Автор Тема: Приказки за размисъл  (Прочетена 22792 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен neven

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 698
Приказки за размисъл
« -: Юни 15, 2009, 11:24:51 am »


Градът на кладенците



Градът не бил населен с хора, както всички останали градове по света.       
  Градът бил населен с кладенци.
  Кладенците се различавали помежду си не само по мястото, на което били изкопани, но и по устието си - тоест отворът, който ги свързвал с външния свят.
  Имало кладенци заможни и пищни, с гърла от мрамор и скъпоценни камъни; скромни кладенци от тухла и дърво, и други, по-бедни, с прости дялани отверстия, които излизали на повърхността на земята.
  Общуването между обитателите на града ставало от устие на устие и новините бързо обикаляли от единия до другия му край.
  Един ден в града се появила "мода", която сигурно била родена в някое градче на човеци.
  Според тази нова идея, всяко самоуважаващо се живо същество трябвало да се грижи много повече за вътрешността, отколкото за външността си - не повърхността била важна, а съдържанието.
  И така кладенците започнали да се пълнят с...предмети.
  Някои се пълнели с бижута, златни монети и скъпоценни камъни. Други, по-практични, се напълнили с домакински електроуреди и механични апарати. Имало и такива, които заложили на изкуството и започнали да се пълнят с книги, идеологически манифести и специализирани списания.
  Минало време.
  Повечето кладенци се напълнили толкова, че не им оставало място за нищо повече.
  Не всички кладенци били еднакви, така че, докато някои се примирили с положението, други решили, че трябва да направят нещо, за да продължат да побират предмети във вътрешността си...
  На един от тях му хрумнало, че вместо да сгъсти съдържанието, може да увеличи вместимостта си, като се разшири.
  Не минало много време и други започнали да му подражават. Всички започнали да използват голяма част от енергията си, за да се разширяват и печелят повече пространство във вътрешността си. Един кладенец, малък и отдалечен от центъра на града, наблюдавал как другарите му се разширявали извънмерно. Казал си, че ако продължават да растат по същия начин, очертанията на различните кладенци щели скоро да се слеят и всеки щял да загуби самоличността си....

  Може би тази мисъл станала причина да му хрумне, че другият другият начин да увеличи вместимостта си, бил да расте не на широчина, а на дълбочина. Да стане по-дълбок, вместо по-широк. Скоро осъзнал, че всичко което имал в себе си, правело тази задача невъзможна. Ако искал да бъде по-дълбок, трябвало да се изпразни от цялото си съдържание...
  В началото се уплашил от празнотата. Но след това, като видял, че няма друга възможност, го направил.
  Изпразнен от собствеността си, започнал да става по-дълбок, докато останалите присвоявали нещата, от които се бил освободил...
  Един ден нещо изненадало кладенеца, който растял навътре. Вътре, много дълбоко в себе си...намерил вода!
  Дотогава никой кладенец не бил намирал вода.
  Кладенецът преодолял изненадата си и започнал да си играе с водата на дъното - мокрел стените си, пръскал устието си, и накрая извадил водата на повърхността.
  Дъждът бил единственият, който понякога напоявал града, но той впрочем се оказвал доста оскъден. И така почвата около кладенеца, съживана от вода, започнала да се пробужда...
  Семената в недрата покълнали и се превърнали в трева, в детелини, цветя и крехки стъбълца, които по-късно станали дървета...
  Животът избликнал в цветове около отдалечения кладенец, когото започнали да наричат Оазиса.
  Всички го питали как е успял да постигне това чудо.
  - Не е никакво чудо - отвръщал Оазисът - Трябва да се търси вътре, в дълбочина.
  Мнозина пожелали да последват примера му, но се отказали от тази идея, когато разбрали, че за да бъдат по-дълбоки, трябвало да се изпразнят. Продължили да се разширяват все повече, за да се пълнят с нови и нови неща...
  В другия край друг кладенец решил да поеме риска да се изпразни...
  И също започнал да става по-дълбок...
  И също стигнал до вода....
  И също напръскал наоколо и станал втори зелен Оазис в града...
  - Какво ще правиш като свърши водата? - питали го.
  - Не знам какво ще правя - отговарял - Но засега, колкото повече вода вадя, толкова повече извира.
  Минали няколко месеца преди голямото откритие.
  Един ден, съвсем случайно двата кладенеца открили, че водата която всеки от тях намерил на дъното си, е една и съща...
  Че подземната вода, която минавала през единия, напоявала дълбините на другия.
  Осъзнали, че пред тях се откривал нов живот - не само можели да общуват от устие на устие, на повърхността както всички останали, но чрез търсенето си познали нов и таен начин да контактуват.

  Така открили дълбокото общуване, до което стигат само онези, които имат смелостта да се изпразнят от съдържанието и да търсят в дълбините на съществото си всичко, което имат да дадат...



