Автор Тема: Крепости  (Прочетена 67589 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен baradj

  • Малко Писал
  • **
  • Публикации: 440
    • „Нишката на Ариадна”
Крепости
« -: Ноември 08, 2009, 11:40:57 am »
Археолози разкриха късноантична крепост на нос Свети Атанас до Бяла
06.08.2009

За това, че на нос св. Атанас до град Бяла, Варненско е имало крепост се знае само от кратка бележка от 1892 г. в описа на старините по Черноморското крайбрежие на основателите на българската археология, братята Хермингилд и Карел Шкорпил, каза за БГНЕС ръководителят на разкопките ст.н.с. д-р Валери Йотов от Варненския археологически музей.

"До 70-80-те години на ХХ в. за крепостта не се знае повече. Една оглавена от проф. Михаил Лазаров подводна археологическа експедиция в залива, южно от носа дава допълнителна информация, обобщена в малки статии в популярното тогава списание „Космос". Няколко оловни и каменни щокове на котви, множество фрагменти от керамични съдове открити от тази експедиция се пазят в туристическия център в града. Подводните проучвания насочват вниманието и към други извори. Според древногръцкия географ и историк Страбон тук някъде, между Одесос и Навлахос се намира Лариса, но това навярно се отнася за пристанището споменатия залив, което безспорно е локализирано и при подводните проучвания" сподели Йотов. Къде е населеното място от това време е трудно да се предположи, но различни сведения сочат платото над залива, където са откривани надгробен надпис на гръцки, както и други артефакти смята той. Те дълго време са стояли настрани от вниманието на историци и археолози.

"Към времето на ранното средновековие се отнася противодесантния вал, който е преграждал брега между реките Двойница и Панаир дере (между Обзор и Бяла). За съжаление, това интересно съоръжение, за датировката и предназначението на което има различни хипотези към днешния ден е доста разрушено. В насипа на този вал е открит и известния камък с врязани рунически букви/знаци, които се свързват с прабългарската митология. Описвайки вала проф. Рашо Рашев също споменава за укреплението на нос св. Атанас като я определя като „малка късноантична крепост", допълни Йотов.

Основната причина дълго време да се знае малко за крепостта на носа е обстоятелството, че оценявайки добрата видимост към голяма площ навътре в Черно море в продължение на десетилетия тук е имало военно поделение, което прекратява дейността си преди няколко години. Големият инвеститорски интерес за строителство в района на Бяла обхваща и места северно от нос св. Атанас. Община Бяла и лично кметът г-н Анастас Трендафилов потърсиха мнението на специалисти от Археологически музей във Варна за изясняване на археологическите структури и плод на това партньорство е експедиция ръководена от ст.н.с. д-р Валери Йотов, н.с. Александър Минчев, гл. ас. Мария Манолова-Войкова. Археологическите проучвания започнаха в средата на юли 2009 г. и за краткото време бяха изяснени: въпроси на укрепителната система, водоснабдяването, жилищната и обществената архитектура. На този първоначален етап на проучване може да се приеме, че крепостта е късноантична (ранновизантийска) и е част от голямата военно-отбранителна система изградена при византийските императори Анастасий и Юстиниян І. Обхваща площ от около 38-40 декара. Укрепителната линия се е състояла от крепостна стена и ров пред нея. Кули и порти на този етап не са локализирани. Недалеч от крепостната стена е имало казармени помещения, едно от които бе частично проучено. Най-интересният археологически резултат може би е откриването на сграда с масивни зидове от камъни и тухли, които на места са запазени над 150 см височина. Планът на сградата, както и първите открити находки - части от капители, кръстове позволяват да се направи предположението, че става дума за раннохристиянска базилика. /БГНЕС
« Последна редакция: Ноември 08, 2009, 17:43:16 pm от H. »
С намръщено чело, загърнат в плащ мъглив, възправя се далеч Балканът горделив в хайдушкия си блян

Неактивен baradj

  • Малко Писал
  • **
  • Публикации: 440
    • „Нишката на Ариадна”
Re:крепости
« Отговор #1 -: Ноември 08, 2009, 11:54:55 am »
Мостът на боговете минава край Лиляче
Врачанското селце крие уникални скали и руини от средновековна крепост

Едно изключително красиво и почти непознато място, само на петнадесетина километра от Враца - красивия каньон на Лиляшката бара, с тесни виещи се варовикови стени, речни вирове и красиви скални форми.

От местността Жабокрек до село Лиляче се намира един от най-интересните карстови райони в България, издълбан от извори, въртопи, понори и пещери.

Едно изключително красиво и почти непознато място - до него се стига по пътя за село Чирен. Пет километра след като излезете от Враца на международния за Оряхово, ще видите отляво табела за селото.

Малко преди Чирен се завива наляво по асфалтов път, който е дълъг близо 2 км. Там можете да паркирате или да продължите по земен път около 500 метра до крепостта „Градище” и до Божия мост, който е непосредствено до нея.

От там можете да тръгнете и по местната екопътека, която ще ви разкаже за културно-историческото наследство на района и ще ви преведе през всички красиви кътчета от Божия мост до село Лиляче.

Божият мост е красив карстов феномен с височина 20 м и ширина 25 м. Дебелината на свода е от 9 до 12 метра. По оста на речното корито той е дълъг 125 метра. Под свода му има малки езерца, а по стените му отвори на пещери.

Градище е частично възтановена крепост от късноримската епоха и ранното българското средновековие. Тя е дълга повече от 8О м. В района й са намерени много артефакти, които могат да се видят във врачанския музей.В близост са открити 238 сребърни монети, сечени от името на цар Иван Александър и сина му - Михаил Асен.В близост до крепоста е имало римска вила.

Тук се намира и пещерата Понора - малко преди разклона за Божия мост, но от дясната страна на пътя за село Чирен. В нея тече подземна река с малки водопади, която образува серия от тесни дълги езера, на места много дълбоки.

Последното езеро и реката завършват със сифон, чиято вода се излива в живописен карстов извор Жабокрек. Обща дължина на пещерата е 3422 м. В нея може да се влезе само с професионален водач и специална екипировка.
« Последна редакция: Ноември 08, 2009, 17:43:44 pm от H. »
С намръщено чело, загърнат в плащ мъглив, възправя се далеч Балканът горделив в хайдушкия си блян

Неактивен baradj

  • Малко Писал
  • **
  • Публикации: 440
    • „Нишката на Ариадна”
Re:Крепости
« Отговор #2 -: Ноември 15, 2009, 00:11:45 am »
 Най-запазените крепости в Родопите и главният отбранителен щит на планината.
http://www.photosafaribg.com/krepostrod.htm
С намръщено чело, загърнат в плащ мъглив, възправя се далеч Балканът горделив в хайдушкия си блян

Неактивен baradj

  • Малко Писал
  • **
  • Публикации: 440
    • „Нишката на Ариадна”
Re:Крепости
« Отговор #3 -: Ноември 15, 2009, 21:16:04 pm »
Ловешка крепост

История

Ловешката крепост е разположена на десния бряг на река Осъм, на живописния хълм Хисаря, който се намира в старата част на град Ловеч. Открити са следи от по-ранни селища – от късния енеолит, елинистическата, късноантическата и ранновизантийската епоха. Археологическите разкопки показват, че тук се е намирало и тракийско селище - разкрити са части от жилище, изградено от камък и глина, множество фрагменти от сива тракийска керамика, както и дръжка от родоска амфора с печат. На печата е изписан месецът, когато е налято виното - април.
След завладяването на нашите земи от римляните през I в. днешният Ловеч е включен в границите на създадената провинция Мизия. Започва строителството на крепости, пътни станции, стражеви пунктове. В издадената през III в. римска карта Табула Пеутингериана са нанесени пътните станции и квартирите за пренощуване на римските императори. В нея фигурира Президиум (пътна станция), която Константин Иречек и проф. Анастас Иширков отъждествяват с Ловеч.
View Larger Map
По време на римските завоевания в нач. на І в., селището е преместено в равнинната част на града. Но когато започват нашествията на "варварските" племена в средата на ІІІ в., то е изнесено на хълма поради естествените условия за защита. Просъществува и през V-VІІ век (ранновизантийката епоха). През V-VI в. на най-високата част на хълма е съградена църква от типа на трикорабните базилики с купол. Според особеностите в плана и пространственото оформление тя е единствената в България и трета в църковното строителство във Византийската империя (“Кехрие джами” в Константинопол и “Успение” в Никея). Съществуват църкви от още два архитектурни типа. Вероятно след разрушаване на селището от ранновизантийската епоха за известно време хълмът запустява.
Крепостта е построена през IX – X в. и заема двете горни тераси на хълма, а жилищните квартали и производствената част на града са разположени по долната – трета тераса, по склоновете на хълма и покрай реката. В южната и западната страна хълмът има почти отвесни скали. Достъпен е само от източната страна, а в днешно време - от махала Горни край при храма "Св. Неделя". От север се спуска на три тераси към реката. От хълма се открива прекрасна гледка към долината на р. Осъм и Балкана. Като допълнителна защита към отвесните стръмни склонове е била построена каменна стена, следваща релефа на терена. Дебелината й е била от 1,8 до З м съобразно местоположението и уязвимостта на сектора, а височината й (без парапета и зъберите) е достигала от 5 до 8 метра. Основите са изградени върху скалата, така че в случай на нападение или обсада не са могли да бъдат подкопавани.
В българската история името Ловеч се среща главно във връзка със събития, станали от ХІ в. насам. Първото споменаване на крепостта е свързано с нахлуването на печенегите в българските земи и военните действия на Византия срещу тях. От византийските хронисти Михаил Аталиат и Скилица Кедрин узнаваме, че един от печенежките главатари на име Селте останал в Ловеч с намерение да се укрепи в крепостта, но в 1059 г. бил прогонен от византийския император Исак І Комнин. През ХІІ в. отново срещаме името Ловеч във византийските хроники /Никита Хониат/. Именно Ловеч е градът, който спира византийските войски, предвождани от Исак ІІ Ангел, дошли на север от Балкана да усмирят въстаналите българи. Така през 1187 г. след тримесечна неуспешна обсада византийският император Исак II Ангел признава, подписвайки т.нар. "Ловешки мирен договор" под стените на крепостта независимостта на областите обхванати от въстанието, предвождано от братята Асен и Петър, а с това и началото на Втората българска държава.
В Ловешката крепост са открити голямо количество накити, предмети на бита, оръдия на труда и керамика. От особено значение са двете колективни находки от сребърни монети, върху които са изобразени цар Иван Александър и синът му Михаил. Едната се състои от 16 монети, поставени в гърне, а другата – от 1430 монети в стомна.
През ХІІІ в. по време на въстанието на Ивайло Ловеч отново се споменава, и то между по-големите и важни български крепости, които били завладени от византийците.
Разцветът на Ловеч е по време на Второто българско царство. През 1331 г. владетелят на Ловеч деспот Иван Александър става цар на България. С четиридесетгодишното му управление се свързва най-големият политически и културен разцвет на страната през това столетие.
През XIII в. и особено през XIV в. Ловеч е един от най-големите градове - крепости в северна България и достига завидно икономическо положение.
Ловешката крепост е една от най-късно падналите под турско управление - едва през 1446 г., и то с цената на масови разрушения, но и тогава запазва значителни права - да не се заселват турци на територията на града, да не се вземат деца за еничарския корпус, запазва си и правото за вземане на мито върху стоките, преминаващи през града.
От края на 2005 година крепостта, заедно с намиращия се до нея паметник на Васил Левски, е снабдена със специално нощно осветление по подобие на великотърновската крепост "Царевец". През 2006 година започна изграждане на Амфитеатрална сцена, която ще преобрази изцяло крепостта. Този проект на общината е сред първите 28, които са одобрени за финансиране по проект "Красива България" тази година. Сцената ще е на две нива с 250 места. Цялостното изграждане на комплекса ще струва 100 000 лв. "Красива България" ще осигури половината, останалите са ангажимент на общината. Така ще се създаде възможност български и чуждестранни творци да правят в Ловеч свои театрални експерименти.



