Човекът е проводник.
Земята изпраща към космоса, космоса облъчва Земята.
И чакрите са винаги, винаги свързани. Например проблем в пета чакра най-често не е нейн, а на някоя друга - преди или след нея. Чакрите (аз лично мразя тази дума, вибрацията й ми е много анти) са скачени съдове - не може да има проблем в дадена чакра, ако всички останали са съвсем добре.
И ако в една има проблем - то той е съвсем всеобщ.
Защо е така.
Когато водата в мивката навлиза във водопровода, нещо винаги излиза. Забравихте ли?
Излъчването от Земята навлиза в нас през първа като вортекс, конусовидно забит в гъза.
Тази част от възходящия поток стига до енергийния център на тялото (който според моите очаквания е в гръдния кош... и според полевите практики на ThreeFaces, някъде бяхме говорили за това).
Оттам насетне вортексът поема по своята огледалност и започва да разширява фунията си, напускайки тялото през седма чакра, като разширяващ се конус към космоса.
Това е възходящия поток - от Земята към космоса.
Космическото облъчване навлиза в нас през седма, като вортексен конус, забит в мозъка.
Стига до енергийния център (гръдния кош), продължава надоу и напуска тялото като разширяващ се сифон от задника и навлиза в Земята.
Всъщност човек не може да "трупа". Човек, който трупа, не е човек а е свиня.
Самата идея за енергия е да се освободи максимално прехода на Земните енергии към космоса и на космическите енергии към земята.
Ние сме само проводници.
Това е правилното на онова, което казвате.
А то лично според мен е грешно =)
Аз си представям себе си като черна дупка. Опитвам се да възприема, че в моя гръден кош има една черна дупка - порта към "другата страна", времево-пространствена порта, водеща директно в празнотата на Вселената - в селенията на Небитието.
Представям си как оттам излиза експанзивна, всепронизваща, безкомпромисна воля - безмилостно намерение. Виждам го като безброй вектори, устремени в безкрайността блестящи стрелки, във всички съществуващи посоки, като Велик таралеж, свит на топка и пронизващ цялата Вселена.
Представям си как всяко от тези безброй светещи копия е централната ос на спирала, на вортекс, който върви към центъра на чурната дупка.
Колкото по-безмилостен и непоколебим е устрема на копието през вселената, толкова по-мощно и по-бързо материята се завихря вортексно около всяко от тези безброй копия - в обратна посока на тяхното разпространение - и как цялата буря от материя потъва в недрата на Небитието през моята пространствена порта вътре в мен.
В този момент представянето свършва, и аз буквално виждам, през затворените си очи, как около мен се образува топка (сфера) от неопределена материя (междудругото започвам да виждам и близките предмети около границите на сферата през затоврените си очи). Най-вътрешния й слой (този към тялото ми) е тънък и бял. Най-външния е жълт и обемен.
Понякога това, което виждам, е близо, например сферата е описана около мен на един лакът радиус.
Понякога, като вчера, тази сфера достигаше почти до тавана. Понеже лежа на пода по гръб, докато правя това, да кажем че е била близо три метра радиус около мен.
И да, наистина, когато съм ял, тя е малка. Когато не съм ял отдавна, тя е огромна.
Сферата е куха. Стената й не е много дебела и различавам главно външния жълт обемен слой и вътрешната бяла "ципа". А между мен и тази "бариера" не виждам нищо.