Всеки е имал такива състояния. Има нещо специфично за тях, и това е, че те са моментни, временни. В един миг ти се струва, че света се е срутил, че дори няма смисъл да се живее, че нищо няма смисъл. Но като си починеш, като се наспиш и нещата не изглеждат така страшни.
Забелязал съм постоянна връзка - винаги, когато си с ниска енергия си склонен към депресии, самосъжаление и отчаяние. Ниската енергия може да е заради най-обикновена умора, недоспиване, стрес, липса на почивка, или пък най-тривиална настинка или грип. Слабостта е тази, която предизвиква негативните емоции.
Имаше една тема, за "Екзистенциалната дупка". Тогава се изказах от една гледна точка, но така и не се организирах да се изкажа от другата. А тя е по-важната.
Казано накратко, всички възможни негативни мисли, всички възможни емоционални дупки, депресии и всички други подобни са продукт на личното Его. Когато това се случи, човек може да се бори (ако иска) на два фронта. От една страна реално да разреши проблема в своя полза, и от друга, да дистанцира себе си от проблема. Казно с други думи, да го "приеме", да не съди. В това се състои именно духовното израстване. Именно, когато жертваш нещо скъпо (или не чак толкова), важна е нагласата ти по време на жертвата. Дали се бориш до последно в ума си, и "неприемаш" реалността (което е поведение на Егото), или "приемаш" и си казваш. Ще понеса и това. Щом такава е реалността.
Няма рецепта за това. Просто се мъчиш да го приемеш. Има една окуражаваща мисъл, че нищо (никоя трудност) не ти се дава (в живота), ако не можеш да я понесеш. Ако нещо ти се е случило, то ти имаш достатъчно сила и воля да го изтърпиш.
Един начин за преборване с негативните мисли, това е когато си намериш някое "тук и сега" занимание. Каквото е например играта баскетбол. (за ужас на eses ще го рекламирам още веднъж
) Ако не ти е по мерак, може да пробваш и с бойни изкуства, или пък чайна церемония и шиене на гоблени. Въпрос на вкус. Но вярвам, че всеки човек има нещо, което обича да прави (освен да ходи по голяма нужда ;D) иначе що за човек е ...
Гледай филма "Четири сезона".
Има и друго. Липсата на мотивация, на желание за усилия, живот, също идва от егото. Това не е естествено състояние. Човек в естествено състояние е пълен с мотивация, с енергия, има желание да прави каквото и да е. Единствено егото ни демотивира и ни изсмуква енергията за действие. Затова обичайте усилията. Борете се. Живота награждава трикратно, о стократно, който влага усилия. Награждава го с умението да надвива себе си, егото си. И да се развива.
Та отново ще се повторя. Лошото състояние е предизвикано заради егото. Егото се засяга, уголемява и заема центъра, и почти всичкото място. Оттам нататък или приемаш Егото и оставаш на същото ниво, или се разграничаваш от него, и спечелваш една малка битка.
Важно е, човек да си почине, физически, емоционално, всякак. Да спре работа (ако може), да иде някъде на почивка за по-дълго, и да намери занимания, радващи душата. Някое изкуство.
Ето един мой пример.
Аз винаги съм обичал да играя баскетбол. Доставяло ми е огромно удоволствие просто да стъпя на игрището, да държа в ръцете си топката и да погледна към коша. Да си пострелям, дори и сам. Да се помъча да вкарвам по-често.
Винаги съм го ползвал, когато искам да се пречистя. Винаги съм бил пълен с огромно желание и радост, когато съм на игрището. Да, ама не винаги. Имаше един път случай, бях и аз в най-голямата си дупка. Просто светът беше посивял и се бе срутил за мен. За мен оптимиста, който за всички приятлеи бях оптимист до степен на психично болен. Та имаше такъв момент. Беше замесено и момиче. Успя да ме разочарова доста (меко казано). Както и да е. Успя наистина да предизвика много егото ми, и аз страдах много, наистина много. Имаше момент (!!), в който се насилвам насила да ида на игрището, държа в ръцете си топката, гледам я тъпо и си казвам "Това няма никакъв смисъл! Тази игра няма никакъв смисъл. Ужасно е глупаво да стрелям към коша. Кому му пука ще вкарам ли или няма да вкарам!? Най-малко на мен! Тя пак ще си бъде такава и такава, ще прави така и така, това е ВАЖНОТО. Най-важното нещо в живота ми. А това тук с топката изобщо не е. И да вкарам и да не вкарам все тая. И да не дойда днес на игрището, или пък никога повече все тая. Какъв е смисълът да стрелям изобщо!? Какъв е смисълът да живея изобщо!?"
Но ... се насилвах и стрелях. Колкото и тъпо и безмислено да ми изглеждаше тогава. Сега, няколко месеца по-късно (почти година) не ми пука за нищо, ама за нищо. Не мога да се нарека най-щастливият човек на земята, но определено съм ок. Излекуван.
