-
Градът на кладенците
Градът не бил населен с хора, както всички останали градове по света.
Градът бил населен с кладенци.
Кладенците се различавали помежду си не само по мястото, на което били изкопани, но и по устието си - тоест отворът, който ги свързвал с външния свят.
Имало кладенци заможни и пищни, с гърла от мрамор и скъпоценни камъни; скромни кладенци от тухла и дърво, и други, по-бедни, с прости дялани отверстия, които излизали на повърхността на земята.
Общуването между обитателите на града ставало от устие на устие и новините бързо обикаляли от единия до другия му край.
Един ден в града се появила "мода", която сигурно била родена в някое градче на човеци.
Според тази нова идея, всяко самоуважаващо се живо същество трябвало да се грижи много повече за вътрешността, отколкото за външността си - не повърхността била важна, а съдържанието.
И така кладенците започнали да се пълнят с...предмети.
Някои се пълнели с бижута, златни монети и скъпоценни камъни. Други, по-практични, се напълнили с домакински електроуреди и механични апарати. Имало и такива, които заложили на изкуството и започнали да се пълнят с книги, идеологически манифести и специализирани списания.
Минало време.
Повечето кладенци се напълнили толкова, че не им оставало място за нищо повече.
Не всички кладенци били еднакви, така че, докато някои се примирили с положението, други решили, че трябва да направят нещо, за да продължат да побират предмети във вътрешността си...
На един от тях му хрумнало, че вместо да сгъсти съдържанието, може да увеличи вместимостта си, като се разшири.
Не минало много време и други започнали да му подражават. Всички започнали да използват голяма част от енергията си, за да се разширяват и печелят повече пространство във вътрешността си. Един кладенец, малък и отдалечен от центъра на града, наблюдавал как другарите му се разширявали извънмерно. Казал си, че ако продължават да растат по същия начин, очертанията на различните кладенци щели скоро да се слеят и всеки щял да загуби самоличността си....
Може би тази мисъл станала причина да му хрумне, че другият другият начин да увеличи вместимостта си, бил да расте не на широчина, а на дълбочина. Да стане по-дълбок, вместо по-широк. Скоро осъзнал, че всичко което имал в себе си, правело тази задача невъзможна. Ако искал да бъде по-дълбок, трябвало да се изпразни от цялото си съдържание...
В началото се уплашил от празнотата. Но след това, като видял, че няма друга възможност, го направил.
Изпразнен от собствеността си, започнал да става по-дълбок, докато останалите присвоявали нещата, от които се бил освободил...
Един ден нещо изненадало кладенеца, който растял навътре. Вътре, много дълбоко в себе си...намерил вода!
Дотогава никой кладенец не бил намирал вода.
Кладенецът преодолял изненадата си и започнал да си играе с водата на дъното - мокрел стените си, пръскал устието си, и накрая извадил водата на повърхността.
Дъждът бил единственият, който понякога напоявал града, но той впрочем се оказвал доста оскъден. И така почвата около кладенеца, съживана от вода, започнала да се пробужда...
Семената в недрата покълнали и се превърнали в трева, в детелини, цветя и крехки стъбълца, които по-късно станали дървета...
Животът избликнал в цветове около отдалечения кладенец, когото започнали да наричат Оазиса.
Всички го питали как е успял да постигне това чудо.
- Не е никакво чудо - отвръщал Оазисът - Трябва да се търси вътре, в дълбочина.
Мнозина пожелали да последват примера му, но се отказали от тази идея, когато разбрали, че за да бъдат по-дълбоки, трябвало да се изпразнят. Продължили да се разширяват все повече, за да се пълнят с нови и нови неща...
В другия край друг кладенец решил да поеме риска да се изпразни...
И също започнал да става по-дълбок...
И също стигнал до вода....
И също напръскал наоколо и станал втори зелен Оазис в града...
- Какво ще правиш като свърши водата? - питали го.
- Не знам какво ще правя - отговарял - Но засега, колкото повече вода вадя, толкова повече извира.
Минали няколко месеца преди голямото откритие.
Един ден, съвсем случайно двата кладенеца открили, че водата която всеки от тях намерил на дъното си, е една и съща...
Че подземната вода, която минавала през единия, напоявала дълбините на другия.
Осъзнали, че пред тях се откривал нов живот - не само можели да общуват от устие на устие, на повърхността както всички останали, но чрез търсенето си познали нов и таен начин да контактуват.
Така открили дълбокото общуване, до което стигат само онези, които имат смелостта да се изпразнят от съдържанието и да търсят в дълбините на съществото си всичко, което имат да дадат...
Хорхе Букай
-
ТЪРСАЧЪТ
Това е историята на един човек, който бих определил като търсач…
Търсачът е някой, който търси- не е непременно човек който намира.
Не е и някой, който знае непременно какво търси.Просто е човек, чийто живот представлява търсене.
Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Оставил всичко и потеглил. След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от лакирано дърво обграждало хълма от всички страни.
Бронзова портичка го приканвала да влезе.
Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място.Търсачът влязъл и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно пръснати между дърветата.
Позволил погледа му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай.
Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните:
Абдул Тарег, живял 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни
Малко се разстроил, като видял, че камъкът не е бил просто камък, а надгробна плоча.
Натъжил се при мисълта , че там било погребано толкова малко дете.
Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис.Приближил се и прочел:
Ямир Калиб, живял 5 години,8 месеца и 3 седмици
Търсачът се почувствал ужасно разстроен. Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите.
Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота.
Обзел го ужас,когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвишавало единадесет години….
Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал.
Пазачът на гробището,който минавал наблизо, се приближил.
Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък.
-Не, не плача за близък-казал търсачът.Какво става в този град? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?
Старецът се усмихнал и казал:
- Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнадесет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си, и всеки път, когато нещо много го е зарадвало,той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея: вляво-това, което го е зарадвало. Вдясно-колко време е продължила радостта.
Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмици? Две? Три седмици и половина…
След това вълнението на първата целувка–колко е продължила? Минута и половина,колкото целувката? Два дни? Седмица?
Бременност и раждането на първото дете?...
А женитбата на приятелите?
А най-мечтаното пътуване?
А срещата с брата,който си идва от далечна страна?
Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни?
Така в тетрадката записваме всеки момент на радост…..Всеки момент.
Когато някой човек умре,обичаят ни е да отворим тетрадката му
и да съберем времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му.
Защото това е единственото и истинско живяно време.
Хорхе Букай
-
Благодаря за Приказките. Винаги съм се радвала и на притчите, които ни споделяш.
Хубаво е, че има такива теми.
-
СТРАНАТА НА ДЪЛГИТЕ ЛЪЖИЦИ
Един човек пътувал много.
Посетил стотици знайни и незнайни страни в живота си.
Едно от пътуванията, за които си спомнял най-често, било краткото му пребиваване в Страната на дългите лъжици. Озовал се той на границата й съвсем случайно: по пътя от Увиландия за Параис имало малко отклонение към споменатата страна. И понеже обичал експериментите, поел по този път. Лъкатушещото шосе го отвело до огромна самотна къща. Като приближил до нея, забелязал, че сградата сякаш била от две пристройки: западно крило и източно крило. Паркирал колата си и отишъл до къщата. На вратата имало надпис, който гласял:
Страната на дългите лъжици
В тази малка страна има само две стаи, наречени черна и бяла. За да я обиколите, трябва да тръгнете по коридора и като стигнете там, където се разклонява, да завиете надясно, ако искате да посетите черната стая, или наляво, ако искате да посетите бялата стая.
Мъжът тръгнал по коридора и случайно завил първо надясно. Друг коридор, дълъг петдесетина метра, водел към огромна врата. Още с първите крачки той дочул воплите и стоновете, идващи от Черната стая.
За миг виковете и стенанията го накарали да се поколебае, но той решил да продължи напред. Стигнал до вратата, отворил я и влязъл.
Около огромна маса били насядали стотици хора. В средата на масата стояли най-отбраните гозби, които човек може да си представи, и въпреки че всички имали по една лъжица, за да стигнат до блюдото в центъра на масата, те умирали от глад! Причината за това била, че лъжиците – два пъти по-дълги от ръцете им, били вързани за китките им. По този начин всички можели да си вземат от храната, но никой не можел да я поднесе към устата си.
Положението било толкова отчайващо и виковете така сърцераздирателни, че мъжът се обърнал кръгом и побягнал.
Върнал се в централната част и поел по коридора вляво, към Бялата стая. Той бил съвсем същият като първия и водел до подобна врата. Единствената разлика била в това, че по него не се чували вопли и стонове. Като стигнал до вратата, пътникът натиснал дръжката и влязъл в стаята.
И тук стотици хора седели около една маса като онази в Черната стая. В средата й също стояли отбрани гозби и всички имали по една дълга лъжица, вързана за китката им.
Но тук никой не стенел и не ридаел. Никой не умирал от глад, защото си подавали храна един на друг!
Мъжът се усмихнал, извърнал се и излязъл от Бялата стая. И щом чул как вратата се хлопва, в миг се озовал като по чудо в собствената си кола на път за Параис.
Хорхе Букай
-
Благодаря за Приказките. Винаги съм се радвала и на притчите, които ни споделяш.
Хубаво е, че има такива теми.
Приказките помагат на децата да заспят, а на възрастните да се събудят :)
-
УСМИВКАТА
Едно малко момченце искало да срещне Бог. То знаело, че трябва да измине много път до мястото, където Бог живее. И така, то сложило в куфарчето си сандвичи и лимонада и започнало своето пътешествие.
Когато изминало едва три пресечки, момченцето видяло един възрастен човек. Той седял в парка и наблюдавал гълъбите. Момчето седнало до него и отворило куфарчето си. Тъкмо щяло да отхапе от сандвича си, когато забелязало, че възрастният мъж поглежда гладно. То предложило на човека сандвич.Старецът приел сандвича с голяма благодарност в очите и се усмихнал на момчето. Усмивката му била толкова любезна, че момчето поискало да я види отново и предложило на мъжа лимонада. Той отново се усмихнал на момчето. То било възхитено. И те седели в парка целия следобед, яли и се усмихвали, без да си кажат и думичка.
Започнало да се смрачава. Момчето осъзнало, че е много уморено, и станало да си върви. Но преди да измине и няколко крачки, то се обърнало назад, изтичало до пейката и прегърнало стария човек. Той се усмихнал с най-широката си и най-мила усмивка.
Когато, малко по-късно, момчето отворило вратата на дома си, майка му била толкова учудена от грейналото от радост лицето на сина си, че го попитала: “Какво те направи толкова щастлив?” Момчето отговорило: “Обядвах с Бог.” И преди майка му да успее да каже нещо, то добавило: “И знаеш ли какво? Бог има най-красивата усмивка, която някога съм виждал.”
През това време възрастният мъж, който също сияел от радост, се върнал вкъщи. Неговият син бил смаян от мира, изобразен на лицето му, и попитал: “Татко, какво те направи толкова щастлив?” Той отговорил: “Ядох сандвичи с Бог в парка.” Преди синът да успее да каже нещо, той добавил: “И знаеш ли, Той е много по-млад, отколкото очаквах.”
-
ОЩЕ ОЩЕ !
-
Любов
Имало едно време едно птиче. То имало прекрасни криле и блестящи многоцветни пера. Същество, създадено да лети свободно и на воля в небето, да радва всеки, който го гледа.
Веднъж някаква жена видяла птичето и се влюбила в него. Наблюдавала полета му със зяпнала от удивление уста, сърцето й биело по-бързо, очите й блестели от вълнение. Помолила го да летят заедно и двамата се реели из небето в пълна хармония. Жената се радвала и възхищавала на птичето, обожавала го.
И тогава й хрумнала следната мисъл: а ако то поиска да види далечните планини! Жената се изплашила. Изплашила се, че никога повече няма да изпита същото с друго птиче. И усетила завист, завиждала на птичето за способността му да лети.
Почувствала се самотна.
И решила: „Ще заложа капан. Следващия път, когато птичето дойде, никога повече няма да отлети. "
Птичето, което също било влюбено, се върнало на другия ден, попаднало в капана и било затворено в клетка.
По цял ден жената гледала птичето. Пред нея бил обектът на любовта й и тя го показвала на приятелките си, които възкликвали: „Ти имаш всичко!" Междувременно в нея започнала да настъпва странна промяна: тъй като вече притежавала птичето и нямало нужда да го завоюва, постепенно започнала да губи интерес към него. А птичето, което не можело да лети и да изразява радостта си от живота, посърнало, изгубило блясъка си, погрозняло и жената престанала да му обръща внимание, сещала се за него само когато трябвало да го нахрани и да се погрижи за клетката му.
