de-zorata.de
Митът за българската интелигентност 
Когато екзекуторите броят жертвитеМарин ГЕОРГИЕВ
Уви, не успях да хвана цялата ТВ-дискусия на 04 февруари, а само в частта за атентата от 1925 г., и то от изказването на проф. Калин Янакиев. Гънещият се насам-натам престорено задъхан Георги Тенев се мъчеше да угоди на всички и най-вече на работодателите – типичен български интелигент с претенции за ново начало и със стари тоталитарни навици.
За пръв път в студиото имаше неколцина нормално мислещи: освен Калин Янакиев и Христо Христов, Любен Марков, адв. Марковски. Може би това «мнозинство» повлия и върху решението на зрителите и пак – за пръв път – «народът не зашлеви голям шамар на съмнителни историци, социолози, политици, философи и писатели, които се нароиха в годините на демократичния преход» (в.»Уикенд», бр.4, 2010 г., стр. 28), както твърди с езика на милиционер-разпитвач не-съмнителният Л. Еленков, доверен поет, възпял преди две десетилетия подвигът на Янко – партизанското име на др. Т.Живков.
Но за подставеността на състезанието «Българските събития на ХХ век» на държавната телевизия ми говорят не само подборът на обектите, но и текста за тях, четен от диктора. Те (и двамата задкулисни) предполагат отговора и обясняват досегашните резултати. Достатъчен е дори един пример – с Гео Милев: бил арестуван и убит заради поемата «Септември»...
Уви, не съм се занимавал с генеалогията на мита за страшно смелото слово на поетите-революционери, което дотолкова плаши «монархо-фашиската» власт, че тя, самосъхранявайки се, убива героя-поет. За сметка на това ми се случи да се занимавам с фактите от «геройствата» на не един от «героите»; едно бе видно: никой не е убиван заради словото; вярно – съден е, налагани са глоби – какъвто е и случаят с Гео Милев и поемата му «Септември», но… нищо повече.
В България преди 1944 г. е имало свобода на словото; след приемане на Закона за защита на държавата то е ограничавано с цензура, но въпреки това е имало опозиционни издания. Тогавашната цензура обаче е детска игра, сравнена с цензурата при комунизма. (Само лумпените са си едни и същи, но преди 1944 г., са вършели черната работа, за разлика от лумпените след 1944, които вършеха държавната!)
о коя е причината за ЗЗД? Нея всички отминаваха в комунистическата историография, а тя е еднозначна – атентатът в «Св. Неделя». Всички се възмущаваха от следствието – т.нар. «бял терор», впрочем съвсем закономерен след като на прицел е законно избраното правителство и националния елит, а за повода мълчаха. Както мълчаха и за платеното от Москва Септемврийско въстание.
Че Гео Милев не е убит за поемата си съм така сигурен, както съм сигурен, че списанието му «Пламък» е финансирано с московски рубли; както, пак с тях, е финасирана и Вапцаровата, и на другарите му, и на целокупното партизанско движение съпротива. По-страшно е другото: че самите съпротивници са съ-противници и помежду си, когато стане дума кой да плати масрафа. Те първо са жертви на «другарите си по борба», а после на «монархо-фашистите». На тях е жертва и целенасочено пробутваното убийство на Луканов, както разбира се и на Никола Петков, но него го броят за враг и затова не влиза в списъка. Мръсното и гузно подсъзнание на другарите-убийци и до днес обвинява в собствените им грехове всеки, който покаже истинския им лик!
У нас само другарите убиваха – и убиват - за слово; убиваха, а после «съдеха»; първо отсъждаха с куршума, тоягата и топора, а после инсталираха «народен съд» (не се съмнявайте, че ако им падне те и сега ще направят същото). Така са убити и Райко Алексиев, и Данаил Крапчев. Освен даровити творци и Крапчев, и Райко Алексиев са били и способни издатели-стопани. За разлика от Гео Милев – не са молили бащите си да им плащат издателския неуспех, а още по-малко не са и помирисвали задгранични дотации. Но… и Райко и Алексиев и Данаил Крапчев не присъстват сред убитите интелектуалци, те са от другата страна на барикадата, могат не само да бъдат убивани, но и премълчавани. Виж, за Георги Марков няма как, въпросът е международен…
От екзекуция, по някаква случайност, са се отървали Елин Пелин, Михаил Арнаудов и Димитър Талев; Талев е платил българолюбието си с концлагер , както и Славчо Красински, и Йордан Вълчев, който после пак е осъден на две години затвор за приписано му разпространение на виц за Хрушчов. Вълчев дори не е и в списъка на дисидентите, защото тях ги брои дисидентстващият след 1989 г., Михаил Неделчев, който по мандатност като председател на Сдружението на писателите скоро ще надмине акад. Юхновски.
А кой брои жертвите преди 1944?
Броят ги екзекуторите на жертвите след 1944. Не стига че ги брояха близо половин век, но и сега, вече 21 години след преврата-поврат пак те ги броят. Верни ученици на Сталин, те прилагат творчески мъдростта му: не е важно кой как гласува, а кой брои гласовете. Те са засукали още с майчиното мляко, че щом няма човек, няма проблем. Но освен физически, те са и духовни ликвидатори; те ликвидират и паметта за ония, които са унищожили с огъня и меча на измислената от тях Революция.
Има ли в демократичната столица на България, при толкова демократично избрани кметове-демократи, улица на името на Георги Марков? Спомням си каква битка води Радой Ралин през 90-те години, за да бъде кръстена улица на Атанас Далчев в един от по-далечните квартали на столицата; един крив сокак, пресечка на важната пътна артерия «Гео Милев» отскоро носи името на Елисавета Багряна; преди повече от две години група писатели и общественици внесохме предложение в СОС да бъде именувана улица на Ивайло Петров – отговор и досега няма. А има ли улица на проф.Тончо Жечев?
На проф. Марко Семов обаче има, даже не улица – цял булевард; професор – за какво? Семов е известен със защитата на АЕЦ Козлодуй повече, отколкото с научната си дейност. (То само това да му бяха греховете!)
Уви, и при толкова десни кметове за червените герои са отсъдени булевардите, а за духовните ни първенци и градители – кривите, никому неизвестни улички.
Двайсет години преход, от които само пет реформаторски. 15 години застой – е не Брежневски, но не по-малко вреден с антиреформаторския си реставраторски дух: Беровски, Жан Виденовски, Царски и Царско-Станишево-Догански застой; като прибавим и все по-очертаващата се днес реформаторска мимикрия чрез активно-показни мероприятия, на човек не му остава нищо друго, освен да изпсува, да махне с ръка и да зареже и гласуване, и граждански вълнения, и политика; да се самоизолира отвратен.
Те това и целят!
http://www.epochtimes-bg.com/2010-01/2010-02-10_07.html 
