Проф. Атанас Стаматов
БИБЛЕЙСКИ НАРОД ЛИ СМЕ БЪЛГАРИТЕ?Преди повече от десет-петнадесет години срещнах в статия на Б. Цонев библейската версия за произхода на народа ни. За наш родоначалник бе посочен Булгар - един от синовете на Тогарма. Авторът се позоваваше на писмото-отговор, изпратено от хазарския хаган Йосиф (между 954-961 г. по М. И. Артамонов) до видния сановник в Кордовския халифат, испанския евреин Хасдай Ибн-Шафрут. Последният моли хагана да му съобщи сведения за хаганата и специално да отговори на въпроса как евреите са попаднали в неговите владения. Същото питане Ибн-Шафрут отправил по-рано и до хазарските евреи в Константинопол, за което свидетелствува открит от С. Шехтер (1912 г.) фрагмент в Кембриджската библиотека. В отговора си Йосиф използува еврейските генеалогични таблици, надстроени над библейските генеалогии и заявява, че хазарите са потомци на седмия син на Тогарма, а като девети син споменава Булгар, от който водели началото си българите [Виж Cassel P., Der chazarischen Konigsbrief,Berlin,1877,S.71 -Togarmae: Ugri, Dursu, Avari, Hunni, Basilii, Tarniach, Chazari, Zagora, Bulgari, Sabiri]. Съгласно "Таблицата на народите" (Бит. 10). Яфет е трети син на Ной, а Тогарма трети син на Яфет. С това за мен въпросът беше изчерпан и аз забравих този случай. Години по-късно в съчинението на П. Добрев "Светът на прабългарите"(1994) попаднах на следната мисъл: "На тази легенда са обърнали внимание много изследвачи, но името Тогарма, споменато в нея се е оказало твърде костелив орех и е останало до ден днешен необяснено. А по всичко личи, че Тогарма не е нищо друго освен хазарско име на върховния небесен бог"[с. 95]. Този фрагмент отново ме върна към изложения по-горе проблем. Че Тогарма е библейски персонаж, а не име на хазарски бог е ясно от самия библейски текст. Още повече по това време хазарите официално изповядват юдаизма и те биха могли да имат само един Бог - Йехова(Яхве). И все пак допускането на П. Добрев поставяше един въпрос напълно пренебрегван от историческата ни наука през последните десетилетия по известни на всички причини. Доброволно се бяхме отказали да търсим фактическата основа на библейската география, етнография, историография. Свеждахме съдържанието им до голи митологеми. Бяхме забравили предупреждението на големия културолог К. Мориц, че тълкуването на мита като чиста алегория е неоснователно, защото ако и в него да няма "истинна история", то има и трябва да търсим "историческа истина". С особена сила това важи за средновековната историопис, най-често правена във формата на хронографи, генеалогии, бревиарии. Неизменен конструктивен елемент в тях е библейският разказ за разделянето на Земята след Потопа между Ноевите синове. Светото Писание поставя синовете на Сим(семитите) на изток в Предна Азия; потомците на Хам(хамитите) на юг в Африка; а със синовете на Яфет(яфетитите) населява "северните предели" и на запад Европа. Пръв Й. Флавий излиза от теологичната схема и търси рационални исторически проекции на този библейски сюжет [Флавий Й., Йудейские древности, Минск, 1994 г., кн. I,гл. 6]. Този фундаментален за християнската историография подход се прилага и от българските хронисти чак до Паисиевата "История" включително. Интересът към него не секва и днес [Виж напр. изследването на библеиста Франк Класен - "The klassen calendarized study Bible, L-A,1982. Прил. №8].
Не е цялата статия, но си заслужава да се дочете
.
Ето тук ще постна и малко история преди 681г.
