Сарказмът по принцип ми е крайно неприятен – без значение към кого е насочен.
Вярно е, че стилът на изказване на П. Дънов е доста странен и понякога изглежда смешен, ако се разбира буквално. Въпросът обаче е, дали трябва да го разбираме буквално. Всъщност всичко зависи от нагласата на четящия. Напълно от него си зависи какво ще извлече от написаното. Всъщност може да се каже, че до голяма степен четящият беседите на П. Дънов или каквото и да е написано в символичен стил преди всичко разкрива себе си. Разбира се съществува и вариантът, заедно със символичния текст да се чете и нечие чуждо тълкувание, и това се прави често от хората (вкл. и тук в този форум), но поне аз не знам за подобна практика сред последователите на П. Дънов. Обикновено, който си чете беседата, той си я тълкува. Как ще я изтълкува си е негов проблем. Дали ще я изтълкува правилно или погрешно, дали въобще написаното е вярно или не, това няма какво да коментираме. Беседите на П. Дънов предоставят възможност за доста размисъл в най-различни посоки. Всичко зависи от целта на четящия. Ако чета с цел да открия някакво противоречие в думите на П. Дънов, ще го открия. Но какъв е смисълът? Каква полза бих имал аз от това? Защо да чета нещо за да търся противоречия в него? Ами, по-добре изобщо да не го чета. Пиша това, защото подобен подход май е доста често срещан. Говоря въобще, по принцип, а не само отнесено до настоящата тема. ... Аз чета беседите на П. Дънов и си ги тълкувам по мой си начин. Той може изобщо да не е искал да бъде разбран така, както аз го разбирам. Може да е имал в предвид нещо съвсем различно, а може да е имал предвид и съвсем същото – това за мен няма особено значение. Ако дадена идея ми допада, аз я приемам, интерпретирам според собственото си съзнание, по възможност я доразвивам, сравнявам я с други идеи и т.н., и т.н. Чета за да мога евентуално да приема дадена идея. Това си зависи изцяло от мене като четящ. Както казах, може П. Дънов в беседата си въобще да не е имал в предвид въпросната идея. Самата идея си съществува в пространството, а беседата само може да съдържа дадена асоциация, която да ме свърже с нея. Когато става въпрос за абстрактните области на ума, нещата не стават с казване и запомняне. Затова са нужни и символите – за да може евентуално да се предизвика някаква асоциация в съзнанието на четящия. А какво ще разбере последния, си зависи само от него и никой не може да прогнозира. Ще дам една аналогия: Когато хвърляш мрежа в морето, не може да знаеш коя риба точно ще се хване в нея. Така и когато представяш дадена идея, не може да знаеш кой ще успее да я възприеме. Например някой може да разбере аналогията, която дадох в смисъл, че целта на хвърлящия мрежата е да вкара в капан рибките, да ги заблуди и манипулира. Всъщност, това е възможност, но не е единствената. Много хора просто няма да видят останалите, но това не означава, че те не съществуват. За да повиши разбирането си, човек трябва да умее да допуска повече възможности. Това не означава да ги приема като чиста истина, но да допуска възможността им. Иначе се ограничава.