Един прекрасен ден птичето умряло. Жената много се натъжила, непрекъснато мислела за него. Но не си спомняла за клетката, а само за деня, в който го бе видяла за пръв път да лети доволно сред облаците.
Ако тя се бе вгледала в себе си, щеше да открие, че онова, което най-много я бе развълнувало у птичето, е била свободата му, енергията на размахваните криле, а не физическата му красота.
Без птичето животът загубил за нея всякакъв смисъл и скоро смъртта почукала на вратата й: „Защо си дошла? ", попитала тя смъртта.
„За да можеш да летиш отново с него в небесата — отвърнала смъртта. -Ако го беше оставила да отлита и пак да се завръща, щеше още повече да го обичаш и да му се възхищаваш; а сега се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново. "
Пауло Коелю
-
Идат избори.Да си припомним една истинска приказка, с не толко приказни герои. След няколко дни ще си изберем нови и... става май приказка без край!
ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА
Христо Смирненски
Посветено на всички, които ще кажат: "Това не се отнася до мене!"
- Кой си ти? - попита го Дяволът...
- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
- Вие мразите ония горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
- Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
- Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
- О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
- Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...
- Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
- Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
Момъкът спря и се вслуша:
- Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И той пак се затече.
Дяволът пак го спря:
- За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
- Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
- Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
- Виж голите им кървави меса.
- Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...
- Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Момъкът махна ръка:
- Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
- Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй лице, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
- Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
- Напротив - най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
- Да бъде! Вземи ги!
...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
- Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
- Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
-
Преди малко прегледах темата "2012г." Въпросите се въртят, отговори няма. Разнообразни са и чувствата свързани с това събитие. Емоционалното ми обоняние надушва надежда, страх, безразличие, котейли от вяра и сила, тук там отчаяние и безнадежност, а иронията на невярващите, че ще де случи нещо е като освежителен ветрец. И аз не знам какво ще стане. Но съм оптимистично настроена. Като героя от следващата приказка, с която поздравявам всички вас :)
Ако земята се обърне наопаки
Африканска приказка
Имало едно време един човек, който от всичко бил доволен. Лисица влязла в курника му и отвлякла петела, той се радвал, че не е грабнала някоя от кокошките, защото те снасят яйца. Градушка счупила керемидите на къщата му, той се радвал, че не е паднала на полето и не е унищожила житото на нивата му.
Неговият съсед пък за всичко се ядосвал и спокойствието на вечно доволния го вбесявало.Затова решил да му каже нещо ужасно, та дано поне веднъж да смрази кръвта му от страх.
-Научи ли - излъгал го той, - че утре Земята ще се обърне?
-Как тъй ще се обърне? - попитал спокойният.
-Ами наопаки. И хората, и животните ще тръгнат с главата надолу. Целият свят ще се прекатури. Само като си го представя настъхвам...
-На пръв поглед светът наопаки не е за предпочитане! - и този път не се разтревожил вечно спокойниат. - Но само на пръв поглед. Иначе за нашето село прекатурването ще е дори полезно.
-Полезно ли? - ахнал от изненада и гняв съседът.
-Ами да. Всичките ни камили имат толкова изтрити гърбове, че вече нищо не могат да носят. А като се обърнат наопаки, ще ги товарим не по гърбовете, а по коремите.
-
Може ли и аз една ? ::)
е какво пък ....
Диоген седял и ядал леща пред една къща.
А лещатата била най-евтиното ястие в Атина.
Минал един министър ,стар познайник на Диоген, и пръв довереник на цяря.Иму рекъл ,като го видял как кротко си сърба лещата:
-Ех ,Диогене ,Диогене .Ако се беше научил да си покорен и да служиш на царя малко от малко , нямаше да има нужда да ядеш леща.
Диоген спрял и погледнал богаташа право в очите:
-Бедни ми братко , ако се беше научил да ядеш леща малко от малко , нямаше да има нужда си покорен и да слушаш царя.
;D - ей така се смях първия път като я четах тази .Още свиквам с обществото ,затуй и може би се възхищавам на тази приказка:> .
на Хорхе Букай е btw.
-
МОМЧЕ С КРИЛА
Агоп Мелконян
Някога, но не помня кога, и някъде, но не помня къде, в семейството на един обущар се родило момче с крила.
– Ах, нещастното то! – плеснала с ръце майка му. – Как ще живее толкова различно от другите?
– И как ще си вади хляба? -–промърморил бащата. – Хляб се вади с ръце,а не с крила.
В началото крилата били мънички и немощни, но момчето растяло,растели и крилата, станали силни и могъщи. Цели дни момчето прекарвало само в стаята си, защото се срамувало от другите деца, и гледало към небето със завист.
Един ден бащата го повикал при себе си и му рекъл:
– Аз съм вече стар и не мога да поправям обувки. Ти също не можеш да поправяш обувки. Как ще живеем?
Дълго плакало момчето, затворено в стаята. „Аз не искам да съм птица в
клетка - си казвало то. - Не искам да кълва наготово трошички.“ Докато една
вечер, тайно от мама и татко, поело без посока по широкия свят.
След три дни и нощи то стигнало Голямата река.
– Как ще те преплувам? – попитало то. – Аз нямам ръце.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
– Не съм птица. Аз съм обикновено момче с крила.
– Щом е тъй, по-надолу има мост, мини по него. Човеците минават по моста – обяснила Голямата река.
И момчето минало по моста.
След още три дни и три нощи то стигнало Голямата планина.
– Как ще те изкача? – попитало то. – Толкова е стръмно.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
– Не съм птица, аз съм обикновено момче с крила.
– Щом е тъй, вляво има сипей, ще ме заобиколиш. Човеците минават по
сипея – обяснила Голямата планина.
И момчето минало по сипея.
След още три дни и три нощи то стигнало Голямата гора.
– Как ще те пребродя? - попитало то. – Сигурно ще се изгубя.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
- Не съм птица, аз съм обикновено момче с крила.
- Щом е тъй, има пътека, тръгни по нея. Човеците минават по пътеката –
обяснила Голямата гора.
И момчето тръгнало по пътеката.
Върви момчето и си мисли: „По моста минах, значи съм човек. И по сипея минах, и по пътеката, значи съм човек. Обикновен човек с крила.“ След още три дни и три нощи то стигнало до Големия град. Улиците били шумни от хора и автомобили.
– Хей, вижте, този се е маскирал като птица! – викнал един минувач.
– Сигурно ще участва в бал с маски – подметнал друг.
– Или в театрално представление – допълнил трети.
– Не, не, добри хора – обяснило момчето. – Просто съм такъв. Обикновено момче, но с крила.
– Този нещо си измисля – викнал първият минувач.
– Въобразява си – подметнал вторият.
– Може да е луд – допълнил третият.
Момчето било много огорчено, очите му се напълнили със сълзи и тръгнало назад с болка в сърцето. Стигнало Голямата гора.
– Мини по пътеката – казала Гората.
– Не – отвърнало момчето. – Ще се опитам да те прелетя. Иначе защо са ми крила, ако не се опитам да те прелетя?
Момчето разтворило широко крила, направило няколко плавни движения и - о, чудо! – полетяло. Полетяло високо, високо, до най-синьото на небето. релетяло над гората, без да мине по пътеката. Прелетяло над планината, без да мине по сипея. Прелетяло над реката, без да мине по моста.
И тогава момчето забелязало, че редом с него лети Големият орел.
Орелът бил навъсен и със зли очи.
– Защо си се качил до моето небе? – попитал Орелът.
- Защото съм птица - отвърнало момчето.
- Не е вярно! - креснал Орелът. - Ти си само човек. Ти си обикновено момче с крила и нищо повече.
Тогава момчето усетило как крилата му отслабват, отслабват и бавно го пускат надолу. И пак било много огорчено, и пак очите му се насълзили. "Какъв съм аз? - се питало момчето. - Хората не ме искат, защото съм птица. Птиците не ме искат, защото съм човек. Какъв съм аз, толкова различен от другите?"
Тук приказката свършва. И аз ви я разказах, защото момчето с крила още обикаля по широкия свят и нищо чудно да го срещнете някъде. Не му казвайте, че крилата са само театрален костюм; не му казвайте, че си въобразява. Не го питайте защо е различен от другите и как ще си вади хляба. Иначе ще го огорчите и на сърцето му ще легне болка.
Той си е просто такъв – обикновено момче, но може да лети.
-
От ушите към сърцето
Имало едно време две съседни кралства. Техните владетели никога не воювали по между си, но при всеки удобен случай и двамата се опитвали да доказват един на друг своята мъдрост и интелектуално превъзходство над другия. И всеки празник за тях бил поредният повод да демонстрират един на друг своето остроумие, затова винаги си измисляли и пращали много странни на пръв поглед подаръци...
Един ден владетелят на едното кралство извикал при себе си най-добрия скулптор, който живеел в неговите владения и му възложил странна задача. Поискал от него да му извае от чисто злато три еднакви статуи на хора, всяка от тях висока около една педя. Една единствена разлика трябвало да има между фигурите, но това щели да знаят само те двамата със скулптора, и никoй друг...
Не след дълго статуите били готови и когато дошъл рождения ден на владетеля на съседното кралство, те му били изпратени като специален подарък, придружени със следното писмо:
"Скъпи съседе,
Честитя ти празника с тези малки статуи. Макар на пръв поглед трите фигурки да изглеждат абсолютно еднакви, между тях има съществена разлика и една от трите е много по-ценна от останалите две. Когато откриеш коя точно е ТЯ, обади ми се..."
Веднага щом прочел писмото, рожденникът започнал да разглежда обстойно всяка една от златните фигури, но на външен вид те не се различавали абсолютно по нищо...
После заповядал на своите помощници да ги претеглят на най-точната везна в кралството, но пак нямало резултат - оказало се че грамажът на всичките бил абсолютно еднакъв...
Събрали в двореца всички майстори на скулптори, които живеели по земите на кралството, всеки един от тях обстойно разглеждал и изучавал малките златни фигури, но никoй не успявал да открие каквато и да било разлика между тях...
Дните се нижели, кралят все повече се тормозел, че не може да разплете загадката, а като го виждали такъв, се измъчвали и поданиците му. Вече нямало в кралството човек, който да не е чувал за златните фигури, но никoй не успявал да намери решението...
Докато един ден не се получила вест от млад мъж, който преди време бил наказан от краля за своята дързост и неподчинение, и бил хвърлен в тъмницата за назидание. И понеже не му оставало нищо друго, кралят позволил на младежа да дойде в двореца и да погледне и той статуите, с надеждата че може пък и да открие нещо...
Довели младежа, дали му трите фигурки и го оставили да ги огледа. След дълго разучаване той помолил да му донесат едно парче тънка тел. Когато му я донесли, той взел първата статуйка в ръката си, промушил единия край на телта през ухото и като понатиснал мъничко, тя се подала от устата на фигурката. Взел втората, мушнал пак единия край на телта в едното ухо и след мъничко телта се подала от другото ухо. Накрая взел и последната фигурка, пак по същия начин вкарал телта в едното и ухо, но... този път тя не излязла от никъде. Имало едно малко тясно каналче, което водело към областта на сърцето, но влизайки там, телта не можела да продължи по нататък и да излезе от никъде...
Тогава кралят най-после седнал и написал своя отговор на съседа си, от когото бил получил странния подарък:
"Човек, при който влязлото от ухото излиза през устата, няма стойност.
Онзи който приема през едното ухо, но бърза да го изкара от другото, също не е ценен.
Важен е този, който умее да зарови в сърцето си онова, което е чул с ушите си...
Благодаря ти за ценния подарък и мъдростта, която си вложил в него!..."
-
ПЕЧЕНА ТИКВА
Елин Пелин
Душко Добродушков, архивар при окръжното управление, като занесе веднъж на подпис някои книжа в дома на господин управителя, намери го, че яде заедно с жена си и децата си тиква, опечена цяла на фурна.
Господин управителят, като подписа книжата, отряза едно парченце от тиквата и любезно го предложи на своя архивар:
— Заповядайте, господин Душко, да видите каква чудесна тиква! Само малко е прегоряла, но няма нищо. Ще извинявате.
