Сътворяването на човека
Джеймс Фрейзър
Ако четем внимателно Библията, положително ще ни направи впечатление поразителното несъответствие между описанията на сътворяването на човека, съдържащи се в първа и втора глава на Битие. В първа глава четем как на петия ден Бог създал рибите и птиците, всички същества, които живеят във водата и във въздуха; на шестия сътворил земните твари, а най-сетне човека — мъжа и жената, на които придал своя образ. От този разказ вадим заключението, че човекът е създаден последен от всички живи същества на земята и, между другото, оставаме с впечатлението, че половото различие, което характеризира човешкия род, е присъщо и на божеството; макар авторът да не ни удостоява със сведения, как това различие се съчетава с единството божие. Подминаваме този богословски проблем, който е може би прекалено дълбок, за да проникне в него човешкото съзнание, и насочваме вниманието си към по-простия въпрос за хронологията, отбелязвайки, че Бог създал първо по-нисшите животни, а сетне човешките същества — мъжът и жената — е направил, както личи от всичко, едновременно, при това всяко от тях в еднаква степен отразяващо величието на своя божествен оригинал. Това прочитаме в първата глава. Но стигаме до втората и се пообъркваме, натъквайки се изведнъж на напълно различно и съвсем противоречиво описание на същото съдбовно събитие. Оттук вече научаваме с изненада, че Бог сътворил отначало човека, после по-нисшите животни и най-накрая жената — за пея му хрумнало допълнително и я направил от ребро, което извадил от мъжа, докато онзи спял. В двете изложения ценностната градация е явно обърната наопаки. В първото божеството започва от рибите и върви нагоре, през птиците и зверовете, за да стигне до мъжа и жената. Във второто започва с мъжа и слиза през по-нисшите животни до жената, която очевидно бележи най-ниската точка на божественото творчество. В тази версия не се споменава нищо за това, че мъжът и жената са били създадени по образ божи. Просто пи се казва, че „създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа”1. След което, за да облекчи самотата на мъжа, който се скитал без другар из красивата градина, предназначена за него, Господ създал всички птици и зверове и ги завел при човека, очевидно за да го забавляват и да са му другари. Човекът ги погледнал, дал на всичките имена, но не се задоволили с тези партньори и най-накрая, сякаш от отчаяние, Бог сътворил жената от една незначителна част от мъжкия скелет и я представил на мъжа като негова съпруга.
Очебийното противоречие между двата разказа се обяснява много просто с обстоятелството, че те са извлечени от различни, първоначално независими документи и допълнително са съчетани в една книга от редактор, който ги е обединил, без да се старае навсякъде да смекчи или да съгласува техните несъответствия. Описанието на сътворението в първа глава е извлечено от така наречения Жречески кодекс, съставен от жреци по време или след Вавилонския плен. Разказът за сътворяването на мъжа и животните във втората глава е взет от така наречения Яхвистки кодекс, писан няколкостотин години преди другия, вероятно в деветия или осмия век преди нашата ера. Очевидна е разликата в религиозните позиции на двамата автори. По-късният автор-жрец схваща бог като нещо абстрактно, недостъпно за човешкия поглед и създало всичко с най-обикновено постановление. По-ранният, или яхвисткият автор, си представя в много конкретна форма Господа, който действа и говори като човек, моделира човешко същество от кал, засажда градина и се разхожда из нея по хладина, вика мъжа и жената да излязат от дърветата, между които са се скрили, и им прави кожени дрехи, за да замени прекалено оскъдните одежди от смокинови листа, с които нашите засрамени прародители се опитали да скрият голотата си. Очарователният наивитет, едва ли не веселието на по-ранния разказ контрастира с възвишената сериозност на по-късния. Макар и да оставаме с впечатлението, че съществува една нишка от тъга и песимизъм, която минава под ярко осветената картина па живота в епохата на невинността, обрисувана от големия яхвистки автор. Преди всичко той въобще не се старае да скрие дълбокото си презрение към жената. Това, че е сътворена най-късно, както и нередния и непристоен начин, по който е създадена — от реброто на своя съпруг и повелител. след като всички по-нисши животни са сътворени по редовен и благопристоен път говори достатъчно за долното мнение, което той има за нейната природа; женомразството му. както справедливо можем да го наречем, приема още по-мрачна отсенка по-нататък, когато приписва всички беди и скърби, сполетели човешкия род, на доверчивата глупост и необуздания апетит на неговата прамайка.
Първият от двата разказа, яхвисткият, е не само по-жив, но и по-богат на фолклор, запазил е много черти, излъчващи аромата на първична простота, които по-късният автор внимателно е заличил. И съответно той предлага повече възможности за сравнение със звучащите по детски разкази, с които хората в много епохи и страни са се опитвали да обяснят голямата тайна — началото на живота на земята. На следващите страници ще приведа някои от тези прости приказки.