 
Хорхе Букай
"Предметите на Тльон се удвояват; те са склонни обаче и да изчезват или да губят известни черти, ког

Неактивен neven

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 698
Re:Приказки за размисъл
« Отговор #1 -: Юни 18, 2009, 13:11:20 pm »
ТЪРСАЧЪТ


Това е историята на един човек, който бих определил като търсач…
Търсачът е някой, който търси- не е непременно човек който намира.
Не е и някой, който знае непременно какво търси.Просто е човек, чийто живот представлява търсене.
Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Оставил всичко и потеглил. След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от лакирано дърво обграждало хълма от всички страни.
Бронзова портичка го приканвала да влезе.
Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място.Търсачът влязъл и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно пръснати между дърветата.
Позволил погледа му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай.
Имал очи на търсач и може би затова открил следния  надпис върху един от камъните:
 
             Абдул Тарег, живял 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни
 
Малко се разстроил, като видял, че камъкът не е бил просто камък, а надгробна плоча.
Натъжил се при мисълта , че там било погребано толкова малко дете.
Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис.Приближил се и прочел:
 
            Ямир Калиб, живял 5 години,8 месеца и 3 седмици
 
Търсачът се почувствал ужасно разстроен. Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите.
Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота.
Обзел го ужас,когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвишавало единадесет години….
Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал.
Пазачът на гробището,който минавал наблизо, се приближил.
Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък.
-Не, не плача за близък-казал търсачът.Какво става в този град? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?
 Старецът се усмихнал и казал:
- Успокойте се, няма такова проклятие. Работата  е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнадесет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си, и всеки път, когато нещо много го е  зарадвало,той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея: вляво-това, което го е зарадвало. Вдясно-колко време е продължила радостта.
Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмици? Две? Три седмици и половина…
След това вълнението на първата целувка–колко е продължила? Минута и половина,колкото целувката? Два дни? Седмица?
Бременност и раждането на първото дете?...
А женитбата на приятелите?
А най-мечтаното пътуване?
А срещата с брата,който си идва от далечна страна?
Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни?
Така в тетрадката записваме всеки момент на радост…..Всеки момент.
 
Когато някой човек умре,обичаят ни е да отворим тетрадката му
и да съберем времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му.
Защото това е единственото и истинско живяно време.
   
 
Хорхе Букай
"Предметите на Тльон се удвояват; те са склонни обаче и да изчезват или да губят известни черти, ког

Неактивен Vanesa_

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 110
Re:Приказки за размисъл
« Отговор #2 -: Юни 18, 2009, 20:36:00 pm »
Благодаря за Приказките. Винаги съм се радвала  и на притчите, които ни споделяш.

Хубаво е, че има такива теми.
Св. Августин благодари на Бога, че не му е вменил отговорността за неговите сънища. Несъзнаваното е

Неактивен Vanesa_

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 110
Re:Приказки за размисъл
« Отговор #3 -: Юни 19, 2009, 05:42:48 am »
СТРАНАТА НА ДЪЛГИТЕ ЛЪЖИЦИ


Един човек пътувал много.
Посетил стотици знайни и незнайни страни в живота си.
Едно от пътуванията, за които си спомнял най-често, било краткото му пребиваване в Страната на дългите лъжици. Озовал се той на границата й съвсем случайно: по пътя от Увиландия за Параис имало малко отклонение към споменатата страна. И понеже обичал експериментите, поел по този път. Лъкатушещото шосе го отвело до огромна самотна къща. Като приближил до нея, забелязал, че сградата сякаш била от две пристройки: западно крило и източно крило. Паркирал колата си и отишъл до къщата. На вратата имало надпис, който гласял:

Страната на дългите лъжици

В тази малка страна има само две стаи, наречени черна и бяла. За да я обиколите, трябва да тръгнете по коридора и като стигнете там, където се разклонява, да завиете надясно, ако искате да посетите черната стая, или наляво, ако искате да посетите бялата стая.

Мъжът тръгнал по коридора и случайно завил първо надясно. Друг коридор, дълъг петдесетина метра, водел към огромна врата. Още с първите крачки той дочул воплите и стоновете, идващи от Черната стая.
За миг виковете и стенанията го накарали да се поколебае, но той решил да продължи напред. Стигнал до вратата, отворил я и влязъл.

Около огромна маса били насядали стотици хора. В средата на масата стояли най-отбраните гозби, които човек може да си представи, и въпреки че всички имали по една лъжица, за да стигнат до блюдото в центъра на масата, те умирали от глад! Причината за това била, че лъжиците – два пъти по-дълги от ръцете им, били вързани за китките им. По този начин всички можели да си вземат от храната, но никой не можел да я поднесе към устата си.
Положението било толкова отчайващо и виковете така сърцераздирателни, че мъжът се обърнал кръгом и побягнал.

Върнал се в централната част и поел по коридора вляво, към Бялата стая. Той бил съвсем същият като първия и водел до подобна врата. Единствената разлика била в това, че по него не се чували вопли и стонове. Като стигнал до вратата, пътникът натиснал дръжката и влязъл в стаята.
И тук стотици хора седели около една маса като онази в Черната стая. В средата й също стояли отбрани гозби и всички имали по една дълга лъжица, вързана за китката им.
Но тук никой не стенел и не ридаел. Никой не умирал от глад, защото си подавали храна един на друг!

Мъжът се усмихнал, извърнал се и излязъл от Бялата стая. И щом чул как вратата се хлопва, в миг се озовал като по чудо в собствената си кола на път за Параис.

Хорхе Букай
Св. Августин благодари на Бога, че не му е вменил отговорността за неговите сънища. Несъзнаваното е

Неактивен neven

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 698
Re:Приказки за размисъл
« Отговор #4 -: Юни 19, 2009, 11:59:39 am »
Благодаря за Приказките. Винаги съм се радвала  и на притчите, които ни споделяш.

