Има ли нещо,което би те накарало да потъпчеш друго,което е страшно важно за теб като ценност.Дали е възможно чувството за вина да те докара до там да лъжеш и да правиш неща,от които би се срамувал и да престъпиш граници,които винаги си мислил,че не би.
Коя от ценностите си би загубил заради нещо си?
И коя никога не би?
За мен най-лоша е лъжата,в каквато и да е ситуация и даже да е "за добро",както казват някои,това за мен си е лъжа.
Знам,че всеки ден изричаме малки лъжи.Към децата ни,заради умора или просто да отложим нещо,към родителите-за да им спестим някакви притеснения,към приятелите-за да оправдаем временно нежелание за среща или нещо друго.
Обаче тези големите лъжи-да не нараним някого или да не му причиним нещо си не мога да оправдая.И не искам да го направя.
И все си повтарям едно нещо,което много помага-когато се колебаеш,кажи истината.
Скоро говорих с един приятел за това.
Че се е оплел в лъжи и то от най-добри намерения,та после е станало необратимо и за него,и за останалите.
Попитах го как е успял да го направи и как се е превърнал в лъжец?Той,който не умее да лъже.Отговори ми,че е лесно,когато сам си повярваш.
Това какво точно е-промяна на човек или временно потъване и начин да избягаш от решението заради страх?
Но оправдание ли е страхът тогава?
Причина да,но оправдание?
Казвали са ми,че лъжата би ни накарала да се почувстваме временно по-добре.Но нали лъжите,когато продължат дълго водят до момента /тъй като не знаем,че са такива/,в които ние живеем с тях и ги приемаме като истини.
Кой има право умишлено да подведе някого да направи своя истина от лъжата му?
И ако си се чувствал добре с тези лъжи когато разбереш,че са били това,а не друго как си,не си ли разбит,по дяволите?
Та...да пофилософстваме.