354 г. - Българското име се споменава в анонимен латински
хронограф. Хронографът е изграден върху по-стар гръцки оригинал и е
запазен в два преписа. Събитията в единия препис достигат до 234 г. и
в него българското име липсва. Преписът, датиран от Момзен, А. Куник,
В. Розен към 334 г., включва в числото на семитските народи с техните
родоначалници и българите. "Ziezi ex quo Vulgares" - Зиези, от който са
българите. За да се избегнат неудобствата от "ранната" поява на
българите в полезрението на латинската историография, повечето
историци приемат предложената от Гутшмид версия, че българите са
вписани при последния правен в 539 г. препис на хронографа. Така
датирането се изтегля в едно наситено с българско присъствие време. На
немалкото въпроси, които поражда това свидетелство ще се спрем
отделно.
422 г. - В 409 г. хуните покоряват аланите, бастарните, а също и
германските племена гепиди, вандали, готи, лангобарди и др. и се
настаняват в Панония. Редица изследователи сравняват хунското
нашествие с движението на снежна топка по склон. Немногобройната
ударна хунска сила увлича в движението си на запад покорени и
доброволно присъединили се племена и народи и с всеки изминал ден е
увеличавала силата си. В началото на Vв. българите нанасят поражение
на лангобардския крал Агелмунд и пленяват дъщеря му. Събитието е
станало в северните склонове на Карпатите и е отразено от Павел Дякон
и Фредегарий. В. Бешевлиев го поставя в 422 г., а за първоизвор сочи
епоса "Херварарсага". Тази синхронност с хунското нашествие в Европа
дава основание за извода, че воювалите с Агелмунд българи са част от
увлечените в хунското нашествие нехунски племена. Има автори обаче,
които в това виждат сигурно доказателство, че българите и по етнически
състав са хунско племе и дори въвеждат термина "хуно-българи".
Любопитно е, че през "хунския период" българите повече не се появяват
с родовото си име в изворовия материал за Централна, Източна Европа и
Балканите. Когато след смъртта на Атила синовете му се опитват да
разделят помежду си съюзените народи "като роби", нехунските народи
се разбунтуват под водачеството на бившия Атилов съветник -
гепидския крал Ардарих и в 454 г. нанасят съкрушително поражение на
хуните при р. Недао. От всички германски племена пръснати в
Централна и Източна Европа в най-тесни дружески отношения с
българите са гепидите. Фактът, че българите участвуват в разгрома на
хунската империя, не се оттеглят с хуните на изток и не участвуват в
опитите на Денгизих да възроди хунската държава са едно от
сериозните основания на В. Бешевлиев [Първобългарите, С., 1984 г., с.
11 и сл.] да твърди, че българите не са хунско племе. След разпадането
на хунската държава, гепидите създават своя от р. Тиса до
Трансилвания и на юг до р. Дунав. През следващите десетилетия
българите са чести "гости" на Илирик. Българският летописец е отбелязал
тези събития в приписка към превода на Манасиевата хроника с
мнението, че в това време българите започват да завладяват свойта си
земя. В конфедеративни отношения с гепидите или като самостоятелно
държавно формирование, но при всички случаи със свой владетел те се
разполагат от другата страна на р. Дунав южно от гепидите.
464/65 г.- Под натиска на аварите савирите потеглят на запад и от
своя страна притискат сарагурите и оногурите. В посоченото време
пратеничествата на тези две племена посещават Константинопол.
Всички автори идентифицират оногурите с българите-оногундури.
480 г. - Византийският император Зенон(474-491) се обръща към
българите за помощ срещу готите. Враждата между остготските вождове
Теодорих Амалецът и Теодорих, синът на Триарий, приключва в 479 г.
Същата година е датиран и бунтът на Маркиан. В опит да изпълнят
молбата на имп. Зенон, българите са отблъснати от Теодорих, сина на
Триарий. Той умира през 481 г., което поставя събитието в 480 г. За
това свидетелствува Йоан Антиохийски. Северната граница на
империята е открита, което принуждава императорът да назначи в 483
г. Теодорих Амалеца за магистър милитум презенталис в Долна Мизия с
център гр. Нове.
http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/A_Stamatov_Tempora_incognita_BG_istorija.pdf