Хубаво е, че има такива теми.

Приказките помагат на децата да заспят, а на възрастните да се събудят  :)
"Предметите на Тльон се удвояват; те са склонни обаче и да изчезват или да губят известни черти, ког

Неактивен neven

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 698
Re:Приказки за размисъл
« Отговор #5 -: Юни 22, 2009, 10:30:55 am »
УСМИВКАТА

    Едно малко момченце искало да срещне Бог. То знаело, че трябва да измине много път до мястото, където Бог живее. И така, то сложило в куфарчето си сандвичи и лимонада и започнало своето пътешествие.
    Когато изминало едва три пресечки, момченцето видяло един възрастен човек. Той седял в парка и наблюдавал гълъбите. Момчето седнало до него и отворило куфарчето си. Тъкмо щяло да отхапе от сандвича си, когато забелязало, че възрастният мъж поглежда гладно. То предложило на човека сандвич.Старецът приел сандвича с голяма благодарност в очите и се усмихнал на момчето. Усмивката му била толкова любезна, че момчето поискало да я види отново и предложило на мъжа лимонада.  Той отново се усмихнал на момчето. То било възхитено. И те седели в парка целия следобед, яли и се усмихвали, без да си кажат и думичка.
    Започнало да се смрачава. Момчето осъзнало, че е много уморено, и станало да си върви. Но преди да измине и няколко крачки, то се обърнало назад, изтичало до пейката и прегърнало стария човек. Той се усмихнал с най-широката си и най-мила усмивка.
    Когато, малко по-късно, момчето отворило вратата на дома си, майка му била толкова учудена от грейналото от радост лицето на сина си, че го попитала: “Какво те направи толкова щастлив?” Момчето отговорило: “Обядвах с Бог.” И преди майка му да успее да каже нещо, то добавило: “И знаеш ли какво? Бог има най-красивата усмивка, която някога съм виждал.”
    През това време възрастният мъж, който също сияел от радост, се върнал вкъщи. Неговият син бил смаян от мира, изобразен на лицето му, и попитал: “Татко, какво те направи толкова щастлив?” Той отговорил: “Ядох сандвичи с Бог в парка.” Преди синът да успее да каже нещо, той добавил: “И знаеш ли, Той е много по-млад, отколкото очаквах.”
"Предметите на Тльон се удвояват; те са склонни обаче и да изчезват или да губят известни черти, ког

Неактивен EcTeTa

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 29
Re:Приказки за размисъл
« Отговор #6 -: Юни 25, 2009, 01:28:57 am »
ОЩЕ ОЩЕ !

Неактивен neven

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 698
Re:Приказки за размисъл
« Отговор #7 -: Юни 27, 2009, 17:52:24 pm »
Любов

   Имало едно време едно птиче. То имало прекрасни криле и блестящи многоцветни пера. Същество, създадено да лети свободно и на воля в небето, да радва всеки, който го гледа.
    Веднъж някаква жена видяла птичето и се влюбила в него. Наблюдавала полета му със зяпнала от удивление уста, сърцето й биело по-бързо, очите й блестели от вълнение. Помолила го да летят заедно и двамата се реели из небето в пълна хармония. Жената се радвала и възхищавала на птичето, обожавала го.
    И тогава й хрумнала следната мисъл: а ако то поиска да види далечните планини! Жената се изплашила. Изплашила се, че никога повече няма да изпита същото с друго птиче. И усетила завист, завиждала на птичето за способността му да лети.
    Почувствала се самотна.
    И решила: „Ще заложа капан. Следващия път, когато птичето дойде, никога повече няма да отлети. "
    Птичето, което също било влюбено, се върнало на другия ден, попаднало в капана и било затворено в клетка.
    По цял ден жената гледала птичето. Пред нея бил обектът на любовта й и тя го показвала на приятелките си, които възкликвали: „Ти имаш всичко!" Междувременно в нея започнала да настъпва странна промяна: тъй като вече притежавала птичето и нямало нужда да го завоюва, постепенно започнала да губи интерес към него. А птичето, което не можело да лети и да изразява радостта си от живота, посърнало, изгубило блясъка си, погрозняло и жената престанала да му обръща внимание, сещала се за него само когато трябвало да го нахрани и да се погрижи за клетката му.
    Един прекрасен ден птичето умряло. Жената много се натъжила, непрекъснато мислела за него. Но не си спомняла за клетката, а само за деня, в който го бе видяла за пръв път да лети доволно сред облаците.
Ако тя се бе вгледала в себе си, щеше да открие, че онова, което най-много я бе развълнувало у птичето, е била свободата му, енергията на размахваните криле, а не физическата му красота.
    Без птичето животът загубил за нея всякакъв смисъл и скоро смъртта почукала на вратата й: „Защо си дошла? ", попитала тя смъртта.
„За да можеш да летиш отново с него в небесата — отвърнала смъртта. -Ако го беше оставила да отлита и пак да се завръща, щеше още повече да го обичаш и да му се възхищаваш; а сега се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново. "

Пауло Коелю
"Предметите на Тльон се удвояват; те са склонни обаче и да изчезват или да губят известни черти, ког

Неактивен neven

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 698
Re:Приказки за размисъл
« Отговор #8 -: Юни 28, 2009, 11:06:59 am »
Идат избори.Да си припомним една истинска приказка, с не толко приказни герои. След няколко дни ще си изберем нови и... става май приказка без  край!


ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

Христо Смирненски

         
Посветено на всички, които ще кажат: "Това не се отнася до мене!"

      - Кой си ти? - попита го Дяволът...

      - Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

      Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

      - Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...

      Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

      - Вие мразите ония горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

      - О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

      Дяволът се усмихна:

      - Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

      - Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.

      Дяволът пак се усмихна:

      - О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

      - Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...

      - Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!

      Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

      - Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

      Момъкът спря и се вслуша:

      - Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И той пак се затече.

      Дяволът пак го спря:

      - За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

      Момъкът отчаяно махна ръка.

      - Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

      Дяволът:

      - Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

      Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

      - Виж голите им кървави меса.

      - Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

      През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

      - Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...

      - Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

      Момъкът махна ръка:

      - Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

      Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

      - Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй лице, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

      Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

      - Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
          - Напротив - най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

      Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

      - Да бъде! Вземи ги!

      ...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

      - Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

      - Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

"Предметите на Тльон се удвояват; те са склонни обаче и да изчезват или да губят известни черти, ког

Неактивен neven

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 698
Re:Приказки за размисъл
« Отговор #9 -: Юли 09, 2009, 08:40:29 am »
Преди малко прегледах темата "2012г." Въпросите се въртят, отговори няма. Разнообразни са и чувствата свързани с това събитие. Емоционалното ми обоняние надушва надежда, страх, безразличие, котейли от вяра и сила, тук там отчаяние и безнадежност, а иронията на невярващите, че ще де случи нещо е като освежителен ветрец. И аз не знам какво ще стане. Но съм оптимистично настроена. Като героя от следващата приказка, с която поздравявам всички вас :)


Ако земята се обърне наопаки


Африканска приказка



Имало едно време един човек, който от всичко бил доволен. Лисица влязла в курника му и отвлякла петела, той се радвал, че не е грабнала някоя от кокошките, защото те снасят яйца. Градушка счупила керемидите на къщата му, той се радвал, че не е паднала на полето и не е унищожила житото на нивата му.
Неговият съсед пък за всичко се ядосвал и спокойствието на вечно доволния го вбесявало.Затова решил да му каже нещо ужасно, та дано поне веднъж да смрази кръвта му от страх.
-Научи ли - излъгал го той, - че утре Земята ще се обърне?
-Как тъй ще се обърне? - попитал спокойният.
-Ами наопаки. И хората, и животните ще тръгнат с главата надолу. Целият свят ще се прекатури. Само като си го представя настъхвам...
-На пръв поглед светът наопаки не е за предпочитане! - и този път не се разтревожил вечно спокойниат. - Но само на пръв поглед. Иначе за нашето село прекатурването ще е дори полезно.
-Полезно ли? - ахнал от изненада и гняв съседът.
-Ами да. Всичките ни камили имат толкова изтрити гърбове, че вече нищо не могат да носят. А като се обърнат наопаки, ще ги товарим не по гърбовете, а по коремите.
"Предметите на Тльон се удвояват; те са склонни обаче и да изчезват или да губят известни черти, ког

Неактивен GoG

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 9
Re:Приказки за размисъл
« Отговор #10 -: Юли 14, 2009, 22:59:15 pm »
Може ли и аз една ?  ::)
е какво пък ....


  Диоген седял и ядал леща пред една къща.
  А лещатата била най-евтиното ястие в Атина.
  Минал един министър ,стар познайник на Диоген, и пръв довереник на цяря.Иму рекъл ,като го видял как кротко си сърба лещата:
  -Ех ,Диогене ,Диогене .Ако се беше научил да си покорен и да служиш на царя малко от малко , нямаше да има нужда да ядеш леща.
  Диоген спрял и погледнал богаташа право в очите:
  -Бедни ми братко , ако се беше научил да ядеш леща малко от малко , нямаше да има нужда си покорен и да слушаш царя.


 ;D - ей така се смях първия път като я четах тази .Още свиквам с обществото ,затуй и може би се възхищавам на тази приказка:> .

на Хорхе Букай е btw.

Неактивен neven

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 698
Re:Приказки за размисъл
« Отговор #11 -: Юли 15, 2009, 10:42:07 am »
МОМЧЕ С КРИЛА
Агоп Мелконян



