Продължавам да разказвам сънища за тези на които им е интересно. Този е следващият сън, който си записах веднага след този със сянката и посланието на стената. Малко е дългичък - времето в него определено беше разтегливо понятие.

Пътувам в автобус с доста голяма група от хора. Всички са момчета на моята възраст. Чувствам се сякаш отиваме на екскурзия, но постепенно осъзнавам, че автобусът е военен и макар и настроението в него да е такова, надали отиваме наистина на екскурзия. В ръцете си държа снимка на мен и Лилито на която сме облечени официално в някакво сепаре на ресторант. Усещам, че тя ми липсва. Някакъв командващ се обажда и казва да съберем водата която имаме. Струва ми се доста странно и не давам всичката си вода, а оставям около половин литър скрит под седалката. Автобусът спира за почивка, когато тръгва се оказва, че четири от момчетата са се отдалечили и тайно изпиват сами водата си, само и само, за да не я споделят с останалите. Автобусът потегля без да ги качи и те са принудени да бягат след него. Започвам да разбирам, че това с водата не е някаква прищявка, а явно е нещо важно и по-скоро поради тази причина, а не от страх от наказание оставям водата си без никой да ме види при общата. След като направих това се почувствах по-добре и доволен от себе си. Започвам да си задавам въпросът къде в крайна сметка отиваме и защо никой не ми казва. Когато автобусът прави поредната почивка в една тревиста местност аз се изкачвам на едно хълмче и поглеждам отвъд, а от там нататък започва огромна пустиня. В това време момчетата зад мен, в ниското, са започнали да спорят по същата тема, т.е. на къде сме тръгнали. Така изправен над тях в мен интуитивно, незнайно защо се поражда идеята, че от там на където ни карат до сега никой не се е връщал, че всъщност това е нещо като или самата Зона 51 в пустинята Невада, във всеки случай със сигурност е някакъв полигон за изпитания. Момчетата в началото не ме вземат на сериозно, но после стават доста изплашени. Автобусът не потегля повече. Нареждат ни да сме атакували възвишенията на отсрещният край на пустошта. Струва ни се странно, но започваме да слизаме по склона, тогава виждаме, че отсреща също слизат хора и то наистина много, от тази страна до колкото аз знам сме само един автобус, а там сякаш е цяла армия. Когато се доближаваме достатъчно започваме да различаваме, че това е армия, но от различни народности, не носят огнестрелни оръжия, сякаш са само с голи ръце. Инстинктивно повеждам момчетата в десния фланг, там виждам униформи подобни на нашите и ми се струва, че това са руснаци, а се оказвам и прав. Надявам се те да знаят по-точно какво става. Когато двете маси от хора се срещат руснаците започват да избиват момчетата. Изведнъж изпитвам странното усещане, че цялата тази армия не е на себе си, сякаш не съзнават какво вършат, сякаш в тази пустиня само българите сме със всичкия си и не изпитваме някаква необуздана, необяснима ярост. Решавам да приложа някакъв трик, не за да изпълня заповедта да превземем отсрещните възвишения, а за да не бъдат избити и без това малкото останали момчета. Започвам да викам силно на руски, за да ме вземат руснаците за един от тях, и те и ние и изобщо всички сме така пръснати и е такъв хаос, че ги подмамвам един по един в близост до една изоставена постройка. Не изпитвам желание да ги наранявам и за това от постройката изкачат момчетата, които вече са моите момчета и са толкова малко, че се броят на пръстите на едната ръка. Те с голи ръце и ножове изненадват руснаците. Но поредният от тях, някаква руска грамада сякаш се усеща какво става в последния момент и с по един нож във всяка ръка ме напада. Голям е поне два пъти повече от мен и аз не мога да одържа ръцете му дълго, започвам да викам момчетата, но усещам остра болка и изпадам в безсъзнание. За пръв път ми се случва да сънувам, че съм изпаднал в безсъзнание. Не е като сън в съня, тъй като този сън е много реалистичен и не съзнавах, че сънувам, просто като се събудих ми липсваше част от времето. Първата ми мисъл бе за руснака и момчетата. Лежах на сянка в постройката и те бяха около мен. Руснака явно не бе сред живите. Чувствах привързаност към един от момчетата, доста едър, но добродушен и предан, него виках когато руската грамада ме нападаше и го чувах, че тича към мен, но не дойде навреме. Сега беше много щастлив да ме види, че се събуждам. Естествено актуалният въпрос беше какво да се прави от тук нататък, явно ни бяха направили на опитни мишки. Честно казано идея си нямах. Тук сънят стана някак мъгляв и сякаш скрит от мен нарочно. Чувствах, че някаква отрицателна сила ме търси, мен и няколкото останали от автобуса момчета, но главно мен. Във същото време някакъв вездесъщ глас, може би женски, казваше радостно: “Открихме го, той е!”, а аз усещах, че е по мой адрес.