Легенди
Легенда за ловешкия мирен договор

През пролетта на 1187 г. византийският император Исак II Ангел обсажда Ловешката крепост. Българските войски, начело с Асен и Петър не допускат превземането на твърдината. Императорът замисля хитрост, за да завладее крепостта. През нощта изтегля войските си и поставя малки наблюдателни постове по левия бряг на реката – “Башбунар”. През следващите дни няма нападения и българите се успокояват.
В една ранна утрин, за да си налее вода от реката, от крепостта през таен тунел излиза царица Елена с кученцето си – Рис. Докато си налива вода, тя е забелязана от византийския пост. Царицата бяга към тунела, за да се спаси от преследвачите си. Византийците чуват лая на кученцето, откриват българската царица и я пленяват. Императорът изпраща послание до цар Асен, искайки мир и достоен заложник за размяна с царицата. Сключва се мирен договор, с който официално се признава съществуването на Второто българско царство, а заложник на византийците става по-малкият брат на Асен и Петър – Иваница. Той е отведен в Цариград, но след няколко години бяга и се връща в България, за да стане по-късно цар Калоян.

Легенда за падането на Ловеч под турско робство

Според легендите и някои турски извори Ловеч е последната българска свободна крепост.
Отчайвайки се след тримесечна обсада на крепостта, турският водач Коджа Ибрахим решава да използва хитрост за нейното превземане. Той събира около 100 овни, поставя на рогата им свещи и през нощта пуска “огненото стадо” от близкия хълм към крепостта. Защитниците, мислейки, че Бог им изпраща помощ във вид на “небесен” огън, отварят вратите. Стадото влиза във вътрешността, следвано от избрани турски войни, които бързо сломяват съпротивата на защитниците. От тази нощ хълмът, носил името “Рижа гора” приема прозвището “Стратеш” от турското Саръ Атеш – жълт огън. Поводът е запалените свещи по рогата на овните.
Легендата продължава с това, че последният защитник се спуска по тайния тунел и става първия хайдутин в България.

С намръщено чело, загърнат в плащ мъглив, възправя се далеч Балканът горделив в хайдушкия си блян

Неактивен baradj

  • Малко Писал
  • **
  • Публикации: 440
    • „Нишката на Ариадна”
Re:Крепости
« Отговор #4 -: Ноември 15, 2009, 21:17:20 pm »


Ловешка крепост

С намръщено чело, загърнат в плащ мъглив, възправя се далеч Балканът горделив в хайдушкия си блян

Неактивен baradj

  • Малко Писал
  • **
  • Публикации: 440
    • „Нишката на Ариадна”
Re:Крепости
« Отговор #5 -: Ноември 15, 2009, 21:22:48 pm »
Белоградчишка крепост

История

Белоградчишките скали са уникални скални образувания, разположени в западна Стара планина, на 52 км. югозападно от град Видин, 182 км. от София и 68 км. от Монтана.
Изумителните скални образувания обхващат район дълъг 30 и широк 15 км.
Белоградчишката крепост, наричана още Белоградчишко кале е била изградена сред тези непристъпни скали, когато българската държава не е била образувана, а Балканският полуостров е бил в пределите на Римската империя.
За да се укрепят по-добре в първите два века от своето господство на Балканския полуостров, римляните положили големи грижи за построяване на здрава укрепителна система и за прокарване на удобни (стратегически и търговски) пътища. По това време (III в. от н. е.) вероятно е изграден и кастелът край Белоградчик. Той е трябвало да контролира тази част от пътя, от гр. Рациария (близо до днешното село Арчар, Видинска област) към вътрешността на империята. Така било поставено началото на изграждането на крепост сред белоградчишките скали.
В околността са запазени останки и от други крепостни застроявания с наблюдателни цели - при село Кладоруб (някогашното римско селище Камбустика), до село Граничак в местността Ханище, при село Дъбравка и другаде - общо 17 на брой.
Римляните използвали при строежа естествената непристъпност на скалите, като издигали само две стени от северозапад и югоизток. От другите страни за преграда и днес служат два огромни скални масива, високи по 80-100 м. Крепостните зидове били здрави, с дебелина в основите от 4 до 5 м. и високи от 12 до 15 м. Този римски кастел бил и крепост-наблюдателница. Крепостта разполагала с две щерни за вода, издълбани в скалите, дълбоки около 5 м., които се пълнели със снежна и дъждовна вода и събраното количество се пазело като неприкосновен запас.
Недалеч от крепостта са открити останки и на римски аквадукт. В северозападната част на кастела е запазено почти напълно едно подземие, изградено вероятно по-късно от българите.
На няколкостотин метра югозападно от крепостта на самотна стръмна скала се намират руините на друго старинно укрепление, което било в помощ на римския кастел.
Римската крепост имала за задача не само не само да наблюдава, контролира и охранява пътя, но и да предава и препредава съобщения предимно от военен характер с помощта на различни сигнали. За сигнализиране римляните използвали през нощта огън, през деня дим, а когато имало мъгла, биели огромни тъпани. Друг кастел приемал сигнала, препредавал го на трети и по този начин съобщенията достигали до предназначението им.
През 395 г., когато станало разделянето на Римската империя, балканските земи влезли в пределите на Византия.
През VI век на Балканският полуостров започнали набезите си славяните. Тази сериозна заплаха от север заставила византийския император Юстиниан I (527 -565 г.) да изгради няколко укрепителни поста. За тази му фортификационна дейност хронистът Прокопий пише: "Старите укрепления били възстановени и построени нови 400 кастели, крепости и градове". Особено важен е балканският отбранителен пояс. Към него спада и кастелът при Белоградчик, който играе важна роля благодарение на стратегическото си място.
Но той, както и много други, не могъл да устои на обединения натиск на славяни и прабългари, които в края на VII в. извоювали правото на съществуване на новата българска държава и останали завинаги по тези места.
С образуването на българската държава започнал нов период от историята и на Белоградчишката крепост. В тези първи столетия българските владетели й придавали различно значение.
До XV-XIX в. Белоградчишката крепост запазила средновековния си български облик. По-късно турците извършили някои доукрепителни работи и нови градежи по крепостния зид. Ползването на твърдината в края на XVII и началото на XVIII в. изглежда във връзка с австрийските походи срещу турците през 1683-1689 г., 1714-1718 г. и 1735-1739 г. Укрепването на крепостта било предизвикано и от желанието на турските власти да заздравят позициите си в тази част на империята. Редица извори сочат, че тук е имало хайдушко движение и бунтове на местното население.
Преустрояването на Белоградчишката крепост за огнестрелно оръжие започнало през 1805 г. под ръководството на френски фортификатори и завършило през 1837 г. от италиански инженери. След това преустройство крепостта обхваща 10 211 кв.м. Тя била разделена на три части, отделени една от друга с каменен портал и масивни железни врати. Крепостната стена в зависимост от терена била с различна височина - от 3 до 15 м, а дебелината на зида в основата от 2 до 2,5 м.
Крепостната стена имала и 350 - 400 бойници за огнестрелно оръжие изградени на мястото на българските зъбообразни амбразури. Там, където извисявали снага българските бойни кули, турците построили три оръдейни площадки. Днес са запазени само караулните помещения и някои подземия, служили за тъмници и складове.
Отначало Белоградчишката крепост била пазена от турското мъжко население, освободено от налози и данъци. В охраната на крепостта били заангажирани няколкостотин човека, но при опасност тя можела да побере 1000 - 1500 души. През периода 1837 - 1867 г. в крепостта имало постоянна войска, която поела отбраната на града и района.
През 1850 г. крепостта играла негативна роля в разгрома на Белоградчишкото въстание.
Известно време след 1885 г. в крепостта продължил да квартирува гарнизон, а след изграждането на казарми в града тя изгубил военното си значение. Дори в 1890 г. общинската управа в Белоградчик решила да разпродаде на гражданите камъните от крепостта за строеж. Това намерение било осуетено от местните овчари, пригодили крепостта за стопански нужди.
Използването й в този смисъл и липсата на всякакви грижи за поддържането й довели до някои разрушения на стените, бойниците и крепостните помещения.
Въпреки това специалистите я считат за една от най-добре запазените крепости в България. Непосредствено след обявяването й за паметник на културата тя бе реставрирана и сега е пригодена за масови посещения.



Легенди
Легендата за Белоградчишките скали
Преди векове между Белоградчишките скали се издигали девически и мъжки манастир. Рано всяка сутрин манастирските камбани приканвали за молитва обречените на бога монахини. Най-младата сред тях, послушницата Валентина, не могла да скрие под расото своята красота. Само веднъж в годината, на Петров ден, народът имал право да посещава манастира. В такъв празничен ден съдбата срещнала младата монахиня с гордия римски патриций Антонио. Заредили се дни на щастлива мечтателност. Докато една нощ... Антонио се изкачил по спуснато въже и прекрачил прага на нейната килия. Грехът бил извършен...
Заредили се тихи и спокойни нощи на любовни слова и сластни прегръдки. Любовта е чудна магия. Тя има свои закони и разумът, колкото и да е силен, отстъпва. Но скоро тяхната непозволена любов била разкрита. Зад дебелите манастирски стени можело всичко да се укрие, но не и детски плач. Валентина била разобличена и изправена пред съвета на монасите и монахините. Дълго обмисляли каква тежка присъда да й наложат. Валентина слушала примирена, прикътала в топлата си прегръдка детето. Накрая решили да я анатемосат и изгонят от манастира. Да се скита навред, унизена и прокълната, като символ на измяната и отречената чест и добродетел у жената.
Монасите закретали обратно към своя манастир. Валентина, изгонена и прокълната, стояла пред вратите с детето на ръце. В това време по пътя на хълма се задал Антонио, възседнал белия си кон, неподозиращ за направените разкрития и за жестоката присъда. И станало чудо. Господ изпратил буря, гръм и земетръс - манастирът се сринал. Всичко наоколо се вкаменило. Валентина се превърнала в каменна Мадона с дете на ръце. Всички те съществуват и до днес - Мадоната с детето, Конникът и Монасите, кретащи към своя манастир.



www.bulgariancastles.com
« Последна редакция: Ноември 15, 2009, 21:28:21 pm от baradj »
С намръщено чело, загърнат в плащ мъглив, възправя се далеч Балканът горделив в хайдушкия си блян

Неактивен baradj

  • Малко Писал
  • **
  • Публикации: 440
    • „Нишката на Ариадна”
Re:Крепости
« Отговор #6 -: Ноември 15, 2009, 21:27:22 pm »
Средновековна крепост Баба Вида (Бонония)