Някога, но не помня кога, и някъде, но не помня къде, в семейството на един обущар се родило момче с крила.
– Ах, нещастното то! – плеснала с ръце майка му. – Как ще живее толкова различно от другите?
– И как ще си вади хляба? -–промърморил бащата. – Хляб се вади с ръце,а не с крила.
В началото крилата били мънички и немощни, но момчето растяло,растели и крилата, станали силни и могъщи. Цели дни момчето прекарвало само в стаята си, защото се срамувало от другите деца, и гледало към небето със завист.
Един ден бащата го повикал при себе си и му рекъл:
– Аз съм вече стар и не мога да поправям обувки. Ти също не можеш да поправяш обувки. Как ще живеем?
Дълго плакало момчето, затворено в стаята. „Аз не искам да съм птица в
клетка - си казвало то. - Не искам да кълва наготово трошички.“ Докато една
вечер, тайно от мама и татко, поело без посока по широкия свят.
След три дни и нощи то стигнало Голямата река.
– Как ще те преплувам? – попитало то. – Аз нямам ръце.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
– Не съм птица. Аз съм обикновено момче с крила.
– Щом е тъй, по-надолу има мост, мини по него. Човеците минават по моста – обяснила Голямата река.
И момчето минало по моста.
След още три дни и три нощи то стигнало Голямата планина.
– Как ще те изкача? – попитало то. – Толкова е стръмно.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
– Не съм птица, аз съм обикновено момче с крила.
– Щом е тъй, вляво има сипей, ще ме заобиколиш. Човеците минават по
сипея – обяснила Голямата планина.
И момчето минало по сипея.
След още три дни и три нощи то стигнало Голямата гора.
– Как ще те пребродя? - попитало то. – Сигурно ще се изгубя.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
- Не съм птица, аз съм обикновено момче с крила.
- Щом е тъй, има пътека, тръгни по нея. Човеците минават по пътеката –
обяснила Голямата гора.
И момчето тръгнало по пътеката.
Върви момчето и си мисли: „По моста минах, значи съм човек. И по сипея минах, и по пътеката, значи съм човек. Обикновен човек с крила.“ След още три дни и три нощи то стигнало до Големия град. Улиците били шумни от хора и автомобили.
– Хей, вижте, този се е маскирал като птица! – викнал един минувач.
– Сигурно ще участва в бал с маски – подметнал друг.
– Или в театрално представление – допълнил трети.
– Не, не, добри хора – обяснило момчето. – Просто съм такъв. Обикновено момче, но с крила.
– Този нещо си измисля – викнал първият минувач.
– Въобразява си – подметнал вторият.
– Може да е луд – допълнил третият.
Момчето било много огорчено, очите му се напълнили със сълзи и тръгнало назад с болка в сърцето. Стигнало Голямата гора.
– Мини по пътеката – казала Гората.
– Не – отвърнало момчето. – Ще се опитам да те прелетя. Иначе защо са ми крила, ако не се опитам да те прелетя?
Момчето разтворило широко крила, направило няколко плавни движения и - о, чудо! – полетяло. Полетяло високо, високо, до най-синьото на небето. релетяло над гората, без да мине по пътеката. Прелетяло над планината, без да мине по сипея. Прелетяло над реката, без да мине по моста.
И тогава момчето забелязало, че редом с него лети Големият орел.
Орелът бил навъсен и със зли очи.
– Защо си се качил до моето небе? – попитал Орелът.
- Защото съм птица - отвърнало момчето.
- Не е вярно! - креснал Орелът. - Ти си само човек. Ти си обикновено момче с крила и нищо повече.
Тогава момчето усетило как крилата му отслабват, отслабват и бавно го пускат надолу. И пак било много огорчено, и пак очите му се насълзили. "Какъв съм аз? - се питало момчето. - Хората не ме искат, защото съм птица. Птиците не ме искат, защото съм човек. Какъв съм аз, толкова различен от другите?"

Тук приказката свършва. И аз ви я разказах, защото момчето с крила още обикаля по широкия свят и нищо чудно да го срещнете някъде. Не му казвайте, че крилата са само театрален костюм; не му казвайте, че си въобразява. Не го питайте защо е различен от другите и как ще си вади хляба. Иначе ще го огорчите и на сърцето му ще легне болка.
Той си е просто такъв – обикновено момче, но може да лети.

"Предметите на Тльон се удвояват; те са склонни обаче и да изчезват или да губят известни черти, ког

Неактивен neven

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 698
Re:Приказки за размисъл
« Отговор #12 -: Юли 16, 2009, 12:52:29 pm »


От ушите към сърцето


  Имало едно време две съседни кралства. Техните владетели никога не воювали по между си, но при всеки удобен случай и двамата се опитвали да доказват един на друг своята мъдрост и интелектуално превъзходство над другия. И всеки празник за тях бил поредният повод да демонстрират един на друг своето остроумие, затова винаги си измисляли и пращали много странни на пръв поглед подаръци...
   Един ден владетелят на едното кралство извикал при себе си най-добрия скулптор, който живеел в неговите владения и му възложил странна задача. Поискал от него да му извае от чисто злато три еднакви статуи на хора, всяка от тях висока около една педя. Една единствена разлика трябвало да има между фигурите, но това щели да знаят само те двамата със скулптора, и никoй друг...
   Не след дълго статуите били готови и когато дошъл рождения ден на владетеля на съседното кралство, те му били изпратени като специален подарък, придружени със следното писмо:

"Скъпи съседе,
Честитя ти празника с тези малки статуи. Макар на пръв поглед трите фигурки да изглеждат абсолютно еднакви, между тях има съществена разлика и една от трите е много по-ценна от останалите две. Когато откриеш коя точно е ТЯ, обади ми се..."