Яхвисткият автор, изглежда, си е представял, че Господ е изваял първия човек от глина, също както би го изработил един грънчар или дете, което си прави кукла от кал, а след като омесило и придало на глината съответната форма, божеството й вдъхнало живот, като духнало в устата и ноздрите па фигурата, също както пророкът Елисей върнал към живота мъртвото сунамитско дете2, като легнал върху му, сложил си очите на очите на детето, а устата на устата му, без съмнение за да предаде дъха си на трупа, след което то кихнало седем пъти и си отворило очите. За евреите тази представа за произхода на нашия вид от земната пръст възниква още по-естествено, тъй като на техния език думата за „земя” (адама) е по форма женският род на думата за „човек” (адам). От различни намеци във вавилонската литература излиза, че и вавилонците са си представяли, че човекът е направен от глина. Според Бероз, вавилонският жрец, чието описание на сътворението е запазено в гръцки вариант, богът Бел си отрязал главата, а другите богове събрали бликналата кръв, смесили я с пръст и изваяли човека от тази кървава смес; ето защо, казват, хората били толкова мъдри — защото смъртните са направени от глина, омесена с божествена кръв. Според египетската митология Кнуму, Бащата на боговете, ваял човеците от глина на грънчарското си колело.
И в гръцката легенда мъдрият Прометей вае първите хора от глина във фокидския град Панопей. Накрая му останала малко; тя можела да се види на това място далеч по-късно във вид на две големи канари на ръба на една клисура. Гръцки пътешественик, който е бил там през втория век от нашата ера, решил, че канарите имали цвета на глина и силно миришели на човешка плът. И аз ходих да ги видя около хиляда седемстотин и петдесет години по-късно. Намерих усамотена долчинка, или по-скоро падина, на южната страна на Панопейското възвишение, под ниските очертания на разрушените, но все още величествени стени и кули, които увенчават сивите скали на върха. Беше горещ ден в късна есен — първи ноември и след дългото сухо гръцко лято малката долчинка беше съвсем безводна; по обраслите с храсти склонове не се спускаше ни струйка вода, а на дъното намерих червеникава ронлива почва, може би останки от глината, от която Прометей изваял прародителите ни. Мястото беше самотно и опустяло; не се виждаше човешко същество, ни следи от човешка дейност; само очертанията на рушащите се кули и бойници на хълма свидетелстваха за кипящия живот, който отдавна е отшумял. Цялата сцена, както много други в Гърция, внушаваше чувството за преходност на нашето дребно, напрегнато съществувание на земята в сравнение с трайността или поне външното спокойствие и мир на природата. Впечатлението се задълбочи, докато почивах в горещите часове на деня горе на възвишението, под сянката на няколкото чудесни зелени дъба и оглеждах далечината, богата на спомени за миналото, вдишвайки изпълнения със сладникав аромат на мащерка въздух на юг, иззад ниските планински вериги, надничаха изящно изрязаните върхове на Хеликон. На запад се въздигаше могъщата снага на Парнас, по средата на неговите склонове тъмнееха боровите гори, сякаш заседнали сенки на облаци, докато в подножието му се гушеха облечените в бръшлян стени на Давлия, надвиснали над дълбока долчинка, чиято романтична красота съответства така добре на любовта и тъгата на Прокна и Филомела, които гръцката легенда свързва с тази местност. На север, от другата страна на широкото поле, към което се спускат стръмните голи склонове на Панопейското възвишение, окото се спираше на дефилето, където Кефис се вие и извива под сиви върби в подножието на голите скалисти възвишения, докато мътните му води се изгубят, този път не в обширните, обрасли с тръстики блата на вече изчезналото Копайско езеро, а в мрачна пещера във варовиковите скали. На изток, кацнало върху склоновете на голата верига, част от която е Панопейското възвишение, бяха развалините на Херонея, родното място на Плутарх; долу в равнината се е водила съдбовната битка, която поставя Гърция в краката на Македония. Пак там, в по-късно време, се срещат в смъртен сблъсък Изтокът и Западът, когато римските армии под командването на Сула разгромяват азиатските пълчища на Митридат. Такъв пейзаж се разкриваше пред мен в един от онези есенни дни на раздяла с тяхното едва ли не печално великолепие, когато отиващото си лято сякаш се мае изпълнено с копнеж, като че не иска да отстъпи на зимата омагьосаните гръцки планини. На следващия ден сцената се промени — лятото си беше отишло. Сива ноемврийска мъгла се застели ниско над възвишенията, които едва вчера блестяха пищно на слънцето, и под мрачната й завеса от пустото равно Херонейско поле, широко голо пространство, затворено между мрачни склонове, лъхаше смразяваща тъга, подходяща за бойно поле, където един народ губи своята свобода.
