В българската митология вълкът е един от прародителите на нашия народ. Вълкът е колективно животно и притежава силно изразени чувства за групов живот и йерархично място в глутницата.
Кучето произлиза от вълка, то носи всички характеристики на вълка и когато става питомна душа, тоест
трансмутирали са неговите психични атоми по сродство, то безрезервно се подчинява на господаря си, знае си мястото и покорно приема наложените му правила.
Като символ то е противоположно на котката. Умно е, разбира настроенията и чувствата на своя господар, верен и надежден приятел в живота. Кучетата са животни, чиято доброта и привързаност е пословична. В Англия дори има издигнат паметник на куче, което е умряло от скръб на гроба на своя стопанин.
Отношението човек – куче е символ на отношението, което този син ще има към своя народ ако стане цар.
Красотата на кучето съответства на неговия характер, тя е качество. Както е качество и красотата на котката. Но за разлика от нея, ако господарят сгреши, кучето няма да го одраска, а ще завие жалостиво - когато най-малкият брат разчупва пшениченото зърно. Котката обаче го драска безжалостно и безкомпромисно.
Кучето и Котката са двата противоположни символа на най-близките до човека домашни животни. Има едно правило, което е спазвано от българите при създаването на нов дом за младото семейство. Ще я разкажем накратко, за да схване читателят дълбокото значение на тези два архетипови символа в приказката и защото така отново утвърждаваме, че е българска. Преданието гласи: Когато младо семейство реши да си строи дом, то си избирало място, земя, върху която ще бъде построена къщата им. Тогава Синът, Бащата на момчето и домашното куче от бащиния дом отиват на мястото. Влизат в двора. Бащата и Синът започват да го обхождат и да водят дълъг естествен разговор, който продължава, докато кучето се умори да ги следва и легне да си почива. Двамата го наблюдават, запомнят къде е легнало, но продължават да се разхождат бавно и спокойно, докато стигнат противоположния край на двора. Тук спират и отново потъват в разговор. Ако кучето не ги последва веднага, а остане да лежи – на това място се строи бъдещият дом на семейството. Тук е зоната на положителните енергии в двора. Случи ли се кучето да ги последва веднага, те внимателно следят новото място, където ще легне в този край на двора, тогава сядат по средата и чакат да видят кое от двете места ще предпочете кучето. Сега те нарочно сядат, за да разбере то, че ще стоят дълго. Животното винаги отива в този край, където енергийното излъчване е по-силно, по-мощно.
След като се построи къщата, когато ще се освещава дома на младонея влизат Дъщерята, Майка й и домашната котка на майка й. Никой няма право да прекрачи прага, докато трае този ритуал. Майката и дъщерята започват последователно да влизат от стая в стая. Те също разговарят спокойно и дълго, като непрекъснато наблюдават къде ще легне котката, в коя част на стаята. Това място се е отбелязвало веднага с някакъв предмет, който да попречи на котката отново да легне там - мястото на отрицателните енергии в стаята. Тук не стои никога човек или храна. Най-често са слагали печката (огънят) или някакъв предмет, пречещ на хората да застават там. След това двете отново се разговарят, наблюдавайки къде отново ще легне котката – тук съответно е другото място, на което не се седи или не се слагат хранителни продукти.
Особено стриктно са правели тази процедура, когато определят в спалнята къде, по дължината на коя стена да направят миндера за спане. По правило там, където легне котката, не стоят хора, не се спи и не се слагат храни. Сценарият се повтаря във всяка стая, докато се отбележат всички отрицателни места в тях. След това обозначаване на лошите места в новия дом младото семейство е започвало да подрежда покъщнината си.
Ето как чрез личните и специфични качества на тези две домашни животни старите българи са избирали местата, където ще прекарат живота си. Тази легенда, правило за колобрите, е много интересна и от страна на неистовото желание на някои историци да изкарат българския народ номадски, скитнически. Най-новите проучвания на нашите необременени от политически пристрастия историци доказват точно обратното–българите са строители на градове с идеално ориентирани по посоките на света улици и сгради. Нещо, което не ни изненадва, щом строителите са владеели питагоровата теорема от дълбока древност, а домашните животни са им помагали със своята чувствителност към магнетизма на планетата. Легендата не би оцеляла, ако в традициите на народа ни не е съществувала идеята за дълъг уседнал живот, защото къща не се строи, за да живеем в нея три месеца или година.
Даването на име на домашните животни не е случайна практика, а произхожда от дълбокото познаване на алхимичния процес за трансмутация на атомите по „психично сродство” – трансформация, която протича благодарение на произнасянето на името. Всички животни, получили лично име, трансмутират на ниво ум. Процесът е една дълбока и дълготрайна подготовка на домашното животно за времето, епохата, когато то ще премине от Животинското в Човешкото царство, ще стане душа ЦИНГА(подробности за тези кодови символи виж в „Колобър”).
Текста е извлечен от книгата
БЪЛГАРСКИ САКРАЛНИ ВЪЛШЕБНИ ПРИКАЗКИ
колобърски прочит
Спас Мавров