История

Средновековната крепост Вида e разположена на големия завой на брега на р. Дунав в североизточната част на град Видин.
Историята му е на повече от 2000 години, като преминава през различни строителни периоди: античен (I - IV в.), български (Х - ХIV в.), османски (XV - XIX в.) Реставрационната дейност е от ХХ в.
Строежът на Баба Вида е започнал върху основите на римския укрепен наблюдателен пункт Бонония, който от своя страна вероятно е възникнала върху основите на заварено тракийско селище в началото на I в. Бонония е съществувал върху част от сегашния град от средата на I век до края на VI. Наблюдатерният пункт е бил част от Дунавската граница на Римската империя. Останките от отбранителните съоражения са запазени на различни места във Видин до днес. Най-добре са се съхранили основите на североизточната ъглова кула, които по-късно били вградени в Баба Вида.
View Larger Map
Първите строителни дейности по крепостта датират от края на Първото българско царство (X в.). Във византийските хроники е вписано, че Видинската крепост издържала на обсада, продължила близо 8 месеца. При тази обсада византийските войски са предвождани от Василий II. От постройките от този период днес са останали сравнително малко. Най-запазена е стената и кулите, които са разположени към река Дунав. По време на почти цялото Второ българско царство Видинската крепост е най-важното укрепление в Северозападна България. Най-голямо разширение на крепостта има по времето на цар Иван Срацимир. По време на неговото управление той обитава Видинската крепост. През този период са построени значителен брой вътрешни стени и кули. Именно тогава крепостта добива вид близък до този, който има и днес.
Голяма част от сградите построени по това време са останали неразрушени. По това време Бдин е столица отначало на княжество (от втората половина на 13-ти век), а от втората половина на 14-ти век – и на независимо Търновско царство. Градежът е характерен за тази епоха - камъни и тухли споявани с хоросан. При полагането им в стените на замъка не е спазван някакъв определен ред.

Основният план на замъка не е претърпял големи изменения. Той заема площ 9,5 дка, обиколен със защитен ров с ширина 12 и дълбочина 6 м. Крепостта има форма близка до квадрат, ориентиран с ъглиге си по световните посоки, със страна около 70 м. Състои се от две стени – вътрешната е висока, с дебелина 2,2 м. и с 9 кули – 4 ъглови и 5 странични и външна, която е по-ниска, свързана с 2 кули.
Между двете стени се образува почти незастроен външен двор. Заградената от вътрешната стена площ е застроена с прикрепени към нея засводени помещения, които обкръжават малък вътрешен двор. Това била жилищната част на замъка. Помещенията са разположени на два етажа. Достъпът до горната тераса е осигурен с вити стълби и една рампа за изтегляне на оръдия, както и чрез дървени стълби в някои от кулите.

Баба Вида има един вход - от северната страна, където се намира входната кула. Над заобикалящия крепостта ров има каменен мост, който някога е бил дървен подвижен. Ровът е бил запълван в миналото с вода от Дунав. След входната кула се преминава в първия вътрешен двор. Кръгла каменна стълба води към втория вътрешен двор. В средновековието този вътрешен двор е бил по-обширен, в него се е издигала еднокорабна църква, сграда с масивен градеж и двуделна паянтова постройка. Тези градежи са били разрушени при изграждането на складове и караули в края на XVII – началото на XVIII в.

Като начало на първия средновековен строителен период се приема Х в. От тогава е запазен големият югоизточен бастион. Превръщането на средновековното укрепление в зъмак е станало още при първите владетели на Бдинското княжество. Окончателното разширение е при цар Иван Срацимир, чието име е свързано с главната кула на замъка. Външните зидове на замъка също са от средновековния строителен период – по фасадите ясно се различават бойниците от този период. Срацимировата кула (XIII - XIV в.) е най-добре съхранената от средновековния български строителен период. Висока е 16 м. По стените й са запазени много тухлени орнаменти. Смятало се е, че един от тях представлява надпис “Шишман”. Близо до тази кула е бил тайният изход на замъка.
От XV в. замъкът изпълнява само защитни функции. Той е бил отново преустроен в края на XVII – началото на XVIII в., когато появата на огнестрелното оръжие поставя нови изисквания към този род съоръжения. Дострояват се още един ред помещения около вътрешния двор. Средновековните бойници са запълнени с каменен градеж, зъберите са оформени с нови бойници. От края на XVIII до началото на XIX в. са тухлените надзиждания по вътрешната оградна стена, както и покривите на кулите.
През този период е построена и стрелковата тераса. Това е земен слой с дебелина около 5 м. насипан върху каменните покриви на помещенията. От тази епоха са и тухлените надзиждания по вътрешната оградна стена заедо с брустверите за далекобойни оръдия и покривите на кулите. Българските кули, както и стените на Баба Вида са завършвали оригинално със зъбери. През 60-те г. на XX в. те са реставрирани като отчетливо е показана разликата между оригиналните и реставрираните части. Оттук се е разкривала панорамна гледка към целия град и Дунава. Вижда се сградата на синагогата, строена през 1894 г. Кулите са били разделени на етажи. Долните са били ползвани за складове,а горните-като наблюдателници и по време на сражения.



Легенди
Живял някога мощен български болярин,който имал обширни владения от Карпатите до Стара планина. След неговата смърт трите му дъщери - Вида Кула и Гъмза, разделили неговите владения помежду си. Двете по-малки сестри - Кула (с център в едноименния български град) и Гъмза - нейна столица бил Гъмзиград (днешен Гамзиград в Сърбия), се омъжили прибързано. Те попаднали на лоши мъже, които с лека ръка пропилели бащиното им наследство. Най-възрастната сестра - Вида, останала сама цял живот. Под нейно ръководство бил изграден замък, в който тя доживяла до дълбока старост, като успешно отбранявала своите поданици и земи от чужди нападения. В знак на благодарност след смъртта й хората от този край дали на замъка нейното име – “Баба Вида” или “Бабини Видини кули”.


www.bulgariancastles.com
С намръщено чело, загърнат в плащ мъглив, възправя се далеч Балканът горделив в хайдушкия си блян

Неактивен baradj

  • Малко Писал
  • **
  • Публикации: 440
    • „Нишката на Ариадна”
Re:Крепости
« Отговор #7 -: Ноември 15, 2009, 21:31:12 pm »
Кривград

История

Крепостта Кривград се намира на 1 - 1.5 км. южно от с.Караш по пътя гр.Роман - с.Караш - гр.Правец, като този път през средновековието, а може би през античността, е минавал по дължината на крепостта, като тя го е охранявала.
Представлява сложно фортификационно съоръжение ориентирано изток- запад по продължението на хълма.
Крепостта, както и много други български крепости е известна сред местното население още и под името "Калето". При разкопки около 1925 г. са разкрити запазени зидове в северната част дебели до 1.3 метра, градени с ломен камък и споени с бял хоросан. Открити са били и зидове от четвъртита кула, която е пазела крепостна стена широка 3 метра. От северната страна камъните, от които са изградени стените, са издълбани от хълма така, че да образуват вал пред крепостната стена, като допълнително увеличават височината на стената.
От юг крепостта е защитена от реката и отвесната стръмна страна на хълма и по тази причина няма крепостна стена. Най - леснодостъпна е от изток, където по тази причина е имало защитни кули. Извън самото кале в северозападна посока са намерени останки от други постройки, а в малко в западна посока са намерени 3 едни над друг построени зида- вероятно подпорни стени. Строежът на тези зидове е различен от строежа на самата крепост. Камъните са били заменени с каменни плочи, хоросанът - смесен с дребни камъчета и керемиди. От северната страна излиза път, който води през дола "Имането" където са намерени останки от зидове на дълги помещения и поема към селото. Известен е под името "Латински път". В южна посока води друг път, който слиза надолу и и продължава по течението на р."Малки Искър". До подножието в северната страна на крепостта на самия път е открита апсида на голяма еднокорабна базилика, разкопана при прокарването на пътя от Роман за Етрополе през 1904 г. В развалините на църквата са намерени множество дребни предмети.
Като цяло може би става въпрос не само за крепост с чисто отбранителни функции, а за укрепен град. По същия хълм, както и по съседния, изглежда са били разположени самостоятелни кули или малки фортове, които образуват мрежа от укрепления. Ясно забележими при обиколка в гората са поне пет подобни съоръжения разположени на стратегически ключови места, с цел вероятно защита подстъпите към града.
Крепостта е добре запазена като основи, като само на две места има видим по - висок градеж с камъни и хоросан.
В миналото е била обект на археологически проучвания. При разкопки са открити находки, потвърждаващи наличието на живот по тези места още през III-IV в. Намерени са:
- Римски и византийски монети от времето на Аврелий, Теодосий I, Юстиниян I и др.
- дялани камъни и фрагменти от паметници с оброчен надпис.
- еднокорабна базилика
- жертвеници,посветени на Хера, на Олимпийските богове и на Зевс и др.
Нуждае се от сериозно археологическо проучване и възстановяване. Оградената площ е доста голяма, грубо колкото на хълма "Трапезица" във В.Търново, което навежда на мисълта, че може би е била обитавана от местен феодал, но това е хипотеза изискваща потвърждение. Личат си множество изкопани от иманяри дупки.

Посетете
Крепостта се намира на 1 - 1.5 км. южно от селото по пътя гр.Роман - с.Караш - гр.Правец. От лявата страна на пътя в южна посока има чешма, до която има каменна плоча с името на крепостта.
www.bulgariancastles.com
С намръщено чело, загърнат в плащ мъглив, възправя се далеч Балканът горделив в хайдушкия си блян

Неактивен baradj

  • Малко Писал
  • **
  • Публикации: 440
    • „Нишката на Ариадна”
Re:Крепости
« Отговор #8 -: Ноември 15, 2009, 21:38:19 pm »
Перперикон

