Седемте врати на егото!
Има няколко врати през които егото навлиза. Тези врати трябва да бъдат разбрани, защото само така егото може да бъде изоставено. Разбиране е ключовата дума тук. Само разбиране може да помогне, потискането е невъзможно, защото егото не е реалност - то е една представа. Човек не идва с него, когато идва на света; то е нещо, което се научава. Егото се създава, тъй като всяко нещо е единствено по рода си и поради тази си уникалност съществува възможност за неговото научаване. Затова когато бъде осъзнато - че е просто сянка - започва да изчезва от само себе си. Разбрани съвършено вратите, през които егото навлиза, могат да бъдат затворени. Тогава егото повече няма да бъде създавано.
Първата врата е телесната самоличност или материалния „аз”. Тук се осъзнава разликата между света и самия себе си, разграничението, че има нещо „вътре в мен”. Детето например чувства, че гладът идва отвътре, а после майката идва и го наплясква и то чувства, че това идва отвън. Сега едно разграничение започва да бъде чувствано малко по малко - че има неща, които идват „отвън” и неща, които идват „отвътре”. Идеята за „вън” и „вътре” вече се е появила. Всъщност разлика между „вън” и „вътре” няма, но детето започва да учи пътищата на егото. Хората, които вярват, че тялото е всичко, че няма нищо повече от това тяло в теб, че тялото е цялото ти съществуване и когато тялото умира и ти умираш, и всичко изчезва - те свеждат човека до материята.
Втората врата е вътрешната самоличност или съзнателния „аз”. Детето научава своето име, осъзнава, че отражението в огледалото днес е на същата личност, която е видяло вчера и вярва, че чувството за мен или собствената същност се запазва пред очите на променящите се преживявания. Всичко се променя, но едно нещо като че ли е непроменливо - представата за себе си. Егото влиза през друга врата: представата за собствения „аз”. Хората, които са обвързани твърде много с тази врата и които вярват, че тялото ще умре, но тяхната вътрешна цялост ще остане са т. нар. Спиритуалисти. Идеята за постоянна душа, за собствена същност продължава да играе игри в техните умове. Истинският „Аз” няма форма - той е чистата пустота. Нищото!
Третата врата е „самомнението”. То се отнася до чувствата на детето за гордост в резултат от научаването да прави нещо само. Когато детето започне да се учи да ходи, то опитва по цял ден. Пада отново и отново, препъва се, удря се, но отново става - защото това му дава гордост: „И аз мога да правя нещо! Мога да ходя!”. Ако види мравка, ще скочи върху нея и ще я настъпи. Ако види часовник, непременно ще го отвори за да види какво има вътре. Превръща се в изследовател, откривател. Хората, които се закачат тук стават политици, шоумени. Те искат да покажат на света, че могат да правят нещо. Ако светът им позволи някаква съзидателна дейност, добре. Ако не им позволи - стават разрушители.
Четвъртата врата е „притежанието”. Основната дума тук е думата „мое”. Ако вземеш играчката на едно дете, то не се интересува много от нея, то се интересува повече от: „Играчката е МОЯ и ти не можеш да я вземаш!”. Когато никой не се интересува от играчката, то ще я захвърли в ъгъла и ще избяга навън да си играе, но ако някой я поиска, то няма да му я даде. Тя е неговото „мое”, а понятието „мое” създава чувството за „мен”, откъдето влиза егото. Същественно е да се отбележи, че вратите не са само за децата - те остават такива през целия живот. Хората привързани към тази врата са патриотите, догматиците и всички, които претендират: „Моята страна е най-хубавата, моята религия е най-правилната...” и т.н. без да осъзнават, че се държат детински.
Петата врата е представата за себе си. Тя се отнася до това, как детето вижда себе си. Чрез взаимодействие с родителите, чрез похвала или отрицание, то се научава да има определена представа за себе си - или добра, или лоша. Това са двата начина - вратата е една и съща - или го хвалиш и то се чувства добре, или го наказваш и то ще направи така, че присъствието му да стане осезаемо. Петата врата е тази от която са родени светецът и грешникът. През нея влиза моралът: или ставаш моралист, чувствайки се много по-добър, „по-свят” от другите, или ставаш безнравствен и започваш да се бориш с останалия свят.
Шестата врата е собствената личност като довод. Детето научава езика на доводите, логиката, аргументите. Логиката се превръща в опора на неговия „аз”. Затова и хората спорят - заради излюзията, че са победители, която ги кара напълно да забравят себе си. Представителите тук са учените, мислителите, интелектуалците, които чрез четенето, ученето, цялото образование, първо натрупват всякакви идеи, а после започват да създават системи от тези идеи.
Седмата, последна врата е стремежът, амбицията, целта в живота. Тук човек започва да си мисли за това, какво да направи в света за да остави следа в историята, знак в пясъка на времето. Животът бяга бързо и човек трябва да направи нещо, в противен случай скоро ще се превърне в нищо и никой няма да узнае, че е съществувал. Ключовата дума тук е „ставането”. Има някой, който иска да стане Бог!
Това са седемте врати, чрез които излюзията за егото се създава и чрез които, ако бъдат правилно разбрани егото може да бъде отстранено. Разликата между едно дете и един просветлен човек, където и двамата не притежават его е, че детето е невинно, но неговата невинност е несъзнателна и то ще я загуби. Докато мъдрия човек е преминал през всичките врати, видял е че са илюзор- ни и ги е затворил. Завърнал се е у дома - отново е станал дете, но в него повече не съществува възможност за създаване на его.
Ако човек бъде лишен от своите излюзии и всичко, което му пречи да види действителността - ако бъде лишен от своите интереси, от своите очаквания и надежди - всичките му домогвания биха се срутили, всичко би се изпразнило от съдържание и би останало едно празно същество, едно празно тяло (но податливо на селекция), живо само във физиологичния смисъл на думата. Това би било смъртта на Фалшивият Аз - Егото, смъртта на всичко от което той се състои, това би било разрушаването на всичко фалшиво, натрупано чрез невежество или неопитност. Тази непредубедена позиция е основата на вътрешната свобода, без която изборът на действие е невъзможен. Тогава човек ще бъде способен да избира за себе си и да не позволява на другите да налагат това, което те харесват.
Само тогава той ще има съзнателен избор!
