За Егото

[Visitor]

Това е много важно, защото на един етап егото (сбора от илюзиите ни)ни внушава, че ако пръдължаваме да се ровичкаме в себе си можем да се шизофренираме или да си загубим ума и да полудеем.

Ей това исках от самото начало да кажа, Алибаба. 

[SMSI-H]

Митко, ти колко време можеш да седиш безмълвен? 

И малко дзен:

Колко време можеш да бъдеш безсмъртен?! ;D

Отговорете на въпроса чрез изживяване и изчувстване и тогава се борете срещу егото! Дали ще има смисъл от борбата?

[Visitor]

И малко дзен:

Колко време можеш да бъдеш безсмъртен?! ;D

Благодаря ти!И като стана дума за Дзен:

"Дзен казва: Има само едно самопътешествие – към себе си. Това означава, че Дзен е изкуство за разбиране на себе си. В Дзен твоята съкровена природа трябва да стане главното възприятие за всичко.
Въпросът в Дзен е да не следваш никакъв път, а да си в същността си. Не да следваш, а да си в същността си, в собствената си истина."

[алибаба]

  Невидим свят, от самото начало разбирам какво искаш да кажеш. И действително опасност има, за това подчертавам, че на подобно пътешествие се тръгва от голям зор. Страданието ти в един момент става толкова непоносимо, че на практика няма какво да губиш. Дали си луд, дали си жив...при този интензитет на страдание вече ти е все тая.
Да не говорим за тоталната неосъзнатост на понятията "живот" и "смърт". Както и "нормален" и "луд".
Когато човек е огранижен в егото си да се каже, че живее е смешно. Този човек на практика не живее. Така, че когато тръгва на пътешествието към себе си той на практика се бори за живот. А не се бори с живота. Той се бори да осъзнае от къде са му ограниченията, които му пречеат да живее, да чувства живота, да се САМО чувства. При положение, че той се бори за живота си какво може да изгуби?
Не може да изгуби живота си защото още не го е имал!!!
Такъв човек няма какво да губи.Защото ВЕЧЕ е го е изгубил. Защото нищо от този свят вече не може да му донесе радост, мир и покой.
Той не се бори СЪС себе си, нито с живота (пак го повтарям), той ТЪРСИ. Търси, къде е скалата, която заприщва живота му! Иска да я открие за да я отмести.
В началото се лъже, ту това, ту онова  от външния двят му се струват причината. Ще обвини родител, ще обвини партньор, ако е мъж ще обвини жените, ако е жена -мъжете, ще обвини системата и държавата в която е имал нещастието (както той си мисли)да се роди, ще обвини външния си вид, ще обвини образователната с-ма....рано или къдно обаче ако продължава търсенето ще осъзнае, че причината не е извън него.
Тогава ще обвини себе си. Може да се самонамрази, да се самоотрече, да се отврати от себе си...на този етап положението става напечено. Опасно. Шизофренично. Но ако продължава да търси въпреки всичко ще осъзнае, че да, причината не е извън него, но не и той самият причината. Ще започне да отсява нещата и да проследява кое, вътре в него води до неприятните разултати. Ще си спомни моменти на радост и упование, на покой и красота и ще знае, че това е той, и просто има нещо...нещо подвеждащо в начина му на мислене, което го отклонява от това негово истинско нормално и красио състояние на душевен конфорт. Така лека полека ще започне да капсулира и стеснява прблема вътре в себе си. НЕ АЗ съм грешен, а има някаква грешка в концепциите ми, в начина по който мисля за нещата и ги интерпретирам, без значение от къде е дошла тя.
И така стъка след стъпка, осъзнаване след осъзнаване (всяко от които е придружено с депресии, кризи и страдание) той ще се приближава до осъзнаването на егото си като нещо отделно от него. Това е преломният момент.
Оново, което попитах моят познат преди доста години беше следното " моля те кажи ми нещо, защото чувствам, че ще полудея". Той ми каза "Това не си ти". Бях толкова разочарована. какви ми ги дрънка?! Та аз искам нещо конкретно, аз искам нещо ясно, а той какво ми казва. Как да не съм аз?! Нали аз страдам, нали аз го питам, какво ми говори този човек?! Бях бясна, бях разочарована, бях отчаяна...след като той не ми казва нещо полезно, значи никой не би могъл.
Минаха много години преди да разбера, какво ми е казал и че е бил напълно прав. Тогава наистина не съм била аз. Защото съм се отъждествявала с егото си. Трябваше да извървя дълъг, труден и мъчителен път за да успея да осъзная егото като нещо, което не съм аз, което са някакви мисли ЗА мен или ЗА нещата какви БИ ТРЯБВАЛО да бъдат.
След доста години същият този човек (когото бях престанала да питам вече, както и когото и да било, бях се посветила на самотно търсене) веднъж ме погледна, усмихна се и каза "Ти си боец". Аз също му се усмихнах в отговор без да кажа нищо. Този път се бяхме разбрали.Нямаше нужда от повече думи.