История

Перперикон е археологически комплекс, състоящ се от голямо мегалитно светилище, свещен град и крепост. Предполага се, че това е прочутото в древността светилище на Дионис на тракийското племе сатри, чийто жречески род били бесите.
Перперикон се намира в Източните Родопи, на 15 км североизточно от днешния гр. Кърджали, на скален връх с кота 470 м.
В подножието му се намира село Горна крепост, край което тече Перперишката река, вливаща се наблизо в язовир “Студен кладенец”. По поречието на реката са разположени археологически обекти от различни епохи, подредени около естествения център Перперикон.
Перперикон се състои от четири основоопределящи части, представляващи съвършена композиция от новокаменната епоха:
-Мощна крепостна стена.
-Акропол- изграден от огромни каменни блокове, разположен в най- високата част на хълма.
-Дворец- изсечен в скалите и заемащ площ от 10 000 кв. м.
-Северно и южно предградия- представляващи малки улички в скалите, жилищни сгради и храмове.
Според данни от последните археологически проучвания най-ранните следи от живот са от късната новокаменна епоха, края на VI - началото на V в. пр. Хр. Тогава хората не са могли да обработват скалите с примитивните си оръдия на труда. По тази причина фрагментите от неолитна керамика се откриват върху повърхността на канарите, отложени в естествени пукнатини. Името, според проф. Александър Фол, е от бога на камъка Пер. Следващият установен исторически период е каменно - медната епоха, енеолита, и по-точно нейният финал в края на V и началото на IV в. пр. Хр. От това време вече със сигурност може да се определят грубо изсечени в скалите ями с натрошена култова керамика. Развитието на скалния комплекс продължава и през бронзовата епоха. Вече определено може да се твърди, че в нейната късна фаза, XVIII - XII в. пр. Хр., Перперикон преживява първия си голям разцвет. Това е епохата на крито - микенската цивилизация, на Троя и Микена. През XIII - XIV в. от н.е. крепостта е областен център и епископско средище във Византия. След 1346 г. крепостите в Източните Родопи са унищожени и повече не се възстановяват.
Многобройните находки находки дават оснжвание да се изкаже хипотезата, че точно на Перперикон се е намирало търсеното от цяло столетие прочуто в античността прорицалище на бог Дионис. Върху специален олтар се извършвал винено - огнен обряд и според височината на пламъците се съдело за силата на предсказанието.
Едно от главните сведения, визиращо родопското светилище на Дионис е на римския историк Светоний Транквил. В съчинението си "Животът на дванадесетте цезари“ той описва прорицанието, дадено на бащата на първия римски император Октавиан Август, че синът му ще бъде господар на целия свят, като знамението за това били високо лумнали пламъци при принасянето на жертва върху олтара. При описанието на похода на Ксеркс срещу елините през 480 г. пр.Хр. Херодот също споменава за прорицалището на Дионис, което "...се намирало на висок връх в планината. С прорицанията в светилището се занимавали бесите; жрица давала предсказания точно както в Делфи, няма нищо различно.". Херодот никога не е посещавал вътрешността на Тракия и често дава неточни географски обозначения. В случая той отбелязва, че храмът се намирал зад заснежените планини и на висок връх. Оттук в съвременната наука заляга становището, че светилището е било във високите дялове на Западните Родопи. Малцина се бяха замисляли върху факта, че от Бяло море се вижда високия хребет на Южните Родопи - т.нар. Гюмюрджински Снежник. Зад него са ниските и удобни за живот части на Средните и Източните Родопи, наситени с много богати археологически паметници от различни епохи. А сред тях несъмнено изпъква свещения скален град Перперикон, най-големият мегалит на Балканите и в Европа.
Римската епоха е епоха на разцвет за Перперикон, който обаче завършва с нашествията на готите, разорили градове и села във втората половина на XIV в.
Археологическите проучвания показаха, че тогава Перперикон е бил превзет и изгорен. Но градът възкръсва още в V - VI в. сл. Хр. Византия преживяла съдбоносна война с варварите укрепва и постепенно започва да възстановява границите на Римската империя. При император Юстиниан Велики(527-565) почти са достигнати старите предели. Същият василевс извършва колосално строителство, възобновявайки и преизграждайки древните градове и твърдини.
Крепостните стени на Перперикон са отремонтирани, а са построени и нови, подсилващи защитата на Акропола от уязвимата западна посока. Отново функционира инфраструктурата на селището. Налага отпечатък и утвърдилото се след V в. християнство. Базиликата в Акропола е преустроена в църква, като от изток е добавена необходимата апсида. Християнски храмове се издигат и в околностите на Перперикон.
От север и югоизток нахлуват други нашественици - славяните и арабите. Територията на империята отново рязко се съкращава, като е застрашено дори съществуването и. Навсякъде се шири упадък и запустение. Към началото на 7 в. току-що изградената мощна фортификационна система е буквално изоставена.
Тази съдба не убягва и Перперикон. Животът в града не изчезва, но съществуващото тогава селище е бледо подобие на миналото величие. Свещените скали обаче стават място за поклонение на друг народ. През 7 в. прабългарите на вожда Кубер са заселени от императора в околностите на Солун. Подобно на траките, в религията на прабългарите обожествяването на скалите играе важна роля.
Племето на вожда Кубер е оставило по южните склонове на Родопите няколко находища от рисунки-графити, които са много близки до откритите в Североизточна България изображения. Точно към тях спадат и намерените графити от Перперикон. Всички те са с култов характер - символичната игра "дама" и ритуално изобразяване на женски полови органи. Последните вероятно са свързани с култа към тюркската богиня на плодородието Умай, чиито образ е изпълнен с остър предмет в най-високата част на Перперикон.
Със стабилизацията на Византия през IX в. активната дейност се премества в подножието на Перперикон, където тогава се е намирал областният център на Източните Родопи. Крепостта добива отново важно значение през XIII - XIV в., когато се създава новата административна единица Ахридос. А през 1339 г. в писмо на Вселенската патриаршия той е обозначен като епископски център, очевидно отделил се от старата епископска катедра Ахридос.
Данните от археологическите разкопки показват, че през XIII - XIV в. животът в крепостта Перперикон е бил интензивен. Той няма блясъка на античността, но показва важността на средновековния център. Върху останките на късноантичния храм в Акропола е построена нова църква, вече изцяло изградена от ломени камъни, споени със здрав бял хоросан. Наоколо се оформя обширен некропол, даващ представа за значителния брой на населението.
Развиват се и квартали с полуземлянки и частично използване на старите улици. Открива се много керамика, предмети и монети, като особено интересни са изключително редките за този район сребърни монети на цар Иван Александър, регистриращи неговата кратка власт в Перперикон през 1343 г. Гражданската война от 1341 - 1346 г. унищожава крепостите в Източните Родопи и те повече не се възстановяват. Очевидно такава е била и съдбата на Перперикон. Но, според открит турски регистър от 1626 / 1627 г., населението в селищата под Перперикон продължава да бъде християнско. Засилената мюсюлманска колонизация след XVIII в. променя коренно етническия облик.



Легенди
Легенда за Дионисий
С Перперикон се свързва името на бог Дионисий, за който има следната легенда:
„Някога, когато боговете още живели сред хората, Зевс се влюбва в красивата Семела. Венец на тяхната любов става малкият Дионисий. След като Гръмовержецът вшива в бедрото си детето, то се ражда красиво и най-весело сред останалите богове. Обкръжен от многочислена свита сатири с кози копита и от прекрасни менади, Дионисий скита по Земята и учи хората да отглеждат грозде, правейки от него благоуханно и замайващо главата вино.”
Така по-късно се появяват празниците в негова чест: т. нар. орфическите мистерии, които се правели само от посветени, а това били единствено неженени мъже. Те били наричани а-бии т.е. не-жизнени, защото не водели нормален и обикновен живот. Тайнствата ставали в затворени общества и скрити места, недостъпни за погледа на останалите хора - скали и пещери, с каквито изобилстват Източните Родопи, Странджа и Сакар. Те били придружени с хорови песни и мимически игри. Кулминация представлява символичната смърт на царя-жрец, отъждествявана с разкъсването на Дионисий от титаните, и също символичното зачатие на богинята-майка, даващо началото на живота. Първата се осъществявала чрез кръвната жертва на бик, кон, козел, а понякога и хора. Зачатието пък се реализирало с масово съвкупление на мъже и жени. По-късно орфическите тайнства се олицетворяват от разюзданите вакханалии в чест на бога на виното и веселието Дионисий.



www.bulgariancastles.com
« Последна редакция: Ноември 15, 2009, 21:39:25 pm от baradj »
С намръщено чело, загърнат в плащ мъглив, възправя се далеч Балканът горделив в хайдушкия си блян

Неактивен baradj

  • Малко Писал
  • **
  • Публикации: 440
    • „Нишката на Ариадна”
Re:Крепости
« Отговор #9 -: Ноември 28, 2009, 09:46:34 am »
Царевец

История
Хълмът Царевец се намира във Велико Търново. Той е главната крепост на средновековния Търновград, в центъра на който се издигат царският и патриаршеският дворец.
Първото селище, построено на хълма Царевец, датира от късния халколит (4200 г.пр.Хр.). То продължава своето развитие през къснобронзовата епоха (ІV - ІІ в.пр.Хр.) и желязната епоха (ХІІІ - І в.пр.Хр.), когато негови обитатели са траките. През V - VІІ в.н.е. на мястото на тракийското селище се намира Зикидева - най-големият град на Византийската империя в провинция Долна Мизия. Бива унищожен по време на аваро - славянските нашествия през VІІ в.
През ІХ в. на мястото на ранновизантийската крепост възниква старобългарско селище, което се развива и разраства по време на Първата българска държава и особено в епохата на византийското владичество. През ХІІ в. селището е вече укрепено , а във вътрешността му са построени болярски жилищен комплекс и няколко християнски култови сгради.
Археологическите разкопки на Царевец започват през 1886 г. от чешкия учен Карел Шкорпил и продължават през 1893 и 1900 г., но липсата на система и организация им придава частичен характер. След 1905 г. предприетите разкопки от възобновеното археологическо дружество в Търново се извършват частично и с прекъсване поради липса на средства. През 1930 г. са направени разкопки, които предшестват възстановяването на Балдуиновата кула. През 1932-1934 г. е реставрирана първата порта от главния вход, а през 1935 г. е направено изследване на водоснабдяването на Царевец и Трапезица.
След 1946 г. започват системни археологически проучвания на двореца на българските царе от Втората българска държава. През 1958 и 1959 г. тогавашният Окръжен исторически музей започва проучвания на крепостната система на Царевец. Създаденият през 1974 г. филиал на Археологическия институт към БАН започва цялостно проучване на вътрешната крепост на Царевец. В резултат на разкопките вече е натрупан огромен археологически материал, на базата на който могат да се правят по-точни изводи и заключения, отнасящи се до градоустройството и архитектурата, крепостната система, материалната и духовната култура и социалната структура на населението. Укрепителната система на средновековната крепост Царевград-Търнов е сложно устроена. Тя се състои от околовръстни стени, опасващи целия хълм, и други напречни, спускащи се перпендикулярно към реката. Крепостната стена по скалния венец на Царевец, дебела 2,4 м, а на някои места стигаща до 3,6 м, има бойници и кули. Тя е проучена главно от 1958 до 1963 г. Установи се, че в строителството и са съществували три периода: първи, отнасящ се към ранновизантинската епоха с най-ранните строежи, датирани към началото на V-VIв.; втори - към първата половина на XII в., значително преди 1185 г.; трети - вероятно към XIII в., тъй като през периода на Втората българска държава околовръстната крепостна стена търпяла чести поправки и разширения, които непрекъснато я преобразявали.При археологически разкопки през 1977-1978 г. в кв. "Асенов" около църквата "Св. Четиридесет мъченици" се откри крепостна стена покрай реката, дебела 2,7 м, с бойни кули към Янтра и една кула кладенец.В крепостта на хълма Царевец можело да се проникне през три входа. Главният вход заемал най-западната част на хълма. Изграден е върху тесен скален масив, нарочно пресечен за създаване на допълнително охранително съоръжение. Макар и естествено труднодостъпен, входът бил снабден с три последователни порти Пред първата порта над Сечената скала имало дървен подвижен мост, запазен до 1864 г. и бойна кула над портата. Възстановена е без кулата през 1932-1934 г. по проект на арх. Александър Ращенов. Втората порта се намира на 18 м след първата, където са установени основи на четириъгълна кула, запазени до 1910 г. Третата порта на главния вход се издигала на 45 м след втората и съществувала до 1889 г. Тя била изградена върху основите на по-стара порта от крепостната стена от I-VI в. Третата порта е реставрирана през 1971 г.
Вторият вход на крепостта Царевец е Малката порта (Асеновата) на северозападната крепостна стена. Чрез нея се осъществявала връзката между Царевец, Трапезица и Новия град. Над Малката порта се издигала кула на два етажа. Вратата била двукрила, дървена, обкована с големи железни гвоздеи. Малката порта и кулата над нея са реставрирани през 1975 г. Северно от югоизточната бойна кула се намирал третият вход за крепостта - Френкхисарската порта. Тя служела за връзка с квартала на франките, към който водел широк 2,5-метров път, запазен до 1910 г.
В югоизточния край на крепостта Царевец - най-лесно достъпното място на хълма - се издигала бойна кула, охраняваща Френкхисарската порта, и голямо водохранилище до р. Янтра. Тази кула е свързана с името на латинския император Балдуин, пленен в битката при Одрин през 1205 г. от цар Калоян. Известна е като Балдуинова кула. Реставрирана е през 1930-1932 г. по проект на арх. Александър Рашенов.
На 700 м от главния вход в северна посока, там, където се събират източната и северозападната крепостни стени, хълмът Царевец завършва със силно издадена над Янтра скала, известна като Лобна скала. От нея през ХI-ХIV в. били хвърляни в Янтра предателите на родината.Укрепеният средновековен град на хълма Царевец бил гъсто застроен. При археологическите проучвания са открити още над 370 жилищни и стопански сгради, 22 църкви(4 от които са ранновизантийски) и 4 манастирски комплекса. Освен представителите на феодалната класа - царе, боляри и духовенство - на Царевец е живяло и многобройно обикновено население, което обслужвало феодалната класа. Една част от него са били занаятчии, търговци, земеделци. Затова свидетелстват големият брой жилища и стопански постройки около царския дворец, Патриаршията, на северозападния и източния склон. Приблизителният брой на населението на Царевец през XII-XIV в. е 3000 - 3200 души.При застрояването на хълма се забелязва градоустройствена мисъл при изграждане на отделните части. Различават се няколко квартала, от които най-типичен по своя вид за Царевец е кварталът около Патриаршията. Неговите сгради са гъсто прилепени една до друга и една над друга, групирани около 3 църкви.
Българските жилища са няколко типа - малки, каменни надземни жилища и двустайни или многостайни къщи на един или два етажа. Голямото болярско селище (северно от двореца) е оформено като самостоятелен архитектурен ансамбъл.
Манастирските комплекси, от които най-характерни са тези около югоизточната кула и при Лобната скала, са строени с вътрешен двор и сгради, обединени от манастирската църква.
Входовете на крепостта и околните и градски части са свързани с оформена улична мрежа. Централната улица свързвала главния вход с царския дворец. Тя се разклонявала на две: към Малката порта на Новия град, неговите църкви и манастирски комплекси, и към Лобната скала. Друга улица минавала покрай източната крепостна стена и свързвала южния вход на двореца със сградите в югоизточната част на Царевец. От главния вход голяма улица водела покрай южната крепостна стена през квартала около Балдуиновата кула към Френкхисар. Независимо от гъстата застроеност на хълма са оставени места и за малки площади - северно от двореца и източно от третата порта. Археологическите разкопки на Царевец дадоха възможност основно да бъдат проучени двата самостоятелни архитектурни комплекса - царският и патриаршеският дворец.