Не можем да се съмняваме, че подобни първични схващания за произхода па човечеството, споделяни от гърци, евреи, вавилонци и египтяни, са били предадени на цивилизованите древни народи от техните диви или варварски предци. И наистина такива предания са запазени и в наше време сред изостанали в своето развитие племена. Например австралийските чернокожи в околностите на Мелбърн разказвали, че Бунджал, Създателят, отрязал с носа си три големи парчета кора. Върху едното сложил глина и я размесил с ножа, докато се получила нужната гъстота. След това поставил част от нея на другото парче кора и изваял човешка фигура; първо стъпалата, после краката, тогава трупа, ръцете и главата. Оформил по един човек от глина върху второто и третото парче кора и като останал много доволен от работата си, радостно затанцувал около тях. Сетне взел лико от евкалиптова кора, направил от него коса и я залепил върху главите на своите глинени човеци, Пак ги огледал, свършената работа му харесала и той отново радостно танцувал наоколо. После легнал върху фигурите и започнал да духа в устите, ноздрите и пъповете им, докато по едно време те се размърдали, заговорили и се възправили като възрастни хора. Маорите от Нова Зеландия казват, че някакво божество, наричано различно — Ту, Тики и Тапе, взело червена глина от брега на реката, омесило я със собствената си кръв и направило по своя образ и подобие фигура, с очи, ръце, крака и всичко друго, което всъщност било точно копие па божеството, и след като довършило глинената кукла й вдъхнало живот през устата и ноздрите, при което тя отведнъж се оживила и кихнала. Човекът, когото Създателят на маорите Тики изваял, дотолкова приличал на него самия, че божеството го нарекло Тики-ахуа, т. е. Подобието на Тики.
Според общоприетото предание на Таити първата двойка хора направило главното божество Таароа. В него се разказва, че след като сътворил света, той създал човека от червена пръст, която служела и за храна на хората, докато не се появило хлебното дърво. По-нататък някои твърдят, че един ден Таароа повикал човека по име и когато онзи дошъл, го приспал. После извадил една от костите му (иви) и направил от пея жена, която му дал за съпруга, и двамата станали родоначалници на човечеството. Този разказ на туземците бил записан в първите години на мисията в Таити. Мисионерът Уилям Елис отбелязва: „Това винаги ми се е струвало като преповтаряме на библейското обяснение за сътворението, което са чули от някой европеец, и никога не съм му придавал особена достоверност, макар и много пъти да са ми казвали, че то съществувало у тях, преди да е пристигал какъвто и да е чужденец. Някои също така уверяваха, че името на жената било Иви, както те биха го произнесли, ако беше написано Eve. Иви е местна дума, която означава не само кост, но и вдовица, а и жертва, паднала във война. Независимо от тези твърдения, аз съм склонен да смятам, че Иви, или Ева, е едничката местна част от разказа, доколкото се отнася до майката на човешкия род.” Но същото предание се среща и в други части на Полинезия, не само в Таити. Така например туюмците от остров Факаофо (Баудич) казват, че първият човек е сътворен от камък. След време той решил да си направи жена. Затова събрал пръст и като изваял от нея женска фигура, извадил ребро от лявата си страна и го забил в пръстената форма, при което тя започнала живота си като пораснала жена. Нарекъл я Иви (Ийвий) или „ребро”, взел я за съпруга и целият човешки род произлязъл от тази двойка. Съобщава се също, че и според маорите първата жена била направена от реброто на първия мъж. Това широко разпространение па разказа в Полинезия ни кара да се съмняваме, че той е само повторение на библейската версия, чута от европейци, както е смятал Елис.
Но историята за създаването на първата жена от реброто на първия човек срещаме на други места във форма, която дотолкова близко наподобява библейското обяснение, че едва ли е независима от него. Така карените в Бирма казват, че бог „създал мъжа и от какво го е изваял? Отначало сътворил мъжа от пръст и свършил със сътворяването. Сътворил жената и от какво я направил? Взел ребро от мъжа и създал жената.” И лебедските татари в Сибир имат предание, че бог отначало създал мъжа, който живял съвсем сам на земята. Веднъж, докато самотникът спял, дяволът го докоснал по гърдите; тогава от ребрата му пораснала кост, и като паднала на земята, станала дълга и се превърнала в първата жена. Така татарите са задълбочили цинизма на автора на Битие, като са приписали на дявола участие в създаването на нашата обща прамайка. Но да се върнем в Тихия океан.