[Visitor]

  е все пак си е заслужавало, нали?За да откриеш себе си. Минаваш през чистилището, достигаш без дъх до дъното, за да изплуваш нагоре и да видиш, че онова, което се отразява като светлина е по-силна и е истинска... извинявам се за романтиката  ;D

[алибаба]

Как да кажа точно не знам, но в началото тръгваш да откриваш себе си докато идва един момент, в който откривателството далеч надхвърля теб, а започва да обхваща всичко. Добиваш различаваща способност и започваш да откриваш неподозирани неща, така, че вечо отдавна си забравил да се занимаваш със себе си, това е останало на заден план. Станал си като дете, което вижда света за пръв път, същият този свят, който преди е мислел, че вижда сега го гледа с отворени очи и му се откриват толкова нови и интересни неща...че да се занимава със себе си нито му е интересно, нито му е необходимо вече.
Разбира се има монти когато старите навици пак се надигат, надделяват за малко, но ти вече имаш опит и не можеш толкова лесно да рухнеш или да се обезвериш.
Вярата в силата ти нараства и все по-лесно и все по-бързо се справяш с тези периоди или моменти на връщане на старото. Те просто те подсещат, че не бива да заспиваш, че няма веднъж за винаги спечела битка и че трябва непрестанно да проверяваш буден ли си или спиш. Трябва да се научиш да различаваш "гласа" на егото и тогава не е нуждо да отреагираш спрямо него.
Появява се един луфт между възприятието и възникващата реакция, който става по-отчетлив и в който имаш власт да решиш егото ли ще следваш или няма да му се поддаваш. Този луфт е всичко от което имаме нужда.
Да речем, че нещо те подразва зверски. В единия случай ти отреагираш автоматично, т.е. емоцията веднага се проявява. Във втория случай ти вече си гърмян заек и знаеш, че щом има раздразнение, кой стои зад това. Казваш си "аха, ясно кой се опитва пак да надигне глава". това е достатъчно за да НЕ отреагираш (в началото коства доста усилия), тогава се оттегляш от ситуацията и я поглеждаш, разгреждаш, проследяваш раздразнението, ставаш детектив, но не на себе си, а на раздразнението - от къде дойде? какво го породи? защо това (или този) ме подразни...кое точно ме подразни и т.н. и ако си наистина откровен със себе си (за което се иска не малка смелост и воля) ти стигаш до отговора и превръщаш раздразнението в пух и прах. Когато обаче почувстваш радост в сърцето - никакво ровичкане, никакво проследяване - само изживяване. Казвам РАДОСТ, защото тя е нещо различно от удоволствие, от задоволство и пр. РАДОСТ означава, че сърцето ти пее и нямаш никакви грижи и съмнениея.
Това е техниката, която исках да споделя, след което преставам да пиша, защото няма какво повече да се казва.
Казано в синтезиран вид - методът е проследяване, разбиване, проумяване на негативните емоции и пораждащите ги мисли и изживяване на радостта.
Докато правиш първото, отваряш място за второто. Радостта, любовта нямат нужда да бъдат анализирани и проумяване, само изживявани.
И завършвам с един цитат, няма да казвам от къде е нарочно.
"Човешките същества са изтъкани от тази тайна;ние сме изтъкани от тъмнина, от неща, които са необясними. Да мислим за себе си по друг начин е лудост.Така, че не унижавай тайната на човека у себе си като се самосъжаляваш или се опитваш да и дадеш разумно обяснение. Унижи глупостта на човека у себе си, като я разбереш.Но не се извинявай за никое от тях;и двете са необходими".
Желая на всички, които са тръгнали по пътя смелост, вяра и честност пред себе си!