Изведнъж почувствах, че преминава огромен отрязък от време. Бях в нашия квартал, а някакви хора бяха взели заложничка в един камион. Аз влязох вътре и с думи и дела се престорих, че разбирам похитителите, дадох им някакъв пакет и им казах да пуснат заложничката, под заплахата, че отвън моите момчета са заели снайперистки позиции (камионът беше отворен от едната дълга страна). Разбира се аз нямах нито оръжие, както и моите момчета, нито пък те бяха снайперисти, а похитителите сякаш усетиха това и побегнаха. Оказа се, че и те нямат оръжие. Взех една пръчка и тръгнах да ги догоня. Те видяха от мен и също взеха пръчки. Завърза се бой и ние ги надвихме. Забелязах, че в двора на една къща едни момчета си играят с някакъв предмет. Беше кръгъл и го ползваха като фризби. Отидох при тях и поисках да го видя. Когато го взех в ръцете си приличаше на котлонче за газова бутилка, туристическа, но по-голямо, беше направено от злато и сребро, възприех го, почувствах, че е символ на слънцето. Попитах децата от къде са го взели, а те ми отвърнаха, че са го взели от там от където и статуята на един тигър и един орел. Веднага забелязах, че и те бяха от злато или някакъв подобен метал. Стана ми доста интересно и попитах къде все пак е това там. А те ми казаха, че е под старата сграда на някаква гимназия. Казах на моите момчета, че ще направим нещо като археологическа експедиция на следващия ден и че аз ще проверя в библиотеката дали няма някаква информация за такива намерени дискове и статуи преди. На тях им стана доста странно каква ще е тази експедиция и май не взеха нещата на сериозно. Не съм сънувал дали съм ходил в библиотеката, по-скоро тръгнахме веднага, т.к. видях, че ще изгубя и най-малкото любопитство у тях. Под сградата на гимназията се оказа, че има тунел, а тунела беше пълен с тропически растения, беше си джунгла в тунел. Когато излязохме от тунела се озовахме в някаква долина със същата флора, съвсем като джунгла. Изведнъж към нас се затичаха огромни стада от някакви по-скоро същества отколкото животни. Бяха от ефирно синя материя с някакви жълти петна. Сред тях имаше и такива с хуманоидна форма, но нямаха точни черти на лицата или някакви белези, просто стилизирана човешка фигура. Аз някак си разбрах, че не е добра идея да ги докосваме, а те сякаш дори не съзнаваха, че сме сред тях. Аз се издигнах във въздуха над тях, за да не ме докоснат случайно, нещо като съзнателна левитация, както често правя в такива свои странни сънища, а момчетата се дръпнаха в страни от пътя или пък се покачваха на дървета. Потокът от съществата продължи известно време и изведнъж спря. Тези които приличаха на животни се разпръснаха в различни посоки, а хуманоидните се събраха около нас и приеха съвсем човешка форма, сякаш заради нас, но форма на някакво по-скоро южноамериканско или амазонско племе, съвсем си пасваха с джунглата наоколо. Слязохме от дърветата и те тръгнаха с нас обратно към пещерата. Някои избързаха доста напред. Не помня как но аз вървях най-отзад и си одарих кракът още в началото на пещерата. Покрай мен имаше и едно момченце от това “племе”. То взе някакви треви и въпреки съветите на едно то моите момчета си правеше каквото си знае с тях и скоро пак бях на крака. Не можах да определя колко време сме се забавили, но когато излязохме от пещерата светът беше съвсем променен, нямаше я разрухата. Посрещна ни някакво огромно зрелище от музика и светлини, и много от онези ефирни тела носещи се сред тях. Имаше и маса обикновени хора, които ликуваха. Беше като някакво радостно посрещане. Аз и момчетата ми тръгнахме по улиците и като се убедих, че всичко е прекрасно и, че хората са се сближили и са приели съществата в своето общество без проблем, аз им казах, че не е нужно да се движим заедно вече. С мен остана само един, беше Коцето Лалев. Двамата с него продължихме да вървим и да наблюдаваме хората новото попълнение към обществения живот. В един магазин за дрехи попитах Лалев колко точно време е било забавянето ни в тунела, т.к. света и хората се бяха изменили доста. Той не беше сигурен, нито пък бях и аз, но усещах, че не е било никак малко. В този магазин получих и първото усещане за някакъв конфликт в това общество. Продавача се оплакваше, че за да си станел учител в днешно време явно трябвало да си ефирен. Жалваше се и питаше кой наоколо е или е учил за учител, а Лалев му отвърна, че е. Тогава се събудих, т.к. татко звънеше на входната врата, пак излязъл без ключове рано сутрин. Не успях да разбера какво точно бе това недоволство.