— А, благодаря, благодаря, господин управителю! — отговори сконфузено архиварят, — аз таквоз… тикви не обичам.
— Как тъй? Вие сте от село, моля ви се, а да не обичате тиква!
На Душко му ставаше неприятно, когато му напомняха, волно или неволно, че е от село. Той се зачерви от срам.
— Да, но… стомахът ми, знаете, господин управителю, е отвикнал от такива работи — отговори той, като клатеше глава и мръщеше лице.
Очите му неволно пробягнаха по захаросаното парче тиква с почервеняла и съблазнително прегоряла кора и в гърлото му се набраха слюнки. Той не смееше да ги преглътне от страх да не разберат слабостта му.
— Де заповядайте де, не свенете се! — канеше го любезно управителят, — аз толкова години не съм турял тиква в устата си и се пак стомахът ми я приема!
— Не мога, господин управителю, противно ми е на стомаха, не мога да я накуся даже! — отговори Душко и си помисли: гледай, какво диване излязох, трябваше да взема!
И за да не стои повече срещу изкушението, той се поклони смирено, рече „сбогом“ и излезе.
Като се намери на улицата, той свободно преглътна слюнката си и пак укори себе си:
— Диване съм си, диване, и туйто! Гонят ли те — бягай, дават ли ти — взимай, ама де главо, де!
И Душко неодобрително удари с пръст главата си. Вкусното парченце тиква пак се мярна пред очите му — хубаво, топло, сладко и над него се вие тънка изкусителна пара.
— Всъщност, ако има нещо, което най-много да обичам на света, то е печена тиква — почна да размишлява той, като вървеше с наведена глава по улицата. — Ям ги като прасе. Но да им не е пустото име такова! Тиква! Звучи някак просташко, дявол да го вземе! Глупешко, селяндурско нещо! Ще кажат: тоя и тоя яде тиква — махни го — човек без култура, простак, с една дума — свиня. Някога ще ида в село, само тикви да се отям! Далече от хората!
И въображението му почна да слага пред него само тикви, сладки, хубави и ароматни.
От тоя ден Душко Добродушков стана неспокоен и нервозен. Призракът на печената тиква почна да го преследва.
Седне в канцеларията да работи, а мисълта го човърка. Пише той нещо, пише до съсипване. Но се му се струва, че перото, което скърца бързо по книгата, му шепне: тиква, тиква, тиква…
Скара ли се с някого от другарите си в канцеларията, веднага ще го нарече или печена тиква, или — какво се червиш като печена тиква, или — я се погледни, моля ти се, какъв си пияница — от главата ти се вдига пара като от печена тиква!
Нощем, щом заспи, мъчителният призрак на тиквата пак иде. Присънва му се едно поле, ама какво поле! Дълго, широко, края му се не вижда! По него се натъркаляли ония ми ти печени тикви и над всяка се вие сладка пара! Душко върви из това поле, гледа тиквите и му се иска да си откъсне, но щом се наведе, тиквата изчезва. Той пак върви по полето. Поле, но не поле, а някаква си канцелария, уж широка канцелария! Там някъде се явява голяма тиква и почва да се търкаля към него и се расте, расте, става колкото къща, колкото черкова, колкото планина, по-голяма и почва по-бързо и по-силно да се търкаля към него. Душко трепери от страх и бяга, бяга, а краката му се скъсяват, скъсяват. Чудовищната тиква го настига и се хвърля върху него.
Архиварят трепва и се събужда, плувнал в пот.
Тоя сън почва да го мъчи всяка нощ.
Една вечер писарите от управлението имаха гуляй.
Опекоха си гювеч у Калчо гостилничаря и се събраха да се повеселят. Бяха го направили лют, за да пият повечко вино. Там, разбира се, беше поканен и архиварят.
Вино, речи, песни! Любовни ли не щеш, патриотически ли не щеш. После пиха тостове. Пиха за здравето на господин управителя, с условие „тук да си остане“, разбира се, за красния пол в града, за величието на България, за царя, за българския народ, за бълхите в канцеларията и пр., и пр.
Най-после стана и господин Душко, качи се на един стол, прокашля се и вдъхновено вдигна чашата.
— Господа, почитаемо събрание, колеги, добри мои другари!
Но между тия излияния в мисълта му безцеремонно се изтърколи оная ужасна печена тиква, която тъй непрестанно го преследваше, и разбърка в главата му архивата от идеи, брани в продължение на четиринадесетгодишна служба.
Душко се помъчи да продължи. Той направи един силен жест с ръка и като я изправи към ниския таван, тържествено я задържа няколко минути, с очи, вдъхновено спрени върху другарите му.
— На равна нога, тъй да се каже… отчасти… горе-долу…
Но тиквата пак се претърколи в реката на мислите му. Душко се почувствува съвсем безсилен. Той отпусна ръката си, обърна се към другарите си и проговори с един мек, прочувствен и благ гласец, далеч от ораторския патос.
— Знаете ли какво, господа, хайде някой път да си опечем една тиква! Тъй — другарски. Не струва бог знае колко! И пак да се повеселим.
Настъпи кратко мълчание. После всички викнаха „ура“ и гостилницата на Калчо загърмя от ръкопляскания.
— Прието — Прието!
— Още тази вечер! — извика един глас.
— При-е-е-тоооо!
И вътре в пет минути те отвориха подписка, събраха известна сума, купиха тиква и я пратиха на фурната. Душко потъна в щастливи мисли.
И когато след един час тиквата се опече, той пожела сам да я донесе и отиде.
Но…
Тъкмо когато се връщаше с таблата, върху която разнасяше аромат опечената тиква, в тъмнината го срещна господин управителят.
— А-а, господин Душко! — рече му той. — Та вий сте си опекли тиква!… Радвам се, радвам се! Сигурно стомахът ви вече се е оправил!
Душко си глътна езика и не можа да каже нищо.
Когато внесе тиквата при другарите си, те всички забелязаха, че той беше прежълтял като мъртвец.
— Какво ти е? — запитаха го зачудени.
— Прилоша ми нещо! — отговори Душко, безсилно се отпусна на един стол в ъгъл и остана там мрачен и ням. Вдълбочен в някакви си тъмни размишления, той даже не поглеждаше другарите си, които с охота и радост ядяха сладката тиква.
— Душко, вземи, братко — канеха го те.
— Не яде ми се — отговаряше той печален и убит и наставяше плачливо:
— Зле ми е, много ми е зле, момчета!… Ще се мре…
-
НЕ СЪМ ОТ ТЯХ
Чудомир
(http://i89.photobucket.com/albums/k230/Longanlon1/site/001761830.jpg)
Не обичам, как’Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни жени, като Тана Папучкина, като разчекнат едни уста - като ханджийска порта! Онзи ден, както си седя у дома и наплитам пета на чорапа на наш Груя, гледам я през прозореца, тин-тин-тин, зачупила кръст, накокошинила се с кожи, с плетена чанта с мотив в ръка, и право у доктора влиза. Женена жена ма, сестро, да си седне в къщи и да си гледа работата, а то - фитнало се и не оставя човека на мира! Година и половина я гледам, все зъби поправя. Какви бяха тия зъби, какво беше туй чудо! И по небцето й да бяха никнали, и все с дупки да бяха, пак досега щяха да се поправят. Развали къщата на човека, кучката му с кучка! Гледам булката му, горката - охка, пъшка, караха се, биха се, - па и тя почна май да си покръшнува: все напудрена, я гледам, излиза и шапката й настрана малко килната, като фантазия.
Не ми е работа, как’Сийке, и не съм от тях, ама изпъденото й слугинче разправяло на Бона Кевина, пък тя казала на наша Кица Събчовата. Ама и за него се чува, че не било стока. От два месеца било без работа и все един подофицер, уж от тяхното село, се мъкнел с него. Остава ли ми време, сестро, от пуста работа да разуча отде е, откъде е и дали не е някой модерен братовчед! Пък и работа ли ми е да се меся в хорските маскарлъци! Човек да си гледа къщата, да му е ошетано, преметено и подредено навред, че вчера ходих у Бона Бозаджийкина за квас - пази боже! Нощвите им, как’Сийке, от две години неизстъргани, месалите им загорели от тесто и хвърлени в едно кьоше и отгоре им котката спи. Грехота и срамота! Два пъти в годината си андулира косите и обувки с лачени бомбета носи, а в къщата им - сякаш вторничен ден след пазар. Ама тяхна работа е пак, да ти кажа. Да правят, каквото си щат. Наш Груйо тъй дума: “Във всяка къща - и наредба, всяка коза - за свой крак. Кой както иска, тъй да я кара!” Я Колчеви пък, никога не си дигат завивките от леглата. Както се измъкнат сутрин, тъй им седят креватите цял ден. Рекох веднъж на госпожата, а тя: “Нарочно - кай - ги оставяме, та да се проветряват.” Пък то, че я мързи да ги подреди, мързи я, ама защо лъже хората! В една къща, дето пипа работна жена, то си личи. И спалнята им неразтребена, и във всекидневната им на миндера има една възглавница разпрана, и иглинарникът им виси накриво, а пък кърпата им за лице - сякаш цигани са се бърсали с нея!
Ооох, каквото, каквото - тяхна работа! Да си мълчи човек и да не се смразява с хората - тъй си зная аз, и кой какво е правил - той да си отговаря, ами я да ставам да си вървя, че оставих малката да пържи лук в къщи: ще вземе да го прегори, че ще замирише, като кога минаваш край Парапанкини. Нали пустата им къща е на кьоше! Тя каква е къща, ама прозорци има и надолу да гледат, и нагоре по улицата. На единия постоянно е майката, а на другия - дъщеря й и не пропускат човек да мине, докато не разчовъркат целия му род. И все на изгоряла манджа мирише покрай тях. Дърта жена мари, сестро, а тръгнала по ума на дъщеря си! Все тоя инженер я бил искал, онзи съдия бил питал - чунким хората са полудели цял живот изгорели манджи да ядат! То да не излезе като Деша Коликучкова? Искали я, молили я, щели да я крадат, а и до ден днешен си стои в къщи смутена и сбръчкана, та и Еньо Кантонеринът й се назлъндисва вече. Пък и той какво ли търси? Чунким не помня, като го роди майка му четири месеца по-напред и какъв байрак развяваше на времето из долната махала!…
Снощи по тъмно, като събирах прането из двора, и - тупуррр - събори се нещо през две-три къщи от нас. Тръснах ризите на дърветата, хукнах се и - какво мислиш? На Пена Цанковичина, вдовицата, на дувара, от лява страна до портата - три керемиди съборени. Тъмно беше и не можах хубаво да разгледам, та сутринта рано още ходих и три мъжки стъпки с гумени токове намерих около мястото. Попитах нея каква беше тая тупурдия снощи, а тя: “Котарак - кай, - госпожа, котарак прескочил дувара и съборил керемиди…” Мари аз го зная тоя котарак, дето си има и котка, и две котенца в къщи и дето работи във финансовото, ама не обичам да ги разправям!
От друга страна, яд ме е пък, че все на светица се прави, все на черкова ходи и надолу гледа. Ама наш Груйо знаеш ли за такива как дума: “Който гледа надолу - мисли за голо!” И права приказка е тя, ами не ми трябва да ги разправям! Чунким у дома всичко е потекло по вода, та из чужди къщи ще ровим! Една снаха си доведохме, как’Сийке, господ да те пази до девета рода! Откак се е омъжила, все болна, все чамава. Злъчката й била пукната, стомахът и бил нервен, уж все диета пази, пък на втория ден на Коледа половината рибица от прасето оплюскала, дордето бях на гости! То добре, че като походвам тук-таме, та ме гощават хората, инак де можем надви с ядене в къщи! Не остави ни сладко, сестро, ни захар, ни саздърма! Мислех си, като е на диета, поне туршията няма да бута, а то, га погледнах в голямата делва - тук-там плува някое камбе!
Думах му на наш Пройка: слушай мене бре, майка, аз да ти избера момиче, че ги познавам всичките в града и околията. Какво му не думах! Дигна си един ден дърмите, че чак от Габрово я довлече. Хората и котка си не вземат от Габрово, а той жена домъкна! Малоумен излезе наш Пройко, на баща си се метнал. Не попитва, да се посъветва, да погледне чуждите къщи и наредби, ама тъй, урбулешката! Малко ли съм му думала: да иде у попадиини, да дойде у вас, че да види какво се казва наредба и фамилия! Я бат’Боньо, умен човек излезе, дето се ожени за тебе. Малко ти били редки зъбите и си понакуцнуваш, ама няма да маршируваш из кухнята я! Гледаш си къщата хубавичко и децата ти подредени, и бат’Боньо всяка събота с прана риза, а то у нас - разхвърляно, мръсно, една галимация!… Да започна да ти разправям, как’Сийке!… Ами не ми е по характера…Не съм от тях!…
-
В КОЙ ХРАМ ДА БЪДЕ БОГ?
