" Сизиф
-Ти ли си, Сизифе?- учуден извикал Зевс.- Какво правиш в това забравено място?
-Как, какво?- отговорил Сизиф.-Изпълнявам си наказанието. Или не помниш, че ти ме наказа?
-Помня,- отговорил Зевс- но не очаквах, че след толкова години ще те намеря тук. Няма никого, пазачите са станали на прах, а ти- най-хитрият и непримиримият от хората, единствен си останал тук. Обясни ми!
-Дълго е за обясняване.- махнал с ръка Сизиф - Може би някой друг ден, когато имаш повече време, а аз не съм зает.
После изтрил потта от челото и заблъскал пак камъкът.
Зевс, обаче не се примирил. Нещо не било наред. В цялата разруха, и камъкът и Сизиф не били на място и искал да разбере подробности. Когато един Гръмовержец иска отговор, той го получава.
-Какво да ти кажа...- въздъхнал Сизиф- В началото ми беше тежко, че не мога да се измъкна, но после свикнах. Даже взе, че ми хареса. Тук е топло, пазеха ме, пък и никой не ме занимаваше с проблемите си. Никой не търсеше моята помощ и не отговарях за нищо. Горе се водеха войни, умираха и страдаха хора. Боговете си играеха със съдбите, а себеподобни се изяждаха един друг. Хората се превръщаха в зверове и брат, брата предаваше и продаваше. Възцаряваха се царе и после историята ги изтриваше. Дори боговете ежедневно страдаха.
В един момент оцених положението си. Тук си бях добре и с всеки ден оценявах по-добре късметът си. С всеки ден камъкът се износваше и ставаше по-малък. С всеки ден хълмът ставаше по-нисък.
Наложи се няколко пъти да ги сменявам, за да не разберат пазачите. После и тях, времето ги направи на прах. Пък аз съм си още тук. Спокойно е. Ако съм в настроение и скучая мога да търкалям камъкът, ако ли пък не просто почивам.
-Хм...- почесал брадата си Зевс, замисляйки се за проблемите с Хера, за враждите на Олимп и за търговците, които използвайки „кризата”, продавали амброзията на непосилни и за боговете цени.
-Искаш ли да се разменим за някой друг ден? Хареса ми това място. Както винаги ти се уреди идеално. Тук няма нищо, което да прилича на наказание.
-Всъщност има...- въздъхнал Сизиф.- Има наказание и то жестоко. Няколко пъти през годините мислех да се махна. Нищо не можеше да ме спре. Нищо освен мен... И тогава се уплаших. Бях свикнал с камъкът. Станал беше част от мен, както и Страхът. Страхът, че след толкова години, прекарани тук, вече не мога нищо друго. Той ме държи и пази - Страхът... Страхът се оказа, най-строгият и жесток пазач..."
Страхът от промяната, дано никога не разбера какво е това!