   Веднага щом прочел писмото, рожденникът започнал да разглежда обстойно всяка една от златните фигури, но на външен вид те не се различавали абсолютно по нищо...
После заповядал на своите помощници да ги претеглят на най-точната везна в кралството, но пак нямало резултат - оказало се че грамажът на всичките бил абсолютно еднакъв...
   Събрали в двореца всички майстори на скулптори, които живеели по земите на кралството, всеки един от тях обстойно разглеждал и изучавал малките златни фигури, но никoй не успявал да открие каквато и да било разлика между тях...
   Дните се нижели, кралят все повече се тормозел, че не може да разплете загадката, а като го виждали такъв, се измъчвали и поданиците му. Вече нямало в кралството човек, който да не е чувал за златните фигури, но никoй не успявал да намери решението...
Докато един ден не се получила вест от млад мъж, който преди време бил наказан от краля за своята дързост и неподчинение, и бил хвърлен в тъмницата за назидание. И понеже не му оставало нищо друго, кралят позволил на младежа да дойде в двореца и да погледне и той статуите, с надеждата че може пък и да открие нещо...
Довели младежа, дали му трите фигурки и го оставили да ги огледа. След дълго разучаване той помолил да му донесат едно парче тънка тел. Когато му я донесли, той взел първата статуйка в ръката си, промушил единия край на телта през ухото и като понатиснал мъничко, тя се подала от устата на фигурката. Взел втората, мушнал пак единия край на телта в едното ухо и след мъничко телта се подала от другото ухо. Накрая взел и последната фигурка, пак по същия начин вкарал телта в едното и ухо, но... този път тя не излязла от никъде. Имало едно малко тясно каналче, което водело към областта на сърцето, но влизайки там, телта не можела да продължи по нататък и да излезе от никъде...
   Тогава кралят най-после седнал и написал своя отговор на съседа си, от когото бил получил странния подарък:
 
"Човек, при който влязлото от ухото излиза през устата, няма стойност.
 
Онзи който приема през едното ухо, но бърза да го изкара от другото, също не е ценен.
 
Важен е този, който умее да зарови в сърцето си онова, което е чул с ушите си...

Благодаря ти за ценния подарък и мъдростта, която си вложил в него!..."
"Предметите на Тльон се удвояват; те са склонни обаче и да изчезват или да губят известни черти, ког

Неактивен Vanesa_

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 110
Re:Приказки за размисъл
« Отговор #13 -: Юли 23, 2009, 08:04:17 am »
ПЕЧЕНА ТИКВА
Елин Пелин


  Душко Добродушков, архивар при окръжното управление, като занесе веднъж на подпис някои книжа в дома на господин управителя, намери го, че яде заедно с жена си и децата си тиква, опечена цяла на фурна.

Господин управителят, като подписа книжата, отряза едно парченце от тиквата и любезно го предложи на своя архивар:

— Заповядайте, господин Душко, да видите каква чудесна тиква! Само малко е прегоряла, но няма нищо. Ще извинявате.

— А, благодаря, благодаря, господин управителю! — отговори сконфузено архиварят, — аз таквоз… тикви не обичам.

— Как тъй? Вие сте от село, моля ви се, а да не обичате тиква!

На Душко му ставаше неприятно, когато му напомняха, волно или неволно, че е от село. Той се зачерви от срам.

— Да, но… стомахът ми, знаете, господин управителю, е отвикнал от такива работи — отговори той, като клатеше глава и мръщеше лице.

Очите му неволно пробягнаха по захаросаното парче тиква с почервеняла и съблазнително прегоряла кора и в гърлото му се набраха слюнки. Той не смееше да ги преглътне от страх да не разберат слабостта му.

— Де заповядайте де, не свенете се! — канеше го любезно управителят, — аз толкова години не съм турял тиква в устата си и се пак стомахът ми я приема!

— Не мога, господин управителю, противно ми е на стомаха, не мога да я накуся даже! — отговори Душко и си помисли: гледай, какво диване излязох, трябваше да взема!

И за да не стои повече срещу изкушението, той се поклони смирено, рече „сбогом“ и излезе.

Като се намери на улицата, той свободно преглътна слюнката си и пак укори себе си:

— Диване съм си, диване, и туйто! Гонят ли те — бягай, дават ли ти — взимай, ама де главо, де!

И Душко неодобрително удари с пръст главата си. Вкусното парченце тиква пак се мярна пред очите му — хубаво, топло, сладко и над него се вие тънка изкусителна пара.

— Всъщност, ако има нещо, което най-много да обичам на света, то е печена тиква — почна да размишлява той, като вървеше с наведена глава по улицата. — Ям ги като прасе. Но да им не е пустото име такова! Тиква! Звучи някак просташко, дявол да го вземе! Глупешко, селяндурско нещо! Ще кажат: тоя и тоя яде тиква — махни го — човек без култура, простак, с една дума — свиня. Някога ще ида в село, само тикви да се отям! Далече от хората!

И въображението му почна да слага пред него само тикви, сладки, хубави и ароматни.

От тоя ден Душко Добродушков стана неспокоен и нервозен. Призракът на печената тиква почна да го преследва.

Седне в канцеларията да работи, а мисълта го човърка. Пише той нещо, пише до съсипване. Но се му се струва, че перото, което скърца бързо по книгата, му шепне: тиква, тиква, тиква…

Скара ли се с някого от другарите си в канцеларията, веднага ще го нарече или печена тиква, или — какво се червиш като печена тиква, или — я се погледни, моля ти се, какъв си пияница — от главата ти се вдига пара като от печена тиква!