От "Анастасия"
В едно от многобройните човешки поселения на Земята щастливо хоратата живеели. Деветдесет и девет семейства имало в селището. Всяко семейство — с прекрасен дом, с резбована и удивителна украса. Давала ежегодно плодове градината край къщата. Отглеждала сама и плодове и зеленчуци. Радостно хората срещали пролетта и се наслаждавали на лятото. Поредица от весели и дружни празници раждали нови песни и танци. Почивали си хората през зимата от всекидневното ликуване. И небесата съзерцавайки, опитвали се да решат дали възможно е луната и звездите в рисунък още по-красив да подредят.
Веднъж на три години, през юли месец, онези хора се събирали в края на селището на една поляна. Веднъж на три години на техните въпроси с глас обикновен Бог отговарял. Макар невидим за взора на човешките очи, Бог усещан бил от всекиго. И с всеки един жител на селището, заедно решавал, как по-красив живот за бъдещите дни да се изгради. Бил философски този разговор на хората и Бога, а също бивало да е весел, обикновен и шеговит.
Например, ставал мъж на средни години и заявявал на Бога:
— Защо ти Боже, на празника през лятото, когато от разсъмване се бяхме сбрали ние всички, с дъжд да ни мокриш ти започна? До обед се излива дъжд като водопад от небесата, чак към обяда слънцето засия. Да не би до обед да си спал?
— Не спях, — му отговарял Бог, — от изгрев мислех как да постъпя по-добре и празникът да бъде славен. Видях аз, че някои от вас, отивайки на празник, ги домързя да се измият с чиста вода. Какво да правя? С вида си празникът ще развалят тези нечестивци. И аз реших първо всички ви да измия, после да прогоня облаците и на слънчице с лъчите да облаская измитите с вода тела човешки.
— Добре, щом е така… мъжът се съгласил, скришом трохите от храна почистил от мустака и почнал да трие изцапаната с боровинки уста на сина си.
— Кажи на мене, Боже, — запитал друг мъж, — замислен възрастен философ, — над нас в небето има много звезди, какво означава рисунъкът им причудлив? Мога ли аз, ако си избера звезда, харесала се на душата ми, ако скучен ми стане животът на Земята, там да отида с моето семейство?
— Рисунъкът на небесните тела, блещукащи в тъмнината съобщава за живота на цялата Вселена. Душата, позволява да се чете книгата на небето, когато е и концентрирана и разтоварена. Не на празно любопитство се разкрива на небето книгата, а само на чисти помисли и значими. Да се заселиш можеш на звезда. Всеки за себе си може да избере небесна планета. Условието за това е само едно. Трябва да си способен — творения по-красиви и от тези на Земята, да създадеш ти на избраната звезда.
Скочило от тревата момиченце, все още малко, отметнало зад рамо русата си плитка, вдигнало нагоре личице с чипо носле и дръзко подпряло ръце на бедрата, на Бога заявило:
— Имам претенция към тебе Боже. Две години чаках търпеливо да изразя претенцията си. Сега кажи. Някакво безредие и ненормалност на Земята се твори. Живеят всички хора, влюбват се, женят се, и се веселят. А аз в какво виновна съм? Щом пролетта настъпи, на бузите лунички ми се появяват. С нищо не се измиват, не се и боядисват. Да не би за забава да си ги измислил Боже? Аз искам през новата пролет да нямам вече ни една луничка.
— И дочь моя. Дъще моя. Не лунички, а пролетушки на твоето прекрасно личице изгряват през пролетта. Ще ги наричам както ти желаеш. Щом като за неудобство ти ги смяташ, ще ги премахна аз през следващата пролет, — Бог отговорил на момичето.
Тогава се надигнал в другия край на поляната юноша строен, поглед навел и казал невисоко, към Бог обръщайки се.
— Не малко работа ни предстои да свършим през пролетта. Ти, Боже се стремиш участие да вземеш във всяко дело. Защо ти е с лунички да се занимаваш? Освен това те са така прекрасни, че образ по-прекрасен от този на момиче младо с лунички аз не си представям.
— Какво да се прави? — замислен казал Бог. — Помоли ме девата, а аз й обещах…
— Как „какво да се прави?“ — отново включиало се в разговора момичето, — казват ти хората, че не с лунички, а с други важни работи трябва да се занимаваш… А като стана дума за луничките, аз само затова и моля, че могат още две да се добавят, така за симетрия, ето тук на дясната ми буза.
Бог се усмихнал, видяло се това и по усмивките на хората. Знаели всички, че скоро в любов ново семейство в селището тяхно ще се роди.
Така живели с Бог хората в това селище удивително. И ето че веднъж дошли при тях сто мъдреци. Радушно жителите срещали винаги гостите с всякакво ядене. Хапвали мъдреците прекрасни плодове и се възхищавали на необикновения им вкус. После един от тях казал:
— О хора, колко е прекрасен и подреден вашия живот. Изобилие има и уют във всяка къща. Но нямате култура на общуването с Бога. Няма прославяне и поклонение към Божеството.
— Че за какво? — опитали да възразят жителите разтревожено. — Общуваме ние с Бог като приятел с приятел. Общуваме веднъж на три години. Но всеки ден изгрява слънцето. В градината пчели бръмчат край всяка къща още от пролетта. През зимата снегът земята скрива. За нас делата му са ясни, и се радваме ние на всеки сезон.
— Не е добре уредено това при вас, — казали мъдреците. — Ние ще ви учим как да общувате с Бога. По цялата земя са построени дворци и храмове. В тях могат хората всеки ден да си общуват с Бога. И вас ще научим.
Три години слушали мъдреците жителите на селището. Всеки от стоте своя теория отстоявал, как по-добре за Бога храм да се строи и всеки ден какво да се прави в храма. Всеки от стоте мъдреци имал своя теория. Не знаели жителите на селището коя от стоте мъдри да изберат. И как да направят тъй, че никого от мъдрците да не обидят? И решили да послушат всички и да построят всичките храмове. По един на всякое семейство. Но имало в селището семейства само деветдесет и девет, а мъдреците били сто. Като чули решението на всички жители, се развълнували мъдреците. На някого все пак храм нямало да стигне, и някой от тях дарове нямало да получи. И почнали да спорят помежду си, чия теория за поклонение е по-ефективна. И жителите в селището в спора започнали да въвличат. Спорът се разгарял и за пръв път от толкова години забравили жителите от селището за времето си за общуване с Бога. Не се събрали както винаги преди в деня уговорен на поляната.
Още три години изминали. Около селището издигали се деветдесет и девет величествени храмове, но къщите не се белеели както преди. Част от реколтата от зеленчуци така останала си неприбрана. И в плодовете по градините се появили червеи.
— Всичко е затова, — вещаели в различни храмове мъдреците, — че няма вяра пълна във вас. Повече дарове в храма носете, по-старателно, по-често се кланяйте на Бог.
Само един мъдрец, който без храм останал, скришом ту на един или на друг говорел:
— Не сторихте хора всичко както трябва. Не е правилна конструкцията на всички построени храмове. И кланяте се в храмовете вие също неправилно, в молитвите си не казвате правилните слова. Единствено аз да ви науча мога, как с Бога ежедневно да общувате.
Щом успявал да убеди някого и се издигнел нов храм при това, някой от другите веднага овехтявал. И пак отново някой от мъдреците, без дарове оказал се, скришом пред хората стремил другите да опорочи. Немалко минали години. Веднъж хората си спомнили за прежните събирания свои на поляната, където гласът на Бога чували. Пак на поляната събрали се и почнали да задават въпроси с надежда, че ще ги чуе Бог и ще им отговори както преди.
— Отговори ни, защо стана така, че плодове червиви раждат градините ни? И защо не всяка година израстват зеленчуци? Защо се карата помежду си, и се бият и спорят хората, но да си изберат вярата най-добра не могат никак? Кажи ни в кой от храмовете, за теб построени, живееш ти?
Не отговарял на въпросите им дълго Бог. Когато все пак зазвучал в пространството гласът му, не весел бил, а изморен. Дал отговор Бог на събралите се хора:
— Мои синове и дъщери, във вашите къщи, с градини обградени сега запуснато е всичко защото не мога сам аз всичко да успея. Така с мечтата изначално е замислено, че само с вас съвместно аз мога да творя прекрасното. Но вие се отвърнахте отчасти от своите градини-домове.Сам не успявам да творя, творението трябва да е съвместно. Искам още на всички вас да кажа: любовта и свободата на избор са във вас самите, аз съм готов да следвам вашите мечти. Ни вие ми отговорете, мили мои синове и дъщери, в кой от храмовете трябва аз да се заселя? Пред мен сте равни всички вие, така че къде трябва да се намирам, за да не остане някой от вас обиден? Щом този въпрос решите, в кой храм да се намирам, аз ще последвам вашата колективна воля.
Така Бог отговорил на всички и замълчал. А хората от селището, което някога било прекрасно, и до днес все спора продължават. А в домовете им — запуснатост и тлен. Наоколо са все по-високи храмовете, а спорът — по-остър.
— Е,Анастасия, някаква нереална приказна притча ми разказа. Някак много глупави са били хората от онова селище. Нима не им е било ясно, че Бог заедно с всеки иска за градините им да се грижи? Освен това ти казваш, че глупавите хора от селището все още спорят. А къде е това селище, в коя страна? Можеш ли да ми кажеш?
— Мога.
— Ами кажи.
— Владимир, ти и хора от различни страни, в това селище живеете.
— Така ли?… Ама наистина сме ние! Разбира се, че ние. Както и преди, коя е вяра по-добра, все спорим. А в градините — червиви плодове!
-
НАЙ-БОГАТИЯТ ЖЕНИХ
От "Анастасия"
В село едно живели два съседа. Дружили си семейно, работели с наслада на своята земя. През пролетта цъфтели градините на двата участъка, и горичка малка израствала на всеки от тях. Във всяко от семействата родил се син. Когато синовете на двамата приятели-съседи пораснали, веднъж двете семейства се събрали заедно на празнична маса и твърдо приели решение — на синовете си да оставят всичко за управление.
— Какво да се сее и кога, нека нашите синове сега решават. А ние с тебе, приятелю мой, нито с поглед, нито с намеци няма да пречим на своите синове., — казал единият.
— Съгласен съм, — другият отговорил, — нека нашите синове, ако поискат и къщите по своему да променят. Сами да си избират дрехите, необходимите животни и покъщнина — сами да решават.
— Добре, — отговорил му вторият, — нека да станат нашите синове самостоятелни. И да си изберат сами невести достойни. За синовете наши, приятелю, ще идем невести заедно да търсим.
Така решили твърдо съседите-приятели. Тяхното начинание жените им поддържали, и семействата заживяли под управлението на порасналите синове. Но оттогава започнал да се различава животът на двете семейства.
В едното от тях синът станал деен, със всички се съобразявал, и затова започнали да го наричат в селото — първи. В другото семейство — синът замислен бил, и бавен струвал на всички обкръжаващи, и втори почнали да го наричат. Първият отсякъл и закарал на пазара, младата горичка, посадена от баща му. Купил си лек автомобил наместо коня и малък трактор. Смятал се за предприемчив синът на първия съсед. Определил предприемачът, че в града ще скочи рязко на чесъна цената, и не сгрешил в това. Изтръгнал всички насаждения от своята земя, засял полето с чесън. Бащата и майката, дума веднъж дали, стараели се да помагат във всичко на сина си. Семейството продало чесъна с голяма печалба.От съвременни материали започнали къща да строят огромна, строители наели. А синът предприемач не спирал, от сутрин до вечер все смятал, с какво по-изгодно през пролетта да засее земята. И пресметнал до края на зимата, че най-изгодно е през пролетта лук да засее. И пак изгодно продал той своя урожай, купил си автомобил, който се смятал за луксозен.