Дворецът на българските царе
Издигал се в централната част на крепостта Царевец. Представлявал самостоятелен ансамбъл, ограден с крепостни стени и бойни кули, и заемал площ 4872 кв.м. По своя план и устройство той е "затворен архитектурен комплекс". Главният вход бил в северната част, допълнително укрепена от три високи бойни кули, една от които се издигала над входа. На южната страна се намирал друг вход, водещ за стопанската и домакинската част на комплекса. Над него се издигала четвъртита кула. Отделните сгради на двореца затваряли обширен вътрешен двор, в чиято западна половина се намираДвли тронната зала, приемните и служебните помещения на двореца. Покрай източната крепостна стена били разположени жилищните и работните помещения, а над тях в стръмния склон - избите. В югозападната част били кухните - пещите, трапезарията и складовите помещения за обслужващия персонал. В източната част на вътрешния двор се издигала дворцовата църква "Св. Петка" ("Св. Параскева").
Царският дворец такъв, какъвто е достигнал до нас, е строен на няколко етапа: първи - в края на XI в. или началото на XII в., когато върху основите на ранновизантий ските сгради съществувал болярският дом на Асеновци. След въстанието срещу византийците той бил преустроен в дворец, унищожен покъсно от пожар; втори - през XIII в., когато по време на царуването на Иван Асен II дворецът бил възстановен в източната и западната половина и били извършени разширения; трета - през XIV в., когато по време на царуването на Иван Александър била преустроена представителната сграда.
Дворецът на българските царе съществувал на Царевец по време на целия двувековен период на възстановената българска държава. При падането на Търновград под турско робство на 17 юли 1393 г. той бил опожарен и разрушен. Археологическите разкопки на двореца вече са приключени. Част от откритите уникални образци от средновековните художествени занаяти - златарство, грънчарство, каменоделство, гравьорство и др., са показани в археологическата експозиция "Велико Търново - столица на България - ХII - ХIV в."

Българската патриаршия
Това е вторият голям архитектурен комплекс на Царевец, заемащ площ около 3000 кв.м. При разкопките от 1960 до 1965 г. се установи, че Патриаршията, също както и царският дворец, била самостоятелна крепост във вид на неправилен многоъгълник, ограден с крепостни стени, порти и кули. Входът се намирал на западната страна - подсилен с две последователни врати. От юг и север се издигали две бойни кули. Също там, долепени до крепостната стена, се издигали жилищните, стопанските и служебните помещения. В централната част, на най-високото място, се извисявала патриаршеската църква "Възнесение Господне". Тя е построена върху основите на раннохристиянска църква, датирана от края на V и началото на VI в., представляваща трикорабна базилика с една апсида. Патриаршеската църква е строена на два етапа: първи - в началото на XIII в. като еднокорабна църква с полуцилиндричен свод, и втори - през XIV в., когато е извършено разширението и преустройството и в кръстокуполна, триапсидна църква с два притвора. До южната стена са открити три помещения, средното от които е кула звънарница - рядко срещано явление в църковната архитектура на Балканите.
Патриаршеската църква била богато украсена отвътре и отвън. При разкопките са открити много декоративни панички и четирилистни розети, разноцветно украсени, и хиляди късове от стенна мазилка със стенописи. По-нататъшното проучване, реставриране и консервиране на средновековните паметници на хълма Царевец, както и подготовката за тяхното експониране протичат във връзка с изпълнение на приетата още през 1978 г. програма "Велико Търново-1300", която включва два основни етапа -първия до 1981 г. и втория до 1994 г. От научните и творческите институти на хълма Царевец през първия етап (до 1985 г.) по проекти на архитектите Боян Кузупов, Илия Левтеров и Теофил Теофилов са възстановени портите, крепостните стени, патриаршеската църква "Св. Възнесение Господне", наричана "църква на патриаршеския град Търнов" и "майка на българските църкви", и кулата звънарница към нея.
Възстановяването на Патриаршеската църква бе извършено въз основа на данните от археологическите проучвания и сведенията от средновековните документи (карти, миниатюри) и след общественото обсъждане на направените на място макети.
Декоративно-художественото оформяне на интериора на Патриаршеската църква е дело на художника Теофан Сокеров. Тъй като Патриаршеската църква е пълна реконструкция, тя не е стенописана по църковния канон. Църквата представлява храм паметник, в който чрез средствата на съвременното монументално изкуство - мащабни фигурни композиции, художникът проследява възхода на политическото и културното развитие на средновековната българска държава. Особена роля за емоционалното възприемане на стенописите и цялостната атмосфера в интериора на Патриаршеската църква играят специалното осветление и озвучаване.
Реализацията на стенописите е дело освен на художника Теофан Сокеров и на неговите помощници художниците Иван Иванов, Иван Василев, Кольо Йончев и Найден Найденов.
Патриаршеската църква, един от обектите на 800-годишния юбилей от въстанието на Асеновци, освобождението от византийско робство и възобновяване на българската държава, е отворена за посещение през ноември 1985 г.
Освен работата по Патриаршеската църква е извършена и консервация на жилищните и други помещения около Патриаршията. Възстановителните работи на хълма Царевец в общи линии са приключили през 1985 г. Предстои все още работа по довършване на разкопките и консервацията на южния склон на Царевец, който ще се свърже с мястото около югоизточната бойна кула, и по реставрацията на главния вход на царския дворец.
За по-емоционално и впечатляващо въздействие върху посетителите на архитектурно-музейния резерват 'Царевец" е осъществена и аудио-визуална програма "Царев град-Търнов - звук и светлина" - вечерен светлинно-звуков спектакъл, чрез който на фона на оригиналния декор на крепостта се възкресява атмосферата на средновековния Търнов град.



Легенди
Легенда разказва, че там в римско време имало укрепления, които охранявали пътя за великолепния Никополис. Когато варварите нахлули, обсадили и разрушили великия град. Тогава римляните се настанили в калетата. Под тях имало големи подземия свързани с тунел. В галериите римляните пренесли съкровищата на Никополис. Крепостите римляните укрепили и задържали известно време. Когато се наложило да отстъпят, те направили смъртоносни механизми в галериите и ги намазали с отрова. Тайните входове маскирали. Входът на подземието под Царевец се намирал в южната част. По галерия се стигало до подземно езеро. Само човек, знаещ тайната на съкровището можел да продължи. Скрит механизъм източвал водата и по стъпала се стигала друга галерия. От тук надолу имало няколко нива. На всяко римляните оставили по едно съкровище. В галериите към съкровищниците дебнели много опасности... Ако непосветен влезел никога не ще се върнел жив. Във всяка зала имало безценни предмети - златни и сребърни, украсени със скъпоценни камъни. Безброй златни монети били струпани на купове. Подземието под Момина крепост било на две нива. Съкровището било долу. Входът бил голям геран. На дъното се виждала вода. По стъпала се слизало долу и там встрани започвала галерия. Когато римляните се оттегляли, отгоре сложили каменна плоча и я засипали. Втори вход имало в ниското. Нишанът бил голям четвъртит камък с топка отгоре.



С намръщено чело, загърнат в плащ мъглив, възправя се далеч Балканът горделив в хайдушкия си блян

Неактивен Gil-Galadh

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 2 983
  • V to the A to the D-E-R
    • chigot.blogspot.com
Re:Крепости
« Отговор #10 -: Ноември 29, 2009, 11:28:23 am »
Благодаря за хубавите публикации.
Аз бих прибавил към горните и Червен и Овеч - едни от най-големите ни средновековни градове...
И само да спомена,че като си говрим за потъпкване на българската история - няма по-голямо такова от това,което са направили на Царевец с тея тонове бетон и това,което продължават да изграждат на Трапезица. Тва си е чист меркантилизъм и неуважение към паметта на хората,които са живели зад тея стени и са губили животите си на тях...
-Какво е дзен?  -Fire-water burn на Bloodhound gang chigot.blogspot.