Нощем, щом заспи, мъчителният призрак на тиквата пак иде. Присънва му се едно поле, ама какво поле! Дълго, широко, края му се не вижда! По него се натъркаляли ония ми ти печени тикви и над всяка се вие сладка пара! Душко върви из това поле, гледа тиквите и му се иска да си откъсне, но щом се наведе, тиквата изчезва. Той пак върви по полето. Поле, но не поле, а някаква си канцелария, уж широка канцелария! Там някъде се явява голяма тиква и почва да се търкаля към него и се расте, расте, става колкото къща, колкото черкова, колкото планина, по-голяма и почва по-бързо и по-силно да се търкаля към него. Душко трепери от страх и бяга, бяга, а краката му се скъсяват, скъсяват. Чудовищната тиква го настига и се хвърля върху него.

Архиварят трепва и се събужда, плувнал в пот.

Тоя сън почва да го мъчи всяка нощ.

Една вечер писарите от управлението имаха гуляй.

Опекоха си гювеч у Калчо гостилничаря и се събраха да се повеселят. Бяха го направили лют, за да пият повечко вино. Там, разбира се, беше поканен и архиварят.

Вино, речи, песни! Любовни ли не щеш, патриотически ли не щеш. После пиха тостове. Пиха за здравето на господин управителя, с условие „тук да си остане“, разбира се, за красния пол в града, за величието на България, за царя, за българския народ, за бълхите в канцеларията и пр., и пр.

Най-после стана и господин Душко, качи се на един стол, прокашля се и вдъхновено вдигна чашата.

— Господа, почитаемо събрание, колеги, добри мои другари!

Но между тия излияния в мисълта му безцеремонно се изтърколи оная ужасна печена тиква, която тъй непрестанно го преследваше, и разбърка в главата му архивата от идеи, брани в продължение на четиринадесетгодишна служба.

Душко се помъчи да продължи. Той направи един силен жест с ръка и като я изправи към ниския таван, тържествено я задържа няколко минути, с очи, вдъхновено спрени върху другарите му.

— На равна нога, тъй да се каже… отчасти… горе-долу…

Но тиквата пак се претърколи в реката на мислите му. Душко се почувствува съвсем безсилен. Той отпусна ръката си, обърна се към другарите си и проговори с един мек, прочувствен и благ гласец, далеч от ораторския патос.

— Знаете ли какво, господа, хайде някой път да си опечем една тиква! Тъй — другарски. Не струва бог знае колко! И пак да се повеселим.

Настъпи кратко мълчание. После всички викнаха „ура“ и гостилницата на Калчо загърмя от ръкопляскания.

— Прието — Прието!

— Още тази вечер! — извика един глас.

— При-е-е-тоооо!

И вътре в пет минути те отвориха подписка, събраха известна сума, купиха тиква и я пратиха на фурната. Душко потъна в щастливи мисли.

И когато след един час тиквата се опече, той пожела сам да я донесе и отиде.

Но…

Тъкмо когато се връщаше с таблата, върху която разнасяше аромат опечената тиква, в тъмнината го срещна господин управителят.

— А-а, господин Душко! — рече му той. — Та вий сте си опекли тиква!… Радвам се, радвам се! Сигурно стомахът ви вече се е оправил!

Душко си глътна езика и не можа да каже нищо.

Когато внесе тиквата при другарите си, те всички забелязаха, че той беше прежълтял като мъртвец.

— Какво ти е? — запитаха го зачудени.

— Прилоша ми нещо! — отговори Душко, безсилно се отпусна на един стол в ъгъл и остана там мрачен и ням. Вдълбочен в някакви си тъмни размишления, той даже не поглеждаше другарите си, които с охота и радост ядяха сладката тиква.

— Душко, вземи, братко — канеха го те.

— Не яде ми се — отговаряше той печален и убит и наставяше плачливо:

— Зле ми е, много ми е зле, момчета!… Ще се мре…

 
Св. Августин благодари на Бога, че не му е вменил отговорността за неговите сънища. Несъзнаваното е

Неактивен Vanesa_

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 110
Re:Приказки за размисъл
« Отговор #14 -: Юли 23, 2009, 08:29:00 am »
НЕ СЪМ ОТ ТЯХ
Чудомир


  Не обичам, как’Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни жени, като Тана Папучкина, като разчекнат едни уста - като ханджийска порта! Онзи ден, както си седя у дома и наплитам пета на чорапа на наш Груя, гледам я през прозореца, тин-тин-тин, зачупила кръст, накокошинила се с кожи, с плетена чанта с мотив в ръка, и право у доктора влиза. Женена жена ма, сестро, да си седне в къщи и да си гледа работата, а то - фитнало се и не оставя човека на мира! Година и половина я гледам, все зъби поправя. Какви бяха тия зъби, какво беше туй чудо! И по небцето й да бяха никнали, и все с дупки да бяха, пак досега щяха да се поправят. Развали къщата на човека, кучката му с кучка! Гледам булката му, горката - охка, пъшка, караха се, биха се, - па и тя почна май да си покръшнува: все напудрена, я гледам, излиза и шапката й настрана малко килната, като фантазия.