Веднъж се срещнали на полски път на двамата съседи синовете. Единият пътувал в автомобил, а другият скаруца, запрегната с кобилка. Спрял своя автомобил успешният предприемач. Между съседите се състоял следния разговор:
— Гледай съседе, пътувам аз в луксозен автомобил, а ти както преди се движиш с каруща. Аз строя голяма къща, а ти — в старата бащина живееш. Нашите бащи и майки винаги са дружили, аз също по съседски бих могъл да ти помогна, ако искаш, ще ти подскажа, с какво е най-изгодно да се засее полето.
— Благодаря ти за желанието ти да направиш услуга — вторият съсед отговорил от каруцата, — но аз ценя единствено на мислите си свободата.
— Че аз и не посягам на свободата на твоите мисли. Само да ти помогна искрено искам.
— Благодаря и за искреността, добър съседе. Но свободата на мисълта неживото отнема, например автомобила който ти караш.
— Как може да я отнема автомобилът? Той твоята каруца спокойно може да догони и изпревари, и аз ще мога, докато ти в града пристигнеш, да свърша работата си. И всичко благодарение на автомобила.
— Да би могъл да изпревари каруцата ми твоят автомобил, разбира се, но при това ти зад кормилото седиш и си принуден да държиш волана непрекъснато и нещо да превключваш и все да наблюдаваш и пътя и приборите. Моето конче по-бавно от автомобила бяга, но през това време аз мога нищо да не правя, и не отвличам движението на мислите си. Мога да заспя дори, а кончето все пак само ще стигне до дома ми. Ти казваш, че проблем имаш с бензина, а кончето и пасбището и храната само ще си намери. А и освен това кажи къде днес бързаш ти с автомобила?
— Искам да купя резервни части изгодно за колата. Знам, какво може да се счупи скоро в моя автомобил.
— Та значи, техниката си добре познаваш, щом даже всички повреди бъдещи точно си представяш?
— Да, добре! Техниката я изучавах три години в специални курсове. Помниш ли и тебе виках на тези курсове?
— Ти за три години мисълта си на техниката си отдал. На тази, която и старее и се чупи.
— Твоето конче също ще остарее и умре.
— Да, ще остарее разбира се. Не преди това, жребче да ми роди ще успее. То ще порасне и с него ще карам. Живото служи вечно на човека, а мъртвото му съкращава дните.
— В селото смеят се всички на твоите съждения. Мен смятат ме всички за успял, а тебе — че живееш за сметка на натрупаното от баща ти. Ти дори нищо не си изменил на бащината си земя, дори вида на дърветата и храстите.
— Но аз си ги обичам. Старал съм се да разбера на всякое от тях предназначението и взаимовръзката им едно с друго. И онези, които да съхнат почнаха, с поглед и докосване съм ободрил. Сега всичко в съгласие през пролетта разцъфва само, без да е нужно вмешателство, жадува за лятото и през есента ще ми поднесе плодове.
— Наистина, приятелю си странен ти, — въздъхнал предпремача, — все ходиш и се любуваш на своето имение, градината и на цветята. С това значи, както ти говориш, предоставяш свобода на мисълта си?
— Да.
— А защо ти е на теб свободна мисъл? Каква е ползата от мисълта свободна?
— За да мога да позная всички творения велики. За да съм по-щастлив и на теб да помогна.
— На мен? Я стига! Аз мога да си взема за жена и най-красивата девица на селото, всяка ще тръгне с мен. Всички искат да бъдат богати, и да живеят в просторна къща и да се возят в моята кола.
— Богат да си, не значи че щастлив си.
— А беден?
— И беден да си не е хубаво.
— Ни беден, ни богат, какъв тогава?
— Достатъчно за всички е необходимо да има Самодостатъчност това вече не е лошо.
— Осъзнаност за извършващото се край нас. Нали не веднага при хората отива щастието.
Предприемачът се подсмихнал и заминал бързо. След година събрали се двамата бащи — съседи на съвет. Решили, че е време да сватосват невести за свойте синове. Когато ги попитали, коя от селските девойки биха поискали те за жена, то на баща си синът-предприемач отговорил:
— Дъщерята на старейшината ми е по нрав, татко, нея искам за жена.
— Виждам аз сине мой, ти си юнак. Дъщерята на старейшината е най-красива в целия район. Всички, които идват на гости в селото от близки села и далечни места, като я видят изпадат във възхита. Но само че е още и своенравна тя. Умът на тази дева небичайна и родителите често не могат да разберат. Може и за странна да я считат, но за съвет и за лечение от болести от разни селища все повече жени отиват, и носят си децата при тази млада девица.
-
— Какво от това? Ёе лыком шит и я. В нашето село по-просторна къща, по-добра кола от моята нали няма. Освен това два пъти я видях как дълго и замислено ме гледа.
Вторият, на баща си на въпроса: „Коя от селото харесваш най-много?“ — юношата отговорил:
— Дъщерята на старейшината на селото отдавна аз обичам, татко.
— А как отнася се към тебе, синко тя? Ти виждал ли си нейния влюбен поглед?
— Не, татко. Когато съм я срещал, тя навеждаше очи.
Двамата съседи едновременно решили да поискат невестата за своите синове. Отишли, чинно седнали. Старейшината на селото извикал дъщеря си и казал й:
— Ето дъще моя, дойдоха сватове при нас. От два момъка наведнъж, които искат тебе за жена. Ние взехме общо решение — ти да определиш от двамата кой ще ти бъде избранника. Можеш ли и сега да кажеш кой е той или ще мислиш до изгрев слънце?
— Изгреви немалко татко аз в мечти съм прекарала. — тихо девата млада казала, — мога и сега да дам отговор.
— Тогава говори, всички те чакаме с нетърпение.
Красавицата отговорила на сватовете така:
— Благодаря на вас бащи, за цялото внимание. На синовете ваши благодаря за желанието да съединят живота си с моя. Прекрасни синове отгледали сте вие бащи и труден би могъл да бъде избора, кому от тях съдбата си да връча. Но искам аз деца да родя и децата ми да са щастливи. В доволство да живеят, в любов и в свобода, и затова този от вас, който е по-богат обикнала съм
Бащата на предприемача станал гордо. Другият баща седял с наведени очи. А девата се доближила до втория баща, и колене прегънала пред него, и казала с наведени ресници:
— С вашия син аз искам да живея.
Станал от мястото си и страрейшината, искал да види дъщеря си той в дома, който се смятал в селото най-богат, и затова със строгост казал:
— Ти каза правилни слова, дъще моя, и твоята разсъдителност зарадва бащиното ми сърце. Но не към най-богатия отиде ти и на колене застана. Най-богат тук е другият. Това е той.
И с ръка показал старейшината бащата на предприемача и добавил:
— Техният син построи просторна къща. Машина, трактор и пари има при тях.
Девата се доближила до баща си и отговорила на строгите, учудени слова:
— Разбира се си прав ти, татенце. Но аз говорех за децата. Каква печалба биха те имали от всичко туй което изброи? Ще се счупи тракторът докато те растат. Колата ще ръждяса, а къщата ще овехтее.
— Така да е, за верни ще приема твоите думи. Но децата пари ще имат много и ще си купят и нов трактор и кола и нови дрехи.
— И колко „много“ бих искала да знам?.
Бащата на предприемача погладил гордо брадата и мустаците си, и важно тежко отговорил:
— Толкова много пари има моят син, че би могъл да купи три стопанства като нашето ако се наложи, наведнъж. А коне, като на съседа, не два, а цял табун можем да имаме.
Смирено спуснала ресници девата и казала:
— Аз щастие на вас и на сина ви пожелавам. Но няма на Земята такива пари, които да купят градината бащина, където клончето всяко се стреми с любов, само към този който го е отгледал. И не можеш да купиш с пари преданноста на кончето, което още като жребче е играло с детето. Имението ваше произвежда пари, имението на любимия ми — любов и доволство.
КРАЙ
-
ГАЛАКТИЧЕСКА ПРИКАЗКА
/Майкъл Лайтуивър/
Много, много отдавна, в една галактика далеч, далеч от тук живеели всички онези малки светли същества и те просто си стояли там и се наслаждавали на живота в това радостно и безвремево измерение. Но ето че един ден, един много голям и величествен ангел дошъл при тях. Той имал много сериозно изражение на лицето си. Търсел доброволци за изключително важна мисия.
“В самия край на галактиката Алсион се намира една много малка, но в същото време много специална планета, наречена Гея”, започнал той. “Тя е уникална - като прекрасна градина и гъмжи от стотици хиляди различни форми на живот. Тя е нещо като експериментална станция в галактиката и е населена с особено интересна хуманоидна форма на живот, която съдържа в себе си едновременно и най-висшите, и най-нисшите честоти, познати в космоса. Всъщност тя е самия връх на дуалността. От една страна това е една от най-красивите форми на живот и е в състояние да носи най-висшите честоти на любовта, светлината и радостта, познати в цялата Вселена. От друга страна обаче, тя е в състояние да носи и най-плътните и тъмни честоти, които космоса някога е изпитвал – честоти, които останалите същества са преодолели преди еони.
В момента ситуацията е следната. С течение на времето планетата преминава през периодични космически цикли и сега тя е стигнала до края на два основни цикъла – 2 000 годишния цикъл на Рибите и 25 000 годишния цикъл на космическата година, за който планетата обикаля около Алсион, централното слънце на галактиката Млечен път.
Със завършването на този цикъл много неща приключват и много нови тепърва започват. Но най-важното е, че към планетата се излива много светлина, която драматично повишава нейната честота. Както се случва по време на всеки голям преход, така и сега ще има известна турбулентност. Част от нея ще е геологическа, тъй като самата Гея е жива планета и също еволюира. Но основна част включва хуманоидния вид, който доминира на планетата.
Това няма да е лесно време, особено за онези, които все още спят, както и за онези, които вибрират на най-ниските честоти. Смяната на честотата ще предизвика несигурност, която на свой ред ще породи страх.
Първата ера от еволюцията на тази планета е била физическата ера и ключовата дума е била “оцеляване”. Втората ера, която сега завършва е ерата на ума и ключовата дума е “логика”. Третата ера, която започва сега е ерата на сърцето и ключовата дума е “любов”. Това е най-високата честота.
Тези, у които сега е властта на планетата принадлежат към стария ред на физическото и умственото. В зависимост от степента, до която могат да направят плавен преход към живот, в чийто център е сърцето и който се направлява от божественото, това ще е лесен преход. Но ако не са в състояние да го сторят, те ще изпитат много сътресения.
Такава е ситуацията сега на Гея. Причината, поради която съм тук е да потърся доброволци, които биха пожелали да се преродят в хуманоидната форма на планетата, за да помогнат за по-лесния и гладък преход. Вече сме изпращали пророци и учители в миналото. Много често те са били брутално преследвани или убивани. В други случаи са били смятани за богове и хуманоидите са изграждали сложни религии и ритуали около тях, а после са използвали тези религии, за да се контролират взаимно. Правили са всичко друго, само не и да следват простите учения, които са им били предлагани.
Така че този път ние ще опитаме друг подход. Няма да има повече пророци, спасители и аватари около които да могат да създават религии. Този път ще изпратим хиляди, всъщност стотици хиляди обикновени светлинни същества, които ще имат само две задачи:
1. Да останат в сърцата си
2. Да помнят кои са, защо са там и за какво е всичко това
Изглежда много лесно, нали ? За съжаление не е така ! Както вече казах дуалността е достигнала своя връх на тази планета. Този вид е довел до съвършенство илюзията за “добро” и “зло”. Най-голямото предизвикателство за вас ще бъде да си спомните Кои Наистина Сте, Защо Сте Тук и За Какво Е Всичко Това. Когато си спомните, вие ще сте в състояние да останете в сърцата си независимо от външните събития.
А как ще разберете кога забравяте ? Лесно е. Наблюдавайте отношението си към другите. В момента, в който забележите, че съдите ще знаете, че сте забравили Кои Наистина Сте, Защо Сте Тук и За Какво е Всичко Това. Това ще бъде вашия сигнал.
И тук е предизвикателството. Животът на тази планета ще изисква голяма способност за различаване и проницателност – мъдра оценка за това, кое е истина, кое е подходящо и кое е за висшето благо, както за вас, така и за планетата. Обаче вие ще можете да разберете че сте в позиция на съдене и сте излезли от сърцата си, когато обвинявате.
