Благодаря за идеята с въртележката! Създавал съм си такива симулации, които наистина завихрят доста шеметно и току виж, още веднъж ще ти докажат, че като деца преминахме през всичко всичко всичко!
Имам и една друга интересна идея. Знаете ли за фракталните мащаби и за възможността за нарастване с могъществото на фрактал? Представям си шеметно голямо пространство; а когато взорът ми достигне до глъбините на това пространство, разгръщам бездните му в още по-дълбоки разширения. Лъхва студ и реалността започва да звънти от огромност. Обзема безпокойство от размаха на такива умозримо разширяващи се пространства. От тяхната големина и от "погледа", с който се опитвам да следвам главоломното им разгръщане, духът се "разгръща" и... да излезе... За сега процесът се сгромолясва в разкъртващ трясък, при който предпочиташ да побегнеш от демоните си. И тук се отваря темата за боевете - астрални или каквито и да е, но боеве, до които със сигурност ще прибегнем скоро; ако не се измъкнем през някоя лисича дупка, за което вече споменах... Визуализация на безкрайности.
По повод на тази визуализация да ви споделя един мой детски спомен. Живеех на място, където имаше просторни и напълно равни полета. През пролетта ги засяваха с жито или трева, а през есента ги жънеха. Когато жетвата завършеше, полетата оставаха напълно равни и чисти. Тогава отивахме в някое поле, когато небето е напълно безоблачно, синьо и чисто, а слънцето далеч в заник или изгрев. Процедурата беше проста. Лягаш на земята и се разперваш, а главата си поставяш така, че взорът ти да не уавя с периферията си абсолютно нищо освен безконечната синева. Това е най-гигантското пространство, до което можеше да се докоснеш без никакви "подправки"... Усещането е за обратна гравитация - сякаш висиш от земята и тежиш към бездната на небето, към която всеки момент ще се отрониш...