Не ми е работа, как’Сийке, и не съм от тях, ама изпъденото й слугинче разправяло на Бона Кевина, пък тя казала на наша Кица Събчовата. Ама и за него се чува, че не било стока. От два месеца било без работа и все един подофицер, уж от тяхното село, се мъкнел с него. Остава ли ми време, сестро, от пуста работа да разуча отде е, откъде е и дали не е някой модерен братовчед! Пък и работа ли ми е да се меся в хорските маскарлъци! Човек да си гледа къщата, да му е ошетано, преметено и подредено навред, че вчера ходих у Бона Бозаджийкина за квас - пази боже! Нощвите им, как’Сийке, от две години неизстъргани, месалите им загорели от тесто и хвърлени в едно кьоше и отгоре им котката спи. Грехота и срамота! Два пъти в годината си андулира косите и обувки с лачени бомбета носи, а в къщата им - сякаш вторничен ден след пазар. Ама тяхна работа е пак, да ти кажа. Да правят, каквото си щат. Наш Груйо тъй дума: “Във всяка къща - и наредба, всяка коза - за свой крак. Кой както иска, тъй да я кара!” Я Колчеви пък, никога не си дигат завивките от леглата. Както се измъкнат сутрин, тъй им седят креватите цял ден. Рекох веднъж на госпожата, а тя: “Нарочно - кай - ги оставяме, та да се проветряват.” Пък то, че я мързи да ги подреди, мързи я, ама защо лъже хората! В една къща, дето пипа работна жена, то си личи. И спалнята им неразтребена, и във всекидневната им на миндера има една възглавница разпрана, и иглинарникът им виси накриво, а пък кърпата им за лице - сякаш цигани са се бърсали с нея!

Ооох, каквото, каквото - тяхна работа! Да си мълчи човек и да не се смразява с хората - тъй си зная аз, и кой какво е правил - той да си отговаря, ами я да ставам да си вървя, че оставих малката да пържи лук в къщи: ще вземе да го прегори, че ще замирише, като кога минаваш край Парапанкини. Нали пустата им къща е на кьоше! Тя каква е къща, ама прозорци има и надолу да гледат, и нагоре по улицата. На единия постоянно е майката, а на другия - дъщеря й и не пропускат човек да мине, докато не разчовъркат целия му род. И все на изгоряла манджа мирише покрай тях. Дърта жена мари, сестро, а тръгнала по ума на дъщеря си! Все тоя инженер я бил искал, онзи съдия бил питал - чунким хората са полудели цял живот изгорели манджи да ядат! То да не излезе като Деша Коликучкова? Искали я, молили я, щели да я крадат, а и до ден днешен си стои в къщи смутена и сбръчкана, та и Еньо Кантонеринът й се назлъндисва вече. Пък и той какво ли търси? Чунким не помня, като го роди майка му четири месеца по-напред и какъв байрак развяваше на времето из долната махала!…

Снощи по тъмно, като събирах прането из двора, и - тупуррр - събори се нещо през две-три къщи от нас. Тръснах ризите на дърветата, хукнах се и - какво мислиш? На Пена Цанковичина, вдовицата, на дувара, от лява страна до портата - три керемиди съборени. Тъмно беше и не можах хубаво да разгледам, та сутринта рано още ходих и три мъжки стъпки с гумени токове намерих около мястото. Попитах нея каква беше тая тупурдия снощи, а тя: “Котарак - кай, - госпожа, котарак прескочил дувара и съборил керемиди…” Мари аз го зная тоя котарак, дето си има и котка, и две котенца в къщи и дето работи във финансовото, ама не обичам да ги разправям!

От друга страна, яд ме е пък, че все на светица се прави, все на черкова ходи и надолу гледа. Ама наш Груйо знаеш ли за такива как дума: “Който гледа надолу - мисли за голо!” И права приказка е тя, ами не ми трябва да ги разправям! Чунким у дома всичко е потекло по вода, та из чужди къщи ще ровим! Една снаха си доведохме, как’Сийке, господ да те пази до девета рода! Откак се е омъжила, все болна, все чамава. Злъчката й била пукната, стомахът и бил нервен, уж все диета пази, пък на втория ден на Коледа половината рибица от прасето оплюскала, дордето бях на гости! То добре, че като походвам тук-таме, та ме гощават хората, инак де можем надви с ядене в къщи! Не остави ни сладко, сестро, ни захар, ни саздърма! Мислех си, като е на диета, поне туршията няма да бута, а то, га погледнах в голямата делва - тук-там плува някое камбе!

Думах му на наш Пройка: слушай мене бре, майка, аз да ти избера момиче, че ги познавам всичките в града и околията. Какво му не думах! Дигна си един ден дърмите, че чак от Габрово я довлече. Хората и котка си не вземат от Габрово, а той жена домъкна! Малоумен излезе наш Пройко, на баща си се метнал. Не попитва, да се посъветва, да погледне чуждите къщи и наредби, ама тъй, урбулешката! Малко ли съм му думала: да иде у попадиини, да дойде у вас, че да види какво се казва наредба и фамилия! Я бат’Боньо, умен човек излезе, дето се ожени за тебе. Малко ти били редки зъбите и си понакуцнуваш, ама няма да маршируваш из кухнята я! Гледаш си къщата хубавичко и децата ти подредени, и бат’Боньо всяка събота с прана риза, а то у нас - разхвърляно, мръсно, една галимация!… Да започна да ти разправям, как’Сийке!… Ами не ми е по характера…Не съм от тях!…
Св. Августин благодари на Бога, че не му е вменил отговорността за неговите сънища. Несъзнаваното е

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27