Ние знаем какво предизвикателство може да бъде тази планета. Знаем колко реални изглеждат илюзиите там. Разбираме огромната плътност на това измерение и налягането, на което ще сте подложени. Но ако оцелеете в тази мисия – и пак подчертавам, че тя е напълно доброволна – вие ще еволюирате с изключително голяма скорост.
Също така трябва да кажем, че някои от вас, които ще отидат на тази планета като звездни семена, никога няма да покълнат – никога няма да се пробудят за спомнянето за това, кои са наистина. Някои от вас пък ще се пробудят и ще започнат да светят, само за да бъдат задушени от мненията и преобладаващите мислоформи около тях. Други обаче ще се пробудят и ще останат будни и тяхната светлина ще стане извор на вдъхновение и припомняне за много други.
Вие ще се превъплътите из цялата планета, във всяка култура, всяка раса, всяка страна, всяка религия. Но вие ще бъдете различни. Никога няма напълно да паснете. Когато се пробудите (вие) ще осъзнаете, че истинското ви семейство не е това на вашата раса, култура, религия, страна или дори вашето биологично семейство. Това е вашето космическо семейство, тези които са дошли като вас – със задачата да помагат по начини, малки или големи, в извършващия се преход.
Истинското Братство и глобализация в най-висшата си форма ще стане, едва когато си спомните Кои Наистина Сте, Защо Сте Тук и За Какво Е Всичко Това. То ще стане, когато се завърнете в истинския Храм на Божественото Присъствие – вашето сърце, където става това припомняне и от където сте призовани да служите на света.
И така готови ли сте ? Добре !
О, и между другото има няколко дребни неща, които трябва да спомена ...
Поради плътността, вие не можете да действате в това измерение без подходящ космически костюм. Това е биологичен костюм, който всъщност се изменя с течение на времето. Има много неща, които можем да ви кажем (за това), но нашето време за въвеждане е малко и мисля, че можете просто да “скочите” в него и да го изпробвате. Все пак трябва да бъдете предупредени. Има опасност ако забравите кои сте в действителност, да помислите че вие СТЕ вашия космически костюм вместо факта, че той просто е вашето превозно средство в това измерение. Веднъж след като сте там ще забележите, че има невероятно разнообразие от космически костюми и на тях се обръща доста внимание. Все пак, въпреки безкрайното разнообразие, тъй като това е планета на дуалността, те спадат към две основни категории, наречени “полове”. Отново ви казваме, че сега нямаме време да се впускаме в подробности. Но вие ще откриете, че вашите отношения със собствения ви космически костюм са изключително интригуващи и интересни.
Другото малко нещо, което трябва спомена е следното. За да можете да оперирате в това измерение, вие ще получите също така по един микрочип, наречен “персоналност”. Той е като впечатана самоличност и заедно с космическия ви костюм ще ви направи съществено различни от всеки друг. Това ще ви даде възможност да участвате в холограмата там – нещо което наричат “съгласувана реалност”. Още веднъж казвам, че съществува реална опасност дотолкова да се вживеете в холографските личноостни драми, че (може) да забравите кои сте в действителност и да помислите, че СТЕ вашата персоналност. Знам че звучи доста невероятно сега, но веднъж щом попаднете там ...
Има още толкова много неща, които можем да ви кажем за вашата ориентация там, но смятаме че ще можете да научите останалото експериментално на място. Единственото важно нещо е да помните Кои Наистина Сте, Защо Сте Тук и За Какво Е Всичко Това. Ако можете да направите това всичко останало ще върви добре. Но внимавайте – толкова малко наистина си СПОМНЯТ. Те (се) изпъкват като “различни” и другите ги наричат “Просветлени”, “Пробудени” или с други подобни имена. Странно, нали ?
Е, добре! Kъсмет и приятно пътуване !!!"
-
neven,
Де наистина да беше приказка, а не самата истина?... Все пак, благодарско за "приказката"!
-
neven,
Де наистина да беше приказка, а не самата истина?... Все пак, благодарско за "приказката"!
Да, не е приказка. Но е истински оптимистичана, защото ни припомня за силата в нас, разчупва ограничаващите вярвания, извежда ни от унеса, в който сме потопени хилядолетия. Ще се събудим ли? Ще си спомним ли кои сме? А може би този галактически разказ е предупреждение за галактическа криза, ако си повярвяме, че сме това, което ни втълпяват. Даже ни измислят разни кризи – финансови, политически, екологични, икономически, газови и какви ли не, само и само да отклонят вниманието на човечеството от истинската. И така забравяме, че в другия край на Галактиката някой зависи от нас и търпеливо чака да си спомним. Не помним, че някой в другия край на Земята е част от нас самите и невидими нишки ни свързват. Като мишки, водени от фалшив оптимизъм попадаме в капана с подменена надежда.
Продължавам с приказките.За някои приказка, за други истина...
Всеки сам да избере.
Капан за мишки
Мишката видяла, че стопанинът е купил капан за мишки и ужасно се притеснила - той се канел да я убие! Тя тръгнала да алармира всички останали животни:
- Внимавайте! Пазете се от капана за мишки! Пазете се от капана за мишки!
Кокошката, като чула виковете на мишката, й казала да млъкне:
- Скъпа мишко, знам, че това е проблем за теб, но това по никакъв начин няма да засегне мен, така че спри да вдигаш олелия!
Мишката отишла да говори с прасето, което й се ядосало, защото му прекъснала следобедната дрямка.
- Има капан за мишки в къщата!
- Разбирам твоето притеснение и ти съчувствам - отговорило прасето. - Можеш да бъдеш сигурна, че ще те спомена в молитвите си тази вечер, но това е единственото, което мога да направя за теб.
По-самотна от всякога, мишката отишла при кравата за помощ.
- Моя скъпа мишко, какво общо има твоя проблем с мен? Да си виждала някога крава убита с капан за мишки?
Разбрала, че никой не желае да й помогне, мишката се прибрала в къщата на фермера, скрила се в дупката си и прекарала цялата нощ будна, опасявайки се, че някаква страшна трагедия е на път да се случи.
В ранните часове на утринта тя чула някакъв шум: капанът бил хванал нещо!
Жената на стопанина слязла по стълбите да види дали мишката е в капана. В тъмнината тя не забелязала, че капанът само е защипал опашката на една отровна змия и когато се приближила, змията я ухапала.
фермерът, като чул жена си да пищи, се събудил и я откарал веднага в болницата. Там й дали точната противоотрова и успели да я спасят, след което я изпратили обратно вкъщи.
Тя, обаче, все още имала треска и била много слаба. знаейки, че няма по-добро лечение за болната от един хубав бульон, фермерът заклал кокошката.
Минало време, съпругата му започнала да се възстановява. Тяхното семейство било почитано и уважавано в селото и всички съседи се изредили да ги посетят и да изразят своето съчувствие. Трогнат от тяхната загриженост, фермерът заклал прасето, за да ги нагости от сърце.
Жената в крайна сметка оздравяла, но лечението излязло скъпо и се наложило фермерът да продаде кравата в кланицата, за да може с парите да си плати разходите по лечението.
Мишката видяла всичко това и си казала:
- Аз ги предупреджавах, но никой не искаше да ме чуе. Щеше да е по-добре за всички, ако и кокошката, и прасето, и кравата бяха разбрали, че проблемът на един от нас поставя всички ни в в опасност.
Длъжници
В едно градче дошъл богат турист. Оставил авансово 100 $ на собственика на хотела и се качил да разгледа стаите в хотела.
Собственикът на хотела, без да чака и миг, изтичал при месаря и си върнал дълга. Месерят пък - бегом при фермера, който му доставял месото. Фермерът си върнал дълга в автосервиза. Собственикът на автосервиза отишъл в местния магазин и си върнал дълга за купуваните от него продукти. Собственикът на магазина притичал при местното момиче за “компания”, на което дължал за ползвани услуги… Момичето веднага си платило на собственика на хотела, в който ползвало стаите.
Точно в този момент туристът слезнал и казал, че не си е намерил подходяща стая, взел си банкнотата от 100 $ обратно и заминал.
Никой нищо не получил, но цялото градче сега живее без дългове и гледа с оптимизъм в бъдещето…
-
Малко и от мен :-*
ПРИКАЗКА ЗА ДУШАТА
Някога преди много години някъде далече в едно друго измерение, живееше Великия Творец. В това измерение нямаше глад и болести, войни и нещастия. Всъщност не можело и да има, защото не било материално. Навсякъде се носели души, чисти и светли. Излъчвали едно прекрасно сияние, което се сливаше с хилядите цветове на измерението. Сякаш невидим художник беше пръснал боите си.
Великият Творец, това беше художникът, всеки ден изваждаше един списък и поглеждаше в него. Почесваше се важно и обявяваше пред всички:
- Днес ще изпратим на земята душите под номера ...
После изваждаше едно ключе и се спускаше в тъмната дупка на своето измерение. Там цареше непрогледен мрак. Но се чуваше пърхането на другите души, сивите. Те не бяха лоши, но не виждаха цветовете, красотата. Случваше се понякога някоя сива душа да се оцвети, но беше много рядко това. И тук ритуалът със списъка се повтаряше.
После Великият Творец излизаше и врътваше ключа на тъмната дупка и се връщаше в своите светли покои.
На сутринта ставаше, взимаше вълшебната си пръчка и изпращаше душите на земята. Светлите и сивите. Всяка със своята мисия. И за да има равновесие на земята. Когато изпълнеха своята мисия той си ги прибираше обратно до следващото им пътуване.
Това се повтаряше безкрайно, защото всъщност душите бяха безсмъртни.
В един прекрасен ден Великият Творец се събуди със странно усещане в съзнанието си. Не беше го изпитвал преди. Може би беше знак, че трябва да промени нещо. Замисли се. Почеса се по ореола около главата и извади списъка. Там видя нещо необичайно. Една душа много често отиваше на земята и се връщаше обратно. Защо ли се получаваше така? Дали пък нейната мисия не беше прекалено сложна? Защо ли... Дали пък...
Много въпроси без отговор за момента. Тогава си спомни за странното усещане. Това е. Отговорът. Време беше да предложи нещо ново на хората. Да тръгнат по нов път на своето развитие.
Великият Творец взе своята вълшебна пръчка, замахна и раздели душата на две равни части. После без да гледа списъка, ги прати на земята извън него. И за да е пълен експеримента, изпрати и две души от сивите. Не беше предвидил само едно. Че, разделяйки светлата душа, не беше изключил функцията за разделянето. И вместо две, на земята отидоха четири сиви души.
Така в различни краища на един град се родиха шест бебета. Пораснаха съвсем еднакви. Но както често се случва в земния живот, всеки един от тези човеци тръгна по своя път. Да изпълни своята мисия. Двете светли души в началото бяха обсебени от сивите души, но бяха започнали неусетно своето привличане. В началото повече със сивотата си, защото сивото се беше настанило до тях и изпъкваше малко повече от другите цветове.
Отминала пролетта, лятото било към края си. Слънцето припичаше силно и даряваше всички с топлината и светлината си. В едната душа сивото постепенно избледняваше, докато не се превърна в чисто бяло. Свежо и невинно. Така започнала мисията на едната половинка.
Другата половинка в същото време се сивеела сред другите сиви души. От време на време в нея се проявяваха и другите цветове, но били много редки тези моменти.
Настъпил моментът на срещата. Сивоцветната душа, обкръжена от своите сиви приятели извън баланса на душите, раздавала от своята сивота. Не се съобразявала от сълзите и мъката на другите цветни и сиви души. Минавали дните. Великият творец, наблюдавайки експеримента си, внезапно кихнал. Чула кихането сивоцветната душа и погледнала нагоре към своето измерение с очакване да се върне. Но Великият творец не я прибрал. Закрил се със слънцето. А то взело, че засветило още по-силно. Нали излъчвало своята и на Великия Творец светлина.
Сивоцветната душа се замислила. Мислила и гледала слънцето. Сивото в нея започнало да избледнява. Тогава тя видяла колко красота има на земята. Започнала да търси нови души за приятели. Докато един ден...
Започна да изпитва някакво странно привличане в друга цветна душа. Гледайки я през своите очи виждаше различна обвивка, но еднаква цветност. Какво ли значеше това?
Великият творец не им казваше за какво отиват на земята. Сами трябваше да откриват своите мисии.
Внезапно чу едни звуци от една кутия. Хората им казваха песни и радио. И някаква странна дума – „ Любов”. Какво е това? Заслушваше се все по-често във звуците от кутията и в думите на другата душа. Започна да разбира всичко. И дойде нощ...