[Visitor]

   Алибаба, сега вече те разбрах, в началото имаше много емоция в постовете ти и само подозирах от какво са, но вече ми е ясно. Защо да спираме,покрай егото могат да се изпишат още много неща.  

[mitko]

И простата истина , според мен, е че не можеш да избягаш от себе си. Единственото е да се осъзнаеш и приемеш възможно най-бързо.Да приемеш, че носиш огромна гама от емоции,заложени са неочаквани възможности в теб. Всичките ти мръсни и святи желания идват от дълбокото ти същество. Това си ти. Имам чувството, че повечето хора искат да заличат егото си,заради другите. Ами аз може би имам нужда да бъда себе си, ако ще и лоша да бъда. Може би имам нужда от тези преживявания, които егото ми дава. Въобще темата за егото се е превърнала в някаква мода, всеки иска да го маха, убива, заличава, кастрира.Брррр...

Митко, ти колко време можеш да седиш безмълвен? 

 
       Ето  просто  и  ясно - трябва  да  бъдем  СЕБЕ  СИ!  Да  не  си  въобразяваме,  че  можем  да  се  освободим  от  Егото,  то  ни  е  вродено  (защо  ли).  Егото  ще  стане  незабележимо  когато  изчезне  дуалноста,  а  кога  ще  стане  това  щом  Бог  е  създал  нашият  дуалистичен  свят?    
       За  хората  които  могат  да  чуват  и  другите  мнения,  ще  кажа,  че  Егото  съществува  и  след  като  си  отидем  в  дома!  
       Егото  съществува  от  създаването  на  душата  до  сливането  й  с  абсолюта,  тоест  когато  душата  постигне  ЦЯЛОСТНОСТ!  Следователно  проблема  е  да  се  осъзнава  дуалноста,  да  се  разбират  противоречията  и  да  се  вадят  поуки,  а  не  да  се  БОРИМ  с  вятърни  мелници!    
       "Развитието  на  една  душа  се  измерва  с  процента  използван  интелект!  Сега  ние  хората  използваме  десетина  процента  от  него,  съдете  сами  къде  сме  ние!!  
      
       Мога  да  бъда  в  тишината  неопределено  време,  така  мисля,  но  повече  от  час  не  съм  опитвал!            

[Visitor]

И аз подозирам, че егото не умира, мисля, че в този физически свят може би не е съвършено, защото сме в такива условия, ние самите като физически същества не сме перфектни (болести, уязвимост и т.н. ).

[ultrafutur]

Напротив - това мислене е точно продукт на съмненията, към които тласка Егото.
Човеците са съвършени by default, и това е най-ожесточено пазената тайна в този свят на Майа. Няма граници за човешкото възприятие и самосъзнание, но има безброй навици - натрупани и мултиплицирани в картотеката на "опита", който движи този така наречен "мой живот" - все по същия начин, и все със същите средства.
За щастие, краят на цялото това обезсилващо ни безумие е доста близо - въпрос на космически живот, или космична смърт, ще е в следващите 2-3 години да достигнем до това единствено, дълбоко, вътрешно прозрение.
И най-накрая - в края на времената и на краищата - да си спомним...

кои сме,
откъде идваме,
и накъде отиваме

[WhiteRider]

ами като от едно перфектно същество към друго: евала

[Visitor]

Ultrafutur, ние може и да сме съвършени изначално, но има и една друга опция - човешка деструктивност. Както може да бъдем богове, така може и да бъдем болни животни, причинявайки страдания, смърт и т.н. Ние създаваме, но и унищожаваме.Както казва Ницше "Човекът е въже, опънато между звяра и свръхчовека".