Неактивен baradj

  • Малко Писал
  • **
  • Публикации: 440
    • „Нишката на Ариадна”
Re:Крепости
« Отговор #11 -: Ноември 29, 2009, 11:48:17 am »
Съгласен съм. Ако искат да го реставрират, поне да го правят както трябва. :yes:
С намръщено чело, загърнат в плащ мъглив, възправя се далеч Балканът горделив в хайдушкия си блян

Неактивен baradj

  • Малко Писал
  • **
  • Публикации: 440
    • „Нишката на Ариадна”
Re:Крепости
« Отговор #12 -: Ноември 29, 2009, 12:10:43 pm »
Овеч

История
Намира се на планинското плато, наречено Калето, извисяващо се източно от гр. Провадия. То има формата на кораб, чийто нос сочи на юг. Отвсякъде е обкръжено със скални откоси, високи около 20 м. Тесен провлак го свързва с друго плато – Табиите (укрепленията), разположено на север от Калето.
Провадия е селище с над 15-вековна история. Археологическата датировка отнася най-старите следи от човешка дейност в землището на града към V в. пр. Хр.
Смята се, че градът е основан като крепост и преден пост на Византия срещу нахлуващите от север войнствени племена.
Византийците я наричали Проватон, турците - Таш Хисар, а българите - Овеч. Проватон на гръцки означава "Овча крепост". Това име било преведено буквално от славяните като Овеч. Дошлите по-късно Аспарухови българи също възприели това име , под което се среща и във повечето документи.
Крепостта издигната първоначално само като отбранително съоръжение, бързо се превърнала в относително голямо селище, за което свидетелстват източници, в които е споменавана като областен център.
Каменната крепост е била свидетел на разни епохи и народи. В различните периоди, тя е населявана от траки, римляни, византийци, евреи. Превземана е от рицари, турци, руски войски. По време на Второто българско царство Овеч вече е важен административен, стопански и военен център, както и едно от седемте седалища на митрополити.
За бързото разрастване и утвърждаване като военно-административен център способства стратегическото и разположение - близостта до Плиска, Преслав и Варна (която още от 681 г. е в българско владение). Всъщност при евентуално превземане на Варна, Овеч би била основната преграда по-пътя към Плиска, Преслав и Търново.
През 1278 г., опитвайки се да преминат през проходите на Стара планина към Търново, две византийски армии от 5000 и 10 000 бойци, водени съответно от пълководците Априн и Мурин, намират гибелта си под мечовете на воините на цар Ивайло. Следващият византийски пълководец Михаил Глава Тарханиот опитва през Варна. Той превзема няколко крепости в Източния Балкан, но е спрян при Овеч. Докато се занимава с обсадата, в тила му пристига армията на Ивайло и ликвидира византийците за броени дни. Михаил Глава (за когото впрочем се смята, че е от български произход) предвидливо се "разболял", качил се на кораба си във Варна и отпътувал за Константинопол, оставяйки войниците си на заколение.
В крепостта са били затворени рицарите на Амедей VI Савойски, между които маршалът на Бургундия, пленени при неуспешната му обсада на Варна през 1366г.
Тук е живял цар Петър II, след като се отказва от короната и предава властта на своя по-малък брат Асен през 1190 г. Хобито му да ловува го довежда тук, където някога е имало чудни гори.
Овеч паднал под турска власт през 1388 г., когато тридесетхилядна турска армия под командата на Лала Шахин с измама нахлула през нощта след сключено примирие. Завоевателите го наричат Провадия, а също така и Таш Хисар. По-късно крепостта е завоювана от Ягши бей и 490 години е в чертите на Османската империя. По време на похода на Владислав III Ягело-Варненчик е завзета с щурм и гарнизона е избит до крак и крепостта опожарена и разрушена. Била е и е център на освободителното въстание на Фружин – син на Иван Шишман. Към средата на ХVІ в. крепостта запада. Градът трайно се установява на днешното си място в котловината, по бреговете на р. Провадийска.
Освобождението на България от османско иго заварва Провадия с около 3500 жители. Голяма част от мюсюлманското население се преселва в Турция. На негово място прииждат българи от близките села и от Източна Турция. За кратък период от време Провадия е окръжен център в Княжество България. В резултат на административна реформа от 1881 г. става околийски град.
От нейната слава са останали само уникалното мостово съоръжение между крепостта и платото Табиите, множество кладенци за събиране на вода (един от които с дълбочина 80 м.) и щерни за зърно, руините на Митрополитската църква, стражевите кули, каменната порта, затвора на рицарите, мраморните колони на Омуртаг. Гербът на крепостта е орелът, изрисуван върху пръстените – печати, намерени на крепостта. Доскоро дъното на кладенеца беше запушено след двадесетият метър дълбочина, тъй като всеки турист, изкачил платото, е хвърлял вътре по един камък, вярвайки, че така ще му се изпълни желанието пак да се върне. По време на реставрацията на крепостта пък работниците са го ползвали като място за изхвърляне на строителни отпадъци. организира отпушването и проучването на кладенеца. Наскоро беше завършено организираното от община Провадия отпушване и проучване на кладенеца, при което кладенеца беше осветен и обезопасен. Дълбочината му достига 80 м., от които 4 м. са под скалния масив. На дъното не е намерен изход, а само съоръжение за събиране на водата. Мостовото съоръжение от Централната северна порта до другото плато – Табиите е възстановено. Всичктези дейности са извършени по проект "През очите на времето – природа и култура", финансиран от програма ФАР и осъществен от община Провадия. През последните две години са възстановени археологическите разкопки на Овеч. Те дават нови дани за възникването и функциите на крепостта.



Легенди
Легенда за отбраната на крепостта
Според тази легенда черкезите с месеци обсаждали Овеч. Местното население обаче си изградило желязна система за защита и си съобщавало с огньове, ако в далечината се мерне враг. Веднага след като се появял сигналът за бедствие, всички влизали в крепостта и вдигали подвижния мост, който свързвал платото с околността. В дълбоките карстови пещери имало огромни запаси с жито, а прочутият кладенец снабдявал обсадените с прясна вода. Според преданията той можел да се ползва и като авариен изход. Местните хора разказват, че преди време в отвора на кладенеца пуснали оцветена юрдечка. Птицата изплувала след два дни в Петров дол, което е на 12 километра от крепостта.

Легенда за Михаил Воин
Любопитна, но доста неясна е легендата за Михаил Воин от Потука, който на връщане от воински поход убива седмоглав змей, след което препускал с коня си по тесните и стръмни стъпала нагоре към Таш-Хисар; когато стигнал там, конят му издъхнал, а той успял само да се помоли в черквата, след което се върнал, за да умре при коня си. Като спомен за “събитието” на това място бил сложен “камък, околчасто издълбан, висок”, т.е. стълб.



С намръщено чело, загърнат в плащ мъглив, възправя се далеч Балканът горделив в хайдушкия си блян

Неактивен baradj

  • Малко Писал
  • **
  • Публикации: 440
    • „Нишката на Ариадна”
Re:Крепости
« Отговор #13 -: Ноември 29, 2009, 12:36:39 pm »
Червен

История
Разположение
Средновековната крепост се намира на север от с. Червен, Русенска област, на 30 км южно от р. Дунав в района на Поломието. Подобно на повечето укрепени градове от ХІІ - ХІV в., градът е построен върху труднодостъпен, продълговат скален рид, обграден от р. Черни Лом. До него се стига по 235 каменни стъпала.

Извори
За първи път името Червен се среща в старобългарския апокриф от XІ в. "Сказание на пророк Исай", там четем за "цар на име Гега с прозвище Оделян, създал в земята българска градовете Червен, Несебър и Щип”, това дава основание да смятаме, че може би Петър Делян е основател на града, но вероятно става дума за възстановяване на крепости, а не за първоначално създаване. Имената на трима митрополити от Червен са изброени и в Бориловия синодик - Неофит, Калиник и Захарий. В житието на Теодосий Търновски от втората половина на XІV в. също е споменато: търсейки знания, той напуска книжовните школи на столицата, и "... подобно на някой разумен и хитър търговец, който се надява на по-голяма печалба, като мислите, че ще намери нещо по-високо... достигна едно място, нарицаемо Червен", където и се установява. Друго сведение срещаме в част от поемата на византийския поет Мануил Фил за похода на пълководеца Михаил Глава срещу Ивайло. От поемата разбираме, че пълководецът превзел Червен заедно с големите български крепости Преслав, Ловеч и Видин.
Данни за състоянието на града по време на турските нашествия черпим от хрониката на Мехмед Нешри от XV век, който пише, че един от най-големите градове на шишманова България бил превзет от Али паша по време на неговия опустошителен поход в Североизточна България през 1388 г.
В данъчен регистър от първата половина на XV век, представляващ опис на именията в Никополския санджак (старото Търновско царство) Червен е посочен като град с 107 къщи, център на вилает, който обхващал значителни територии по поречието на Ломовете и Лудогорието. По това време в Червенската крепост се намирал гарнизон с 57 войници и 3-ма офицери. В края на XV век Червен вече е център на нахия. Такъв той остава заедно с Търново и Ловеч до втората половина на XVII век. Сведения ни дава и Филип Станиславов, който описва Червен през XVII век, имало само 30 български къщи с около 250 души население. Същата картина от този период ни дава турският пътешественик Хаджи Калфа. Той описва стърчащите развалини на две църкви и преброил 30 християнски къщи.
През XІX век градът е посетен от Георги Раковски, Феликс Каниц, Константин Иречек и други учени и пътешественици, които откриват един отдавна напуснат и изцяло разрушен град. Карел Шкорпил прави подробно описание на Червен в книгата си "Опис на старините по течението на река Русенски Лом". През 1910-1911 г. проф. В.Н. Златарски разкрива по поръчка на Софийското археологическо дружество една от църквите на града, а системни археологически разкопки започват през 1961 г.