Когато другата душа я попита:
- Защо ме гледаш все така?
- Защото те обичам! – отвърна и разбра своята мисия.
Това беше. Да се изчисти от сивотата и да намери своята половинка.
От горе гледаше Великият Творец и се усмихваше. Експериментът беше успешен. Двете части на едната душа успяха да се справят със задачата и се бяха намерили. Наградата, която им изпрати беше вечен живот и щастие.
-
MАЛКАТА ДУША И СЛЪНЦЕТО
Живяла някога отдавна, вън от времето, една Малка Душа, която казала веднъж на Бога:
- Аз знам, коя съм аз!
- Чудесно,- отговорил Бог - и коя си ти?
И Малката Душа му отговорила:
- Аз съм Светлина!
Бог се усмихнал със своята голяма усмивка и казал:
- Вярно е! Ти си светлина!
Малката Душа била много щастлива, тъй като разбрала онова, което рано или късно разбират всички Души в Царството на Бога.
- Еха, - казала Малката Душа - това наистина е жестоко!
Но скоро станало й недостатъчно едното само знание за това коя е тя. Малката Душа почувствала, че в нея започва нов водовъртеж от желания. Сега тя искала да бъде онова, което е. Тогава към Бога върнала се Малката Душа (което само по себе си съвсем не е лоша идея, за всички души, които искат да бъдат онова, което са всъщност) и казала:
- Боже, здравей! Сега, когато знам Коя Съм Аз, дали бих могла и да бъда това?
И Бог отговорил:
- Искаш да кажеш, че искаш да бъдеш Това, което вече си всъщност?
- Виждаш ли, - отговорила Малката Душа - едно е да знам Коя съм Аз и е съвсем друго наистина да бъда това. Искам да усетя и да почувствам какво е това да си Светлина!
- Но ти и така вече си Светлина - повторил Бог, отново с усмивка.
- Да, но искам да го усетя, да го почувствам! - викнала Малката Душа.
- Е, какво пък - Бог казал засмяно. - Трябваше да се досетя за това. Ти винаги си се отличавала със страст към приключенията - но после изражението на Бог се променило - Само че тук има една такава работа…
- Каква такава работа?- попитала Малката Душа.
- Не съществува нищо друго, освен Светлината. Виждаш ли, аз съм създал само това, което ти самата се явяваш и се получава, че по прост начин себе си да познаеш като Това, Което Си, за теб не се предвижда. Разбираш ли, не съществува нищо, които ти да не си.
- Ааа, - казала Малката Душа, която била сега малко озадачена.
- Помисли за това ето така: - казал Бог - ти си подобна на свещ в лъчите на Слънцето. Ти светиш заедно с милиони, трилиони и трилиарди други свещи, които съставляват Слънцето. И Слънцето не би било слънце без теб. Нека се опита да стане слънце без една от своите свещи…- то просто не би могло да бъде нормално слънце, защото не би сияло толкова ярко. И ето ти задача: да опознаеш себе си като светлина, когато се намираш в самия център на Светлината? Е, как е задачката?
- Ама че си и ти, Боже - присвила очи Малката Душа - измисли нещо друго!
Тогава Бог пак се усмихнал и казал:
- Аз вече съм измислил. Щом ти не можеш себе си да видиш като Светлина, когато се намираш в Светлината, аз ще те обкръжа с тъмнина.
- А какво е тъмнината?- попитала Малката Душа.
- Това, което ти не си - Бог отговорил.
- А ще ми бъде ли страшно от тази тъмнина? - заплакала Малката Душа.
- Само ако избереш да се изплашиш- отговорил Бог - Но всъщност не съществува нищо, от което би си струвало да се изплашиш. И само ако ти решиш, че има, ще започнеш да се страхуваш. Виждаш ли, все едно ние измисляме всичко това. Ние се преструваме.
- О! - казала Малката Душа и след това се почувствала значително по-добре.
След това Бог обяснил, че за да се познае с усещане или да се почувства нещо въобще, трябва да се появи друго противоположно нещо. Или с други думи, ако искаш да почувстваш нещо - ти пораждаш неговата пълна противоположност.
- И това е велик дар - Бог казал - тъй като без него нищо не може да се почувства или усети. Ти няма да узнаеш какво е това Топлина без Студа, Горе без Долу, Бързо без Бавно. Ти никога не би разбрала какво е Ляво без Дясно. Тук без Там. Сега без Тогава. По този начин, -продължил Бог - когато бъдеш обкръжена от тъмнина, не вдигай юмрук към небесата и не си губи ума по този повод. Тогава именно ти ще познаеш Коя си Ти наистина. И всички останали ще почувстват това. Позволи на своята Светлина да сияе толкова ярко, за да може всичко и всеки да разбере колко си ти необикновена!
- Ти искаш да кажеш, че е нормално на другите да позволя да видят колко съм необикновена?- попитала Малката Душа.
- Ами разбира се! - засмял се Бог - това си е в реда! Но запомни, че "необикновена" не значи "по-добра". Всеки по своему е необикновен и особен! Мнозина са забравили това. И те ще разберат, че е нормално да бъдеш необикновен и особен, само когато ти видиш, че за тебе е в реда на нещата да бъдеш особена.
- Е-ха! - казала Малката Душа и почнала да танцува, да се смее и да скача от радост. - Аз мога да бъда толкова особена и необикновена колкото поискам!
- Да, и го можеш още сега - Бог казал и започнал да танцува и да се смее и да скача заедно с Малката Душа. - Коя част от особеното и необикновеното ти би желала да бъдеш?
- Как така, коя част от особеното и необикновеното? - повторила Малката душа - Аз не разбирам.
- Разбираш! - започнал Бог. - Да бъдещ Светлина, значи да си особена, а това включва в себе си много различни части. Да си добър - значи да си особен. Да си нежен - значи да си особен. Да си особен означава също да си творчески и изобретателен. Да бъдеш търпелив - и това също значи да си особен. Можеш ли ти да измислиш някакви други начини да бъдеш особена?
Малката Душа поседяла известно време в мълчание.
- Аз мога да измисля много начини да бъда особена! - възкликнала накрая тя. - Да си поддържащ- значи да бъдеш особен. Да бъдеш даващ- това също е да си особен. Да си особен - това е да си дружелюбен. И да си грижовен - това също значи да си особен.
- Да - съгласил се Бог - и можеш ти да бъдеш всяка една от тези или пък друга част от особеното, каквато пожелаеш в някой момент. Това именно означава да бъдеш Светлина.
- Знам какво искам да бъда, знам какво искам да бъда! - радостно обявила Малката Душа. - Аз искам да бъда онази част от особеното, която се нарича "прошка". Нали наистина да си прощаващ, значи да си особен?
- О, да! - с увереност казал Бог. - Това е много особено.
- Добре, - казала Малката Душа - именно това да бъда искам. Искам да бъда прощаваща. Искам да опозная себе си като прощаваща.
- Добре,- казал Бог - но има нещо, което ти трябва да знаеш.
Малката Душа ставала малко нетърпелива. Сега й се струвало, че я очакват на всяка крачка нови усложнения.
- Какво е това? - попитала с въздишка тя.
- Не съществува никой, комуто можеш да простиш.
- Никой? - не могла тя да повярва на току-що чутото.
- Никой! - отговорил Бог, - всичко, което съм създал, е съвършено. Няма нито една друга душа във всичко, което съм създал, която е по-малко съвършена от теб. Огледай се.
И именно тогава Малката Душа се осъзнала, че край нея са се събрали тълпа други души. Тези души събирали се отдалече и отвсякъде, от разни краища на Царството, като разбрали, че Малката Душа води разговор необичаен с Бога, и всеки и всички искали да знаят за какво се говори.
Гледайки безкрайното множество събрали се души, принудена била Душата Малка да се съгласи. Нито една от душите не изглеждала по-малко забележително, по-малко великолепно или по-малко съвършено от самата нея. Това било така удивително, и толкова ярка била светлината, излизаща от събралите се души, че на Малката Душа й се наложило дори да присвие очи за да ги гледа.
- И така, кому ще прощаваш? - попитал Бог.
- Ммм-да,- казала Малката Душа - изглежда, че няма да мога да се повеселя. А аз си поисках да се опозная като Това, Което Прощава. Исках да зная как се чувстваш, когато си ето такъв особен.
И Малката Душа се замислила над това, какво би било да се усещаш, когато ти е тъжно. Но именно тогава до нея приближила друга Дружелюбна Душа.
- Не си струва да се тревожиш, Малка Душа, - казала й Дружелюбната душа - аз ще ти помогна.
- Наистина ли? - светнала Малката Душа. - Какво е нужно да направя аз за това?
- Ами нищо, аз просто ще създам за тебе някого, комуто ти ще можеш да прощаваш.
- Можеш ли това?
- Разбира се! - усмихнала се Дружелюбната Душа. - В следващото мое раждане, в следващия ми живот аз ще направя нещо, за което ти ще можеш да ми простиш.
- Но защо? Защо ти трябва да правиш изведнъж това? - попитала Малката Душа. - На теб, най-съвършеното Творение! На теб, която вибрира с такава скорост, че се поражда Светлина толкова ярка, и дори е трудно да те гледам! Какво може да те накара да понижиш вибрациите си и твоята ярка светлина да стане тъмна и тежка? Каква може да е причината ти, която си Светлина, която със звезди танцуваш и се движиш през Царството със скоростта на мисълта, да поискаш в моя живот да дойдеш и да направиш нещо толкова тежко, да направиш нещо лошо?
- Отговорът е много прост, - казала Дружелюбната Душа - ще го направя за това, защото те обичам.
Малката Душа била удивена да чуе този отговор.
- Не бива да се учудваш толкова, - казала Дружелюбната Душа - ти същото си правила вече за мен. Нима не помниш? О, колко пъти сме танцували заедно ние - ти и аз. През еони и през векове танцували сме с тебе този танц. От началото на времето и на много места с теб заедно сме го играли.
И двете вече сме били Всичко Това. Били сме Горе и Долу, Ляво и Дясно. Ние били сме вече Тук и Там, Тогава и Сега. Вече сме били Всичко Това. Били сме и жени и мъже, добри и лоши; ние заедно сме били и жертви и злодеи.
Така постъпвали сме много пъти и преди една за друга, ти и аз; и всяка е създавала за другата точната и съвършена възможност за това да се Прояви и Познае това, Което Сме Ние Всъщност.
- По такъв начин - продължила да обяснява на Малката душа - този път в нашия следващ живот аз ще бъда за тебе "лошата". И ще направя нещо наистина ужасно и тогава ти ще можеш да се познаеш като Тази, Която Прощава.
- Но какво ще направиш? - попитала Малката Душа, малко нервно. - Какво ще бъде това наистина толкова ужасно, което ще направиш?
- О! - казала Дружелюбната Душа с усмивка. - Непременно ще измислим нещо. Но след това станала някак по-сериозна Дружелюбната Душа и казала с тих глас:
- Знаеш ли, за едно ти си определено права.
- За какво? - поискала да знае Малката Душа.
- На мен наистина ще ми се наложи да забавя своите вибрации и да стана много тежка, за да мога да направя това не много приятно нещо за тебе. Ще ми се наложи да се преструвам и да бъда нещо, съвършено неприличащо на мене. И сега искам да те помоля за една услуга в отговор.
- Всичко, което искаш! Всичко, което пожелаеш!- възкликнала Малката Душа, започвайки да пее и танцува. - Ще бъда Прощаваща! Ще бъда Прощаваща! - И тогава Малката Душа забелязала, че Дружелюбната Душа стояла все така мълчалива.
- И така, какво ти искаш? - попитала я Малката Душа. - Какво аз за теб мога да направя? Ти си просто ангел като се съгласяваш да сториш това за мен!
- Разбира се, че Дружелюбната Душа е ангел! - прекъснал разговора техен Бог. - Всеки е ангел. Помни винаги това. Аз ви изпращам само ангели и никой освен тях.- И Малката Душа изгаряла от нетърпение да стори нещо, за да задоволи молбата на Душата Дружелюбна.
- Е, какво мога да направя аз за теб? - попитала отново.
- Когато аз започна да те бия и да ти причинявам болка, - започнала Дружелюбната Душа - в онзи момент, когато ще направя най-лошото от всичко, което можеш да си представиш… В онзи момент…
- Да? - прекъснала я малката Душа. - Какво тогава…?
