистериозната дупка около Южния полюс, която се счита за вход към подземния свят. Предполага се, че тук нацистите са установили контакт със “свръхчовеците”, населяващи митичния “Град на дъгата”, като основали военна колония в Земята на кралица Мод, на която немците дават името Нова Швабия (Neu Schwabenland). Колонията има за цел укриване от войната на секретните Врил-технологии и последващото тяхно разработване. Там била изградена база за подводници, а през 1942-43 г. концлагеристи изграждат и подземен комплекс в планината Мюлиг-Хофман (Muhlig-Hoffman), наречен База 211. В района били открити горещи минерални извори и залежи от желязна руда, а достъпът до базата се осъществявал посредством подземен канал от базата на подводниците. През войната, особено през втората й половина, германски подводници често пътуват до Южния Атлантик, Южна Америка и Антарктика. За разлика от “вълчите глутници” на адмирал Дьониц, пътуванията на тези подводници нямат агресивен характер и старателно избягвали срещи с други съдове. Изглежда затова не им било обърнато навреме достатъчно внимание от съюзническото командване, доколкото изобщо били забелязани. Германците също така разполагат метеорологични станции по необитаемите острови между края на Южна Америка и полярния континент, както и метеорологични шамандури във водите на Антарктика. През 1942 г. в Украйна Службата на Общото СС (Algemeine SS) за “Раси и преселение” RuSHA (Rasse und Seidlungs Haupt Amt) започва да осигурява жени от арийски произход за нуждите на База 211. Подбрани са около 10 000 руси жени с добро телосложение на възраст между 17 и 24 г., както и 2 500 войници от Вафен СС (Waffen SS) на служба в Русия. Целта на начинанието е постоянно заселване на военната колония. Предполага се, че към края на войната – през март 1945 г. – последните товари с Врил-технологии са евакуирани там под ръководството на генерала от СС Ханс Камлер (Hans Kammler), който ръководи програмите за разработване на тайните оръжия на Райха. Две германски подводници, които края на войната сварва край бреговете на Аржентина, са заподозрени в превозване на товари и командири от СС към База 211. При предаването си на аржентинските власти, подводниците били празни, а екипажите им упорито отказват да разкрият товарите и местоназначенията си.
На 15 август 1945 г. президентът на САЩ Хари Труман издава указ за събиране (ограбване) на материали, касаещи германските високи технологии. На една от срещите на щатската Военноморска комисия (US Naval War Comission) през март 1946 г. се обявява създаването на програма с кодовото название “Проект Кламер” (Project Paperclip). Задача на програмата е “доброназорното” депортиране на германски учени в САЩ с цел по-нататъшно развитие на секретните германски проекти за строеж на дисковидни аерокосмически летящи обекти, използващи енергията врил. Въпреки значителния брой депортирани в САЩ учени, още през същата година, при изпълнението на програмата става очевидно, че над 2 000 германски и италиански учени, както и 4 000 техници от техническия отдел на СС просто “липсват”, а 54 германски подводници са в неизвестност. Въпреки че официално ги класира като жертви на войната, Вашингтон знае, че те не могат просто “да изчезнат” безследно и подозира известна част от тези “липси” като бегълци в Южна Америка и База 211. Под прикритието на следвоенната пропаганда за разкриване на военнопрестъпници, САЩ планират южноамериканска версия на Проекта “Кламер”.
Части на военноморските сили, водени от адмирал Ричард Бърд (Richard E. Byrd), провеждат мащабната Операция “Висок скок” (Highjump) по издирването и евентуалното конфискуване на германските високи технологии, евакуирани в Антарктика. Конкретната задача е претърсване на Нова Швабия за наличието на военна база, нейното завладяване или в краен случай унищожаване. В операцията участва един боен кораб и един самолетоносач. Първоначално е проведено въздушно разузнаване с фото- и видеозаснемане, както и замервания с магнитометри за откриване на магнитни аномалии под леда, но така Бърд понася първата загуба на няколко самолета. Те се натъкнали на вражеската отбрана, тъй като Втората световна война не е приключвала за автономната База 211. За период от няколко седмици американците претърпяват разгром, като понасят огромен процент загуби на жива сила и техника. Адмирал Бърд се завръща в Щатите далеч преди планирания осеммесечен срок на операцията. Върху случая е наложено “информационно затъмнение”, тъй като Вашингтон няма намерение да разсекретява операцията, независимо от резултата, а и загубата е неочаквана на фона на съвсем наскоро спечелената победа във войната. Тази загуба е още по-шокираща и поради зародилата се в американския народ илюзия за непобедимост и световно господство, основана на изобретената в САЩ атомна бомба, с помощта на пленен германски уран (превозван за японските съюзници на Германия) и ограбени германски технологични разработки.
Това е предисторията на съвременната уфология, разказана съвсем накратко. Статията няма претенции за всеобхватност и пълна достоверност, тъй като ограбената от съюзниците документация, касаеща германските високи технологии, продължава да бъде крита от световната общественост и едва ли ще я видим някога. Тези документи, заедно с депортираните германски учени, полагат основата на щатската секретна програма в границите на Зона 51 в местността Груум лейк, щата Невада – секретна ВВС база, чието съществуване и дейност правителството на САЩ отрича и до днес. Но каквато и да е обективната истина, предметът на дейност и достиженията на обществото Врил и до днес остават една от най-строго пазените тайни от господарите на Новия Световен Ред.
Автор: Иво Георгиев
http://molivche.com/