Исторически данни
Поради естествената защитеност на местността от три страни с високи и стръмни скали, още към края на Бронзовата епоха (1500 - 1200 г. пр. н. е.) и началото на Ранножелязната (1200 - 600 г. пр. н. е.) там се заселват траките. Животът върху високата част на скалния рид продължава през V - І в. пр. Хр. и се развива през римско време І - ІV в. Под натиска на хуните през втората половина на ІV в. и през V в. под предводителството на Атила цяла Мизия и Тракия остават пусти и разрушени.През VІ в. започват набезите на славянските племена сещу Риската империя и император Юстиниан (527 - 565) изгражда няколко пояса от крепости, за да ги спре: един по брега на р. Дунав, два по проходите на Хемус и Родопа и три за защита на морските градове.Византийският историк Прокопий споменава повече от 500 имена на крепости и градове - възобновени или изцяло построени. Сведения за събитията, които последвали ни дава византийският летописец Йоан Ефески: "На третата година от смъртта на Юстиниан, в царуването на Тиберий Победоносни, проклетият народ на славяните извърши нападение над цяла Елада, над Солунската област и над цяла Тракия. Те завладяха много градове и укрепени места, опустошаваха, горяха и грабеха страната и я заеха; те се поселиха в нея без страх, като че им принадлежеше. Това продължи четири години, докато императорът беше зает във войната с Персите и изпращаше там всичките си войски." Следващия цал век - VІІ в. земите са нападани и опустошавани от племената на дакийските славяни, туранските българи начело със Заберган и аварите. В края на VІІ в. част от славяните и българите се заселват и българите дават името си на новата народност. Още през ранновизантийския период крепостта в Червен е разрушена и обезлюдена. Едва през ІХ - Х в. там отново е възстановено селището от българските племена. Новите заселници станали причина през ХI/в. селищната територия да нарасне неколкократно, като ново приобщаваните части са били обграждани с отделни крепостни стени. Следват години на възход и падения, белязани от непрекъснатите борби с Византийската империя за самостоятелност. Втората половина на ІX в. вече имало доста многолюдни градски средища с преобладаване на селското население, а земите ни попадат под византийската власт (1018г.). Така до началото на XІІ в., когато българските земи понасят атаките на орди маджари и нормани. През XІ - XІІ в. населението е намаляло и обедняло, за което са отговорни и непрестанните военни набори на български войски, които участвали в далечните и многобройни войни на Византия. Най-вероятно при сблъсък с войските на византийския император Йоан Цимисхи (971 г.) или Василий ІІ (1001 г.) това селище е разрушено. След освобождението в 1186 г. (въстанието на Асен и Петър) Червен постепенно започва да се оформя като град, който с времето става един от главните центрове на Средновековна България. През втората половина на ХIIIв. крепостта окончателно придобила облика на интензивно разбиващ се средновековен град, който се откроявал сред всички останали в Поломието. Значението му нараства след 1235 година, когато става седалище на средновековната българска Червенска митрополия. При управлението на цар Ивайло (1278-1280) Червен е засегнат от татарското нашествие през 1242 г., след което е превзет от византийската армия на Михаил Грава Тарханиот. Градът е бил феодално владение на на българският Цар Георги Тертер /1280-1292/ основателя на династията Тертеровци чиято най- изявен представител е синът му Теодор - Светослав Тертер /1300-1321/. Гробът на Цар Георги Тертер се намира в скалната църква Кръщялнята - част от средновековния скален манастир при с.Иваново. Във втората половина на ХIII в. градът се оказва на предната граница срещу прииждащите от Азия татарски орди и градът отново е превзет, разграбен и разрушен. При неговото възстановяване след прогонването на нашествениците в началото на ХIV в. е променена цялата градоустройствена схема. За да бъдат задоволявани нарастващите нужди от нови монети, през втората половина на ХIVв. Червен станал един от центровете на монетосечене в България. През 1204 г. Константинопол е превзет от ІV Кръстоносен поход и това се оказва гибелено за българите през XV в. По време на византийското владичество населението не променило етническия си състав. В основата си то останало българско и вероятно е взело участие в освободителното движение на братята Асен и Петър (1186 г.). Червен ще да е бил един от първите освободени градове на възстановената българска държава. Градът е превзет и изгорен от османските орди, но по-късно са възстановявени укрепителните съоръжения и е поставен гарнизон. Някои от църквите са преустроени в джамии и е изграден нов мюсюлмански храм в най-високата част на билото. През ХVI в. животът в крепостта затихва, а седалището на митрополита е преместено в Русе. Постепенно Чернен губи значението си на религиозно средище. През 1598 г., Павел Джорджич вече титулува червенския митрополит "епископ русенски". Населението напуска платото и се установява на мястото на днешното село, където условията за живот били по-приемливи.

Цитадела
Основен център в града се явява именно Цитаделата с феодалния замък или "самостоятелно платово укрепление" според К. Шкорпил, който изпълнява административна функция. Планът му е с неправилна форма, разположен югоизток-северозапад. При изграждането му максимално е използвана естествената защитеност от скалите, тъй като там те са най-стръмни и непосредствената близост на реката, връзката с нея се осъществяваля чрез пътека изсечена в скалата. Има застроена площ около 2000 кв. м и укрепена - 60 м на 30 м. Замъкът е изграден на два етапа: края на ХІІ в. - нач на ХІІІ в. и първата половина на ХІV в. Постройките са разположени около открит вътрешен двор, там се намира и църква № 3. Тази църква е разположена срещу входа на замъка и допълва и раздвижва линиите на сградите и стените около нея с полукръглия си план, полукръгли ниши и полукръгли колони. Редуването на бял камък и тухла, арките обрамчени с два реда тухли и украсени с керамични панички внасят допълнително раздвижване в цялостната картина. В замъка има жилищни помещения на етажа и такива със стопанско или отбранително значение в приземието. В двора се намира и водохранилище, издълбано в земята. При нападение стените и бойната кула в югоизточната част защитавали населението в замъка. Интересен е фактът, че сградата е изградена като типичен феодален замък, подобно на търновския царски дворец, но няма данни за наличието на феодално зависимо население.
Интересна находка са кръглите бойни топки с диаметър 0,50 м, някои от тях са издялани от камък подобен на кремък, а няколко са от варовик. Тридесет и една са открити подредени до стената при вътрешния северозападен ъгъл на замъка, две - пред входа на сградата и три пред помещение № 2. Според проучвателите тези каменни топки са били боеприпаси за каменометните машини, с които е разполагал замъка за своя защита. Това най-вероятно са боеприпаси за требушетната артилерия, която се използвала за разрушаването или повреждането на укрепепителни съоръжения. Поради големите размери на бойните топки, те не са служили за защита на крепостта, а са били обсадни, използвани от българските царе в техните завоевателни походи.

Постройки
Жилищните сгради са построени амфитеатрално около главната улица и с фасади, насочени към нея. На мястото на разрушени при татарското нашествие сгради в централната част на града са издигнати нови обществено-административни постройки. Силно ограничената площ, пазена от крепостните стени, е наложила Цитаделата и същинският град да бъдат гъсто застроени. Жилищните сгради са били издигани на няколко етажа с долен етаж изсечен в скалата. Стените, дебели 0.50-0.80 м, са с градеж от ломени камъни, споени с кал. Най-вероятно горните етажи са имали паянтова конструкция.
Според начина на градеж можем да предположим за предназначението на постройките в средновековния град и периода на строеж. Разликите са основно в дебелината и начина на градеж на стените:
• Западната крепостна стена е построена върху запазената на 5 м ранновизантийска, едрите каменни блокове са надградени с по-дребни и пълнеж от ломен камък, споени с бял хоросан и подсилени с дървени греди - сантрачи. Стената е дебела 1,50 - 1,80 м, което е по-малко от долния градеж, но е компенсирано с изкопаването на ров пред нея. От вътрешната страна са били разположени казармени помещения и малка еднокорабна църква. Тя разделя града на две части и е най-добре запазена. В северната й половина се издига кула, която е един от малкото запазени образци на българското крепостно строителство от XIV век. Кулата има четвъртита форма със страна 8,5 м и височина 12 м. Построена е върху основите на подковообразна ранновизантийска входна кула. В горния си край завършва с бойна площадка, заградена с парапет със зъбци. Под тази площадка се намира еркерно наддадено помещение, също пряко свързано с отбранителните функции на кулата. На западната му стена има две амбразури, които се стесняват към външната си страна. През късната античност и известно време през Средновековието при по-старите кули се намирал западният вход на крепостта, който при едно от преустройствата бил затворен. Новият вход бил изграден южно от кулата. За да бъде по-добре охраняван, над него била построена лека бойна площадка, издадена пред стената. И днес личат гнездата от гредите, които са я поддържали. Това преустройство завършило с изграждането на голям казармен комплекс.
• Източната стена е изградена изцяло наново пред останките от старата и е с дебелина 2,30 м и бастиони изградени на 11 м един от друг.
• Стените на замъка (1,20 - 1,50 м) са градени в почти неправилни редове от грубо дялан камък едновременно с контрафорсите.
• Жилищните сгради са от ломен камък, споен с кал, основите, които са останали до днес свидетелстват за по-груб градеж.
• С ломени и необрабоени камъни са и лицата на крепостните стени като между тях има пълнеж от баластра и бял хоросан.
• Интересна е и еднокорабната църква при южната стена, която е изцяло изсечена в скалата.

Поминък
Червен е бил голям занаятчийски и железодобивен център. В западната част са разкрити работилници, съоръжения за топене на метал и обработване на рудата, а в Цитаделата е било практикувано ювелирство. Голямото количество от различни монети от ХІV в. и наличието на доста влашки говори за много добре развита търговия, особено с отвъддунавските земи. В църква № 10 са открити тринадесет миниатюрни релефни керамични иконки, скулптурни изображения на птици, разкритите по капители каменни релефи с човешки изображения и други. Занаятчийските квартали са разположени в подножието близо до крепостната стена. Силно развито било и керамичното производство. Чсрвенските грънчари правели както обикновени кухненски, така и съдове със сграфито украса.
Много добре било развито златарството, показател за което са многото намерени глинени поти - съдчета за топене на благородни метали, калъпи за отливане на накити, златарски инструменти и др. В едно голямо жилище във вътрешния град заедно с монетно съкровище е открито кюлче сребро и финна сребърна тел, които вероятно са принадлежали на майстор-златар. Част от находките са и пръстени, обеци, сребърни и медни копчета и др. За нуждите на града са извършвани и много строителни работи, което говори за развити - каменоделство, тухларство, дървообработване. Голяма част от населението на Червен се занимавало със земеделие. Предпоставка за това бил затвореният характер на средновековното стопанство, което налагало изхранване и търговия със земеделски произведения. Развито било и скотовъдството. Източно от замъка са запазени обори с изсечени в скалата хранилки за животни. Навсякъде се срещат подкови и кости от домашни животни.
Разкритите колективни монетни находки изцяло потвърждават и високото ниво на търговията, която се развивала. Едната съдържа 1815 гроша от Иван Александър с Михаил Асен (1331-1355) и от Иван Шишман (1371-1391). Друго голямо съкровище от грошове на Иван Шишман е било открито в мините, североизточно от града. В същинския град са разкрити две сребърни съкровища от 360 и 495 гроша и полугроша от Иван Александър и сина му Михаил Асен, Иван Срацимир (1360-1396) и влашки монети от втората половина на XIV век. През 1952 г. в западния край на същинския град са разкрити работилници с изсечени в скалата дълбоки крушовидни пещи за топене на желязо. В стените им се забелязва канал за подаване на технологично необходимия въздух. Край тях е намерено голямо количество желязна шлака. Явно това са следи от металургичното производство на Червен, което се базирало на пръснати из района ограничени количества лимонитни и хематитни руди.

Водоизточници
Във връзка с издръжливостта на града при обсада били предвидени и големи запаси вода, съхранявана в две водохранилища. Едното било изсечено в скалната основа, а другото се намирало в едно от помещенията на замъка. Водната кула над кладенеца близо до владетелското жилище също била използвана при обсада. В засводено помещение под кулата имало каптиран извор с голям дебит. По тунел, висок 2,40 м, изграден от правилни клиновидно оформени каменни блокове с шахтовиден отдушник на тавана се стигало до покрит коридор, който достига подножието на отвесната скала. По нея са изсечени стъпала, водещи до замъка. Поради силния наклон на терена стъпала са изградени и в тунела, и в коридора. Водоснабдителното съоръжение осигурявало вода на Цитаделата по време на обсада, затова било здраво укрепено.

