Сънищата са си важни, няма да ви обяснявам колко пъти ми се е разваляло нещо и не съм можел да измисля как да го оправя, а после сънувам точно как става и как да го направя. Същото и за разни проблеми от живота. Направо си е безпогрешен метод, особено, ако знаеш как да се насочиш преди заспиване към това което ти трябва.
Наистина и от хубавите сънища можеш да не се върнеш, ако няма какво да те задържа.

Аз така една сътрун реших да си поспя още след като се събудих. Заспах си, но със съзнанието, че вече не съм в тялото си, че всъщност спя. Чувствах се свободен и изведнъж бавно започнах да се издигам, над улицет, блока, после виждах града отвисоко и ми ставаше все по-леко, а около мен се стелеше една бяла мъгла и спокойствие и се чувствах толкова пълен със всичко, едно със всичко. Изведнъж се сепнах и усетих, че отивам твърде далеч, спомних си за роднините, за любимото момиче и рязко пропаднах надолу и направо се врязах в тялото си, скочих в леглото и се хванах за главата с въпроса какви ги върша и къде отивах. После дойде време да съжалявам, че много съм взел да мисля, когато не е трябвало.

Но не това исках да разкажа сега. Исках да разкажа за първият сън който сънувах известно време след първият странен сън с извънземните. Тука има хора сънували подобни сънища като този. Изобщо вече за извънземни май няма да разказвам, освен ако не сънувам нещо ново. (снощи сънувах рептили, но сънят не беше много ясен, по-скоро защото четох до късно във форума, за летището в Денвър).
Така. Сънувам, че съм в една гора, на една поляна. Изобщо си нямам представа как съм попаднал там. Оглеждам се на около има много хора събрани около огнища, които изглеждат сякаш се подготвят за битка, лъскат някакви съдове, ножове, приготвят някакви раници. Аз още нямам представа как съм се оказал сред тях и си мисля, че някой ще дойде след малко да ме изгони, понеже нямам работа там, обаче нищо такова не става. Вместо това всички ме приемат нормално. Аз се успокоявам. После обаче, се разнася някакво тръпнещо усещане из лагера, педупреждения за идваща опасност. Аз се изправям готов да помогна и в този момент виждам,
е всички около мен променят вида си. Стават чисто бели, сякаш облечени в бели роби. Някои са направо гиганти в сравнение с другите, но всички са еднакво светли. Същисвам се, после поглеждам в себе си и виждам, че и аз изглеждам така, средно дребен или поне така се чувствам. Изведнъж от близките борове нахлуват някакви черни силуети и разпръскват целия лагер. Завръзват се нещо от рода на разпръснати схватки. Аз седя като невидял и не знам какво да правя. В тоя момент пред мен от боровете изкача огромна сянка, към десет метра висока и тръгва право към мен. Отстъпих малко на зад, но се взех в ръце. Някакъв инстинкт ми каза, без агресия да насоча чрез ръцете си светъл импулс към сянката. Направих го, но просто пробих малка дупка в нея. Направих го и втори и трети път, но сянаката само се разяри още повече, а аз стратегически отстъпвах. Събрах всичката енергия в себе си за възможно най-силен импулс. Той даде твърде добър резултат сянката беше обхваната цялата от светлина и се разтвори. Тогава усетих, че това не е бил само моят импулс. Зад мен беше застанала десет метрова бяла фигура, а като я погледнах в мен се породи усещането, каквото човек изпитва когато се е трудил много и му се усмихнат одобрително и окуражително за похвала - благо, благо ми стана и се събудих доволен, сякаш бях помогнал на много хора.
Ако някой се чуди защо са поствал по това време, вместо да спя

, ще кажа в своя защита, че съм нощтна смяна и реших да редактирам тоя текст.