[алибаба]

Ultrafuture,ти пак ми взе думите от устата, т.е. бях решила да не го казвам, но след като ти вече го каза нека и аз да потвърдя.
В крайна сметка се оказва, че егото не е нищо повече от един навик. Начинът ни на живот е просто навик. В човекът е скрит безграничен потенциал, за който той е в неведение поради навик. Да си нещастен - това е просто навик. Да си щастлив - също. Да си болен. Да си здрав. Да си късоглед. Да си дебел. Да си смел. Да си страхлив. НАВИК. Което не го прави безобиден, защото всички знаем колко трудно човек се отучва от лошите си навици, напр. пушене, да не говорим за по-сериозните, които вече са зависимости.
Тук някой, мисля, че точният (пардон, белият) ездач спомена за своето наблюдение, че интровертните и плахи хори са с по-силно его от екстровертните.По-важното в случая е не кой има по-силно его, а кой има по-голям шанс да го осъзнае. Представете си един екстровертен тип, с позитивно его, т.е. успешен от гледна точка на реализация в кариера, внимание от противоположния пол, с други думи един харесван от хората човек. Живоът му е изпълнен с непрекъснати външни сетивни стимули, както се казва празно няма. Е, вероятно в малкото моменти, в които остава насаме със себе си си дава сметка, че нещо липсва, но това е толкова слабо в сравнение с сетивната храна, която получава. Какъв стимул, какъв мотив, какво причина ще има този човек да тръгне да осъзнава егото си. На него му е гот така. Живее на принципа - докато съм млад да взема каквото мога, че животът е кратък. Сега вземете човек с отрицателно его, т.е. его, което го ограничава да се прояви в живота. Представете си един човек с големи възможности за творчество, за обич, за действие, но егото го обрича на един блудкав и ограничен живот. Той се страхува от мнението на хората, страхува се да не бъде наранен, страхува се да прояви себе си, да обича, да действа и взима смели решения, търси спокойна, конфортна зона, както каза Танграта, да си кюта вътре на спокойствие и да няма опастност някой да го нарани.Нереализраните му възможности обаче ще го измъчват. Този човек ще страда. Страданието ще го мотивира да преразглежда нещата, да търси, да се опитва, такъв човек има по-голям шанс да разкрие някои неща и да осъществи немислимото. Той може да осъзнае възможностите си да смени навика и това животът му се превръща в истинско приключение и предизвикателство.
Докато първият ще върви с бодра и уверена крачка към старостта (а тя също е навик и не е нищо друго освен втвърдяване на навика), вторият има шанса да тръгне към младостта, която е отвореност, спонтанност и независимост от навици, гъвкавост.

[Tangrata_]

Предполагам са единици тези със интровертно его, които имат наистина силното желание да променят нещо у себе си. Те са по-скоро изключения.

Освен това интровертното его се възпитава от родителите (в по-голямата си част), и се пренася поколение след поколение.

[алибаба]

Предполагам ще стават все повече. Както казва Екхарт Толе това вече се е превърнало в необходимост за повечето хора. Положението става нетърпимо за повечето хора. За все по-млади хора. За съжаление много от тях без да подозират за възможностите, които се крият в тях тръгват по лекари, пият антидепресанти, алкохол, дрогират се, съсипват се по какви ли не начини, самоубиват се и т.н.
Религията се компроменира,науката също и хората няма за какво да се хванат.
Наистина са малко тези, които ще предприемат самостоятелно и независимо от нищо търсене и ще заложат всичко в името на това търсене.Още по-малко са тези, които при първите трудности и капанчета няма да спрат, а ще продължат. Съвсем млако ще остана такива, които ще преминат през сериозни изпитания и пак няма да спрат. Някои от тях, осъзнавайки какво са направили ще се възгордеят и това ще е краят им. Остават още по-малко, които ще се откажат от всичко, дори от силата си,от облагите, които им носи познанието и ще продължат тихо и незабелязано от околните да вървят по пътя. Капаните са буквално на всяка крачка и наистина единици ще са тези, които ще вървят до края...останали без желания, без амбиции, без надежди, без очаквания....само с неугасващото чувство на изумление и възторг от открехващият се пред тях свят.Те знаят, че пътуването е самотно и са приели това. Едва ли нещо би ги спряло....но и за тях не е сигурно, че ще достигнат, сънят може да ги връхлети по всяко време и дори и да не си спомнят от къде са тръгнали и през какво са минали...