Улици
Тесните улици и високите крепостни стени били изградени по начин, който максимално оползотворява наличното пространство и въпреки това остава чувството за простор и подреденост.Преградните стени и напречните зидове спирали врага отвън, но предоставяли живописна гледка към реката и природата на жителите вътре в крепостта.
Около църквите в Цитаделата се наблюдават обособени квартали. Уличната мрежа също е много добре изградена. Централната улица представлява основната транспортна ос и пресича града в посока изток-запад като се свързва с извънградските пътища. Около основната улица, както и около няколко второстепенни, са разположени жилищните, стопанските и др. сгради. Тя също е съобразена с отбраната на града. Главната улица преминава близо до замъка, но променя посоката си към тесен проход (ширина 2,60 м), който води към западната порта. Изсечена в скалата, улицата продължава по-надолу и завива рязко към портата. Там се намирал отбранителният ров, който допълнително затруднявал врага.
Предполага се, че търговците, житарите, болярите, митрополита и конниците са минавали и по друг път откъм Дунав покрай Селище.
Средновековен път
Средновековен път на около 500 м. северозападно от село Червен, в Москов дол. Пътят, застлан с плочи, е бил широк 4.5 м. Малко по надолу от Москов дол, на двата бряга на река Черни Лом, е имало останки от подпорни стълбове на мост. От моста пътят е вървял по северозападния склон на Червенската крепост и е достигал до югозападната част на града. Посоката на пътя показва, че той е водил до Търнов град. От него вероятно е имало отклонение за Русе. Сега само на отделни места е запазена настилката, затревена и покрита с храсти, но трасето добре се очертава.
С намръщено чело, загърнат в плащ мъглив, възправя се далеч Балканът горделив в хайдушкия си блян

Неактивен baradj

  • Малко Писал
  • **
  • Публикации: 440
    • „Нишката на Ариадна”
Re:Крепости
« Отговор #14 -: Ноември 29, 2009, 12:41:16 pm »
Плиска

История
Плиска е първата българска столица. В продължение на цели два века от основаването на българската държава през 681 до 893 г. градът е главното политическо, военно, културно и икономическо средище. Наред с това обаче Плиска е и сред най - внушителните паметници на средновековното европейско градостроителство. Плиска е основана вероятно от хан Аспарух. Основание за това ни дава един апокрифен летопис от XI в. - "Видение на Пророк Исая", където се казва: "... Испор прие българското царство. И този цар създаде градове велики: на Дунава Дръстър град; създаде велик презид от Дунава до морето; създаде и Плюска град...".
Испор се счита за форма на Аспарух, Дръстър е днешният град Силистра, презид означава стена и вероятно се отнася до Аспаруховия вал, Плюска е форма на Плиска.
За първи път руините на Плиска се споменават от датския пътешественик Карстен Нибур през 1767 г., като "останки от древни времена".
По - добро описание се намира в записките на Феликс Каниц от 1878 г., според които крепостта до с. Адоба "имат голямо историческо - археологическо значение".
Най - верни са заключенията на Константин Иречек, който през 1884 г. посещава руините и заключава, че това вероятно е крепостта Плисков, споменаваната от византийските хронисти Ана Комнина и Лъв Дякон. Според тяхното описание тя се намирала между Дръстър и Преслав.
Заключенията на Иречек възбуждат силен интерес у Карел Шкорпил, който с помощта на Министерството на просвещението извършва през 1897 - 1898 г. първите разкопки. Те са проведени с помощта на Руския архиологически инситут в Истанбул с директор Фьодор Успенски. Проучванията първоначално са съсредоточени в местността Сарай ери, където по-късно се установява че е открит ханският дворец и Клисе ери, което се оказва Голямата базилика - първият голям християнски храм, построен след покръстването. Името на откритото селище не е било твърдо установено до 1905 г., когато до с. Цар Крум (преди Чаталар) е открита колоната с надпис от времето на Омуртаг (ок.851 г.). Част от надписът гласи: "...кан сюбиги Омуртаг е от бога владетел на земята, където се е родил. Обитавайки стана на Плиска, той направи крепост на река Тича...."

Разположение
Първата българска столица - Плиска е построена в хълмисто поле, което се пресича от няколко малки рекички и заема площ от 23 кв.км., което е смайващ размер за времето си. Поради липсата на естествена защита градът има три концентрични отбранителни пояса.
Първият, който ограждал Външния град, е бил дълбок земен ров с висок насип. Той очертавал цялата територия на столицата.
Вторият е бил направен от големи каменни блокове, образуващи висока около 2.5 м. крепостна стена. Той очертавал вътрешен град, където били разположени жилищата на аристокрацията. Главният вход е бил на източната крепостна стена.
Третият пояс е бил тухлено укрепление, защитаващо дворцовия комплекс.
Тези части на Плиска са получили условните названия: Външен град, Вътрешен град и Цитадела (наричана още Малък дворец).

Външен град
Представлява земен вал, ограждащ площ с форма на неправилен четириъгълник. Дължината му е 7 км., а ширината - 3.9 км. на северната страна и 2.7 км. на южната. Изграден е като първо е бил изкопан ров с ширина до 10 м. и дълбочина до 6 м., като изкопаната пръст е насипвана от вътрешната страна така, че да образува насип с ширина до 15 м. и височина - до 6 м. На четирите стени на вала е имало проходи.
Откритите находки показват, че Външният град е обитаван от селяни и занаятчии, като не е бил гъсто заселен, а по-скоро в него е имало отделни малки селища. Открити са останки от землянки и дървени колиби от дървени пръти и кал, както и някои занаятчийски работилници. Особено добре запазена е керамична работилница открита в близост до източния вал, състояща се от пещи, работилници и складово-жилищни помещения, с размери 100 на 35 м.
След приемането на християнството през 865 г. се строят също и малки каменни църкви.

Вътрешен град
Вътрешният град представлява крепост със стени от блокове варовик и се намира почти в центъра на Плиска. Дебелината на зидовете достига до 2.6 м., а предполагаемата височина - 10 - 12 м. Фугите между варовиковите блокове били замазани с червен хоросан. Крепостта има форма на неправилен трапец. Северната и южната стени са с дължина по 740 м., а източната и западната съответно с 612 м. и 788 м. Приблизително в средата на всяка от стените е имало по една порта, като западната и източната са по-големите. Три от тези порти са разкрити и изследвани. Всяка порта се е състояла от по две кули с предполагаема височина от 15 м., и три порти - две външни дървени и една спускаща се решетка. През вековете портите са били многократно преправяни и преустройвани. Северната порта в определен период е била напълно зазидана, а западната е била стеснявана с тухлени зидове.
Четирите ъгъла на крепостната стена са били защитени с кръгли кули. Между ъгловите кули и портата на всяка стена е имало и по две петоъгълни кули (общо осем).
Във вътрешният град има изградена мрежа от водопроводи, направени от глинени тръби с хоросанова спойка, разположени под каменната настилка на града.

Дворцов център
Дворцовият център обхваща т.нар. Цитадела (наричана още Малък дворец), Голям дворец, Хански дворец и Голямото капище.
Цитаделата се намира приблизително в центъра на Вътрешния град и има форма на несъвършен правоъгълник. Оградена с дебела тухлена стена. Най-ранните следи от постройки са са от дървени сгради, върху които по-късно са били построени каменни.
Хански дворец - извън Цитаделата, близо до южната и порта са открити останки от дървена сграда, за която се предполага, че е била най-ранният дворец на хана. Има юртообразна кръгла форма с диаметър 14 м. и правоъгълно преддверие. Предполага се, че е била издигната върху дървена платформа носена от дървени колони. Смята се, че ханският дворец и бил построен през VIII в.
Голям дворец - състои се от т.нар Крумов дворец, върху чиито останки след разрушаването му е била построена от Омуртаг т.нар Тронна парата.
Важна информация за Крумовия дворец дава описането на византийски хронисти на превземането на Плиска от Император Никифор Геник през 811 г. "Като влязъл прочее в двореца на Крум, преровил неговите съкровища и намерил пребогата плячка. Започнал да разпределя на войската си мед и одежди и други различни неща. Като разтворил неговите изби с вина, раздавал на всички свои да пият до насита. Икато влязъл по улиците на двореца, разхождал се край къщите, наслаждавал се и казал: Ето, всичко това Бог ми даде и аз искам да построя тук град на мое име, за да стане именит във всички бъдни поколения. И като прекарал няколко дни, излязъл от двореца на безбожния Крум и като напуснал, опожарил всички жилища заедно с оградата от съставени дървета..."
Днес от Крумовия дворец са останали основите. Те имат правоъгълна външна форма с размери 74 на 60 м. и дебелина 2 м., което очертава внушителна за времето си постройка. Основите представляват мрежа от еднакви по размер правоъгълници (63 на брой). В четирите ъгъла се смята, че е имало кули. Няма сведения за сградата във височина, но по косвени сведения се счита, че е била на два етажа, с вътрешен двор. Крумовият дворец е свързан с Малкия дворец с подземен проход с под от тухли и стени и таван от дървени греди и дъски. Височината му е 1.9, а ширината - 1 м.
След разрушаването си от византийците Крумовият дворец не е възстановяван.
Тронна палата - Омуртаг изгражда върху основите на Крумовия дворец в западната част, по-малка каменна сграда, наричана днес Тронна палата. Тя има правоъгълна форма на основите и размери 52 на 26.5 м. и дебелина 2.5 м. Стените са направени от варовикови блокове и са запазени на места до височина от 3 м. Приземният етаж е имал предверие, централна зала, разделена на 4 части и полукръгла абсида с две прилежащи помещения. Смята се, че този етаж е бил обслужващ за сградата.
Горният етаж се състои от преддверие, обширна зала, разделена от колони на три части и апсида, в която се предполага, че е бил тронът. Смята се, че Тронната зала е използвана и по времето на Борис.
Голямото капище

Голямата базилика

----------------------------------------------------------------------

Изследователите на древната българска столица са отбелязали три етапа в нейното изграждане.
Дворецът на хан Крум построен върху 500 кв. м. е сред най-забележителните паметници от първия етап. Интерес представляват тайните входове, по които обитателите му са можели да напуснат незабелязано града. Дворецът е разполагал с голямо водохранилище и модерни за времето си бани. Изключително мащабното строителство, разгърнато през втория етап от изграждането на Плиска се свързва с името на хан Омуртаг (814 - 831), който има най-големи заслуги за превръщането на Плиска в един от големите източноевропейски ранносредновековни центрове. Сред паметниците на неговото царуване са крепостните стени, т. нар. малък дворец с жилищата за членовете на ханското семейство, новите бани със сложна отоплителна инсталация, два езически храма и Тронна палата. Големият дворец е най - добре запазената сграда във Вътрешния град. Третият строителен етап е оставил за историята раннохристиянски култови сгради с внушителни размери. Най-забележителният архитектурен паметник от това време е Голямата базилика. Със своите 2920 кв. м. тя била най - голямата християнска църква на Балканския полуостров. Огромната трикорабна базилика, дълга 100 м. и широка 30 м. е била оградена от голям манастир със сложна архитектура. Плиска е градът, в който българите са покръстени в християнската вяра. Тук през 886 г. княз Борис I e приел учениците на създателите на славянската писменост братята Кирил и Методий.


« Последна редакция: Декември 24, 2009, 15:13:46 pm от baradj »
С намръщено чело, загърнат в плащ мъглив, възправя се далеч Балканът горделив в хайдушкия си блян

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27