Дружелюбната Душа погледнала в мълчание Малката Душа и после промълвила:
- Помни Коя Съм Аз Наистина.
- О, ама разбира се! - възкликнала Малката Душа. - Обещавам! Винаги ще помня теб такава, каквато виждам те сега и тук.
- Добре! - казала Дружелюбната Душа. - Защото виждаш ли каква е тука работата: Аз много силно ще се опитвам да се преструвам, и най-вероятно ще забравя коя съм аз наистина. И ако ти не помниш Коя Съм Аз Наистина, и аз за много дълго време може да го забравя. И ако аз забравя Коя съм Аз , ти също можеш да забравиш Коя Си Ти и ние двете ще се загубим. И тогава ще ни трябва още една душа, която да дойде и да ни напомни за това Кои Сме ние Всъщност.
- Не! Никой няма да ни потрябва! - отново обещала Малката Душа. - Аз ще помня Коя Си Ти! И ще ти бъда благодарна за този дар, който ще ми поднесеш - шанса да позная, да почувствам това, Коя Съм Аз.
И било сключено съгласието, и Малката Душа тръгнала към своя нов живот, радостна от това, че светлина ще бъде, което само по себе си е вече много особено; и двойно по-радостна от това, че ще може да бъде онази част от особеното, която се нарича Прошка.
И Малката Душа с нетърпение чакала кога ще получи възможност да усети и опознае себе си като Прошка и да благодари на онази душа, която ще го направи възможно.
Във всеки нов момент на този нов живот, когато нова душа се появявала на сцената и каквото и да поднасяла в живота на Малката Душа - радост или печал, особено когато било печал, Малката Душа мислела за това, което й казал Бог:
- Помни завинаги - усмихвал се Бог - аз винаги изпращам само ангели и никой освен тях…
-
ПРИКАЗКА ЗА ТРЕТОТО ОКО
В един град, на малка сенчеста уличка, в дома на добри, работливи хора се родили две момчета-близнаци, Сим и Кам. Те се появили под щастлива звезда и за тях Вселенският Разум, който много хора наричат Бог, бил предписал в книгата си големи подвизи и добрини. Но за да изпълнят предначертаното за тях, те трябвало да израснат право нагоре – защото едно дърво, дори и добра да е фиданката му, може да се изкриви и огъне и да развие лоша корона преди да му е дошло време да дава плод.
И така, щом децата навършили три месеца, над техните дървени люлки в тихия градски апартамент се явил Пратеник, който говорел езика на душите – онзи език, който се разбира от всеки, без оглед на възраст и свяст. Пратеникът казал на момчетата:
- Вие сте избрани за велика съдба. Освен очите, които се виждат на главата, всички хора имат и още едно, трето око. С него се прозират неща, които обикновените очи не виждат. Но при повечето хора това око остава сляпо за цял живот, а при други вижда едва едва, размазано, като през перде. Вашите трети очи са едни от най-зорките на тази земя. Но третото око изисква и обучение - ако човек не знае как да тълкува образите от него, той може да се изгуби. Затова в този ден аз ще закрия вашите трети очи със звезден прах.
При тези думи Пратеникът направил широк жест с ръка над детските легла и в стаята се посипала светлина.
- Този звезден прах ще се отмие в деня, в който навършите деветнадесет години. До тогава Той ще ви води и напътства така, както зрящият напътства слепия. Щом научите да разбирате света с пръстите на ръцете си, вашите трети очи ще бъдат готови да прогледнат. Но тъй като всичко в Неговата Вселена е свободен избор, всеки от вас ще може да измие златния прах по-рано – достатъчно е само да измие очите си с вода от дъждовна локва.
Пратеникът отлетял, а неговите думи се запечатали в главите на малките момченца завинаги – запечатали се безсловно, така, както в главата на бебетата е запечатано познанието за светло и тъмно.
Както и било писано, Сим и Кам расли здрави, умни и добри, за радост на своите родители и на целия град. На тригодишна възраст те вече можели да четат, а на седем завършили четвърти клас с отличие. Но докато Сим се осланял на знаците, които го водели напред крачка по крачка, Кам все искал още и още. Струвало му се, че се движи прекалено бавно, че чува и вижда прекалено малко. И така, на осмия рожден ден на двете момчета, след една хладна, лятна буря нетърпеливият брат, който добре помнел думите на Пратеника в сърцето си, излязъл и измил очите си в локвите от пороя.
От този ден нататък всичко се променило. Докато Сим, който бил все още невиждащ с третото око, продължавал напред по пътя на знаците, които получавал един по един, то другият брат, провидецът Кам, изведнъж започнал да вижда множество пътища, които се криели след всеки ъгъл на живота. Той срещал и отминавал хората, като оставял върху тях своя отпечатък, но продължавал отегчен и разочарован, защото никой не можел да остави отпечатък върху него, знаещия. Докато брат му усещал другите слепци с пръстите си и с единичните знаци, оставени му от Онзи, който води, то Кам тичал напред, все напред в търсене на онова, което можело да отговори на очакванията му. Така още на четиринадесет той напуснал родния дом и тръгнал да търси истината надалече, защото смятал, че ще я познае с третото си око, щом я види.
А Сим, братът, който послушал Пратеника, напредвал стъпка по стъпка и се опитвал да види в душите на хората с обикновените си очи. Така един ден той срещнал момиче, в което се влюбил и което също го обикнало. Без да се колебае, той поискал ръката ú и, случайно или не, двамата се оженили точно в навечерието на деветнайсетия му рожден.
В полунощ през брачната нощ на Сим звездният прах опадал от очите на младежа и той прогледнал с третото си око. С известен страх Сим се обърнало към любимата си, която лежала до него в леглото – той се страхувал, че може би за третото му око тя ще бъде по-обикновена, по-скучна и сива. Но сега тя била още по-красива отколкото когато я гледал само с двете си очи!
Сим горял от нетърпение да разбере всичко за новото си око. Младежът бил слушал от брат си как с третото око ще види върху самото небе карта – карта на миналото и бъдещето, карта на многобройни пътища напред, по които може да продължи и на всички пътища зад себе си, които е изпуснал. Той тихичко се измъкнал от постелята, наметнал се и излязъл на терасата, където утринното небе още било сумрачно и изпъстрено със звезди. Върху великолепното тъмносиньо платно на Вселената той наистина видял ярковиолетова рисунка –неговата лична карта! Тя обаче не била онова, което брат му Кам бил описвал – картата на Сим ясно очертавала само един път в миналото, по който той се бил движил и блестяла само с един ясен път напред, в бъдещето. Настоящето било маркирано с прекрасна, двойна, ярка звезда.
Както се случва в приказките, момчето и неговата любима живели дълго и щастливо до, а някои казват – и след – смъртта си. Те извършили много велики неща и много добрини – може би за света, може би за своя град, а може би само за децата си и за няколко души, които обичали, защото любовта е толкова, колкото можеш да дадеш. Единственото, което помрачавало щастието им, била липсата на Кам. За съжаление той така и не се върнал. Само от време на време хора донасяли вест, че някакъв странник, който приличал на него, обикалял нещастен и сам по света, като постоянно се връщал до места, където вече е бил, за да опита някоя друга посока.
-------
*Вдъхновена от известно раздразнение от приказката „Търсачът” на Хорхе Букай
http://marcusjunius.blogspot.com/
-
Вървях и видях едно цвете. Цвете каквото не бях виждал никаде и никога. То стоеше на една поляна между други цветя, но бе единствено сред тях. То не бе като тях. Беше различно. Цветовете му бяха по-ярки. Ствола му беше по-изправен и като цяло самото цвете беше напълно различно от останалите. Меко казано - то беше перфектно, съвершено. Помислих си че това не е обикновено цвете и му зададох въпрос:
-Какъв е смисъла ти?
Цветето дълго мълча без да ми отговори. Изгубил търпение, аз му зададох следващ въпрос:
-Какъв е смисъла на тези около тебе, на Вселената? - но цветето продължаваше да мълчи. Замислих се. Цветето не можеше да ми отговори с думи, но бях сигурен, че то знае отговора. От него кипеше живот,живот който кипи само в някой който има цел. Попитах го:
-Каква е твоята цел? - цветето нямаше как да ми отговори и аз много добре знаех това. Но имаше нещо, което го различаваше от хората. Когато задавах тези въпроси на хората те се впускаха в безброй теории и хипотези за всичко. В някои от тях вярваха, а в други не толкова. Но цветето не вярваше в теории. То не ми пробутваше поредната хипотеза за света, а просто мълчеше. Може би отговора не е в думи. Той е в мълчанието, което следва след въпроса. Може би, когато задам въпрос, единствено в мълчанието след него, се крие отговора. То не може да се опише с думи, защото е тишина.
Тъй както чуваш тишината, единствено, когато спрат всички звуци, така и истината се появява, когато спрат всички лъжи. Всичките хипотези и теории са лъжи. А вярването, в която и да е, ти пречи да видиш истината.
Зададох друг въпрос на цветето:
-Защо другите през целия ми живот ми пречат да видя истината? - цветето се открояваше сред останалите. То бе като тях по природа, но беше единствено. То бе по-красиво, по-силно, дори по-мъдро от тях. В един момент се ядосах, че през целия ми живот хората са ме учили как да живея,,а те самите не могат да живеят. Но цветето не беше ядосано.
Едно цвете беше по-мъдро от всички мъдреци на света. То не правеше нищо, освен да дава радост на тези около него. Не ги караше да се срамуват, че незнаят, не ги караше да следват някакви закони, а то беше просто там и даваше радост на всеки, който го погледне. И точно в този момент мина някакъв човек и го стъпкаТой прекъсна връзката му със земята и цветето започна да умира. Малко по малко цветовете му потъмняха. Ядосах се на човека. Той тъпчеше всичко по пътя си. Разрушаваше горите, замърсяваше реките, унищожаваше животните, растенията,замърсяваше въздуха, моретата, океаните, унищожаваше земята. Човека не знаеше. Затова дори като умираше, цветето не му се ядоса. Дори през живота си не му се ядосваше, а му показваше своя смисъл .Смисъл без думи. Смисъл отвъд думите. Но човека вярваше на думи. Вярваше на идеи. Но не вярваше в живота...Дали имаме душа,дали има прераждания,има ли Бог,дали има невидими за нас същества със някакви непознати за нас сили .Ние не знаем. Но цветето знаеше. То не вярваше в Бог или че след смърта си ще живее безкрайно. То просто беше там. От момента в който е израснало, в момента, в който е разцъфнало с неземна красота и до момента, в който умираше, то не си задаваше въпроси. То просто живееше. А аз пропилявам живота си в задаване на въпроси като съм забравил да живея. Забравил съм самия живот. По-добре да оставя другите да търсят отговорите и да отида да си събирам мидички по плажа. За мене няма душа. Има само живот. Преди да умра искам само да разцъфна както цветето...
автор: blqh
-
...Вие сте гол, каза Странника.
- Глупости - не виждаш ли колко съм шарен - каза Сънуващия.
- Но това са само магически дрехи. Вие всъщност сте гол - не се предаваше Странника.
- Как може да си толкова сляп? - възмутено каза Сънуващия -Това не са дрехи, какво е това "дреха", та това съм АЗ, как може да не виждаш това?!!! Отиди на лекар да ти видят очите. Ти си просто болен.
- Тия цветните шарении са просто дрехи, които сте навлякъл с магията си. Зад всички дрехи обаче ти си гол, другите сте голи. Нима не виждате това?
- Ти си нещо ненормален, приятелю. виж се и ти самия колко си шарен. Ти си точно като мен, само се правиш на различен.
- Не съм шарен, просто облякох сега някакви дрехи.
- А след като толкова много дрънкаш глупости, защо тогава го направи - попита с ирония Сънуващия.
- Защото иначе нямаше да ме виждаш - отговори Странника. И съблече дрехите си.
- Ама... какво става, къде изчезна? - объркано заговори Сънуващия. - Откъде идва тази светлина?
- Tова съм аз - просто съм без дрехи - заговори Странника. И всеки от вас също е гол, само дето е покрил своето "светлинно" тяло с дрехите си, невиждайки нищо освен миражите си в тъмното. А светлината /истината/ е там "отдолу-отвътре". Нима ти не можеш да се съблечеш?
- Глупости - какво означава това - ядоса се Сънуващия. - Ако махна "шареното" в "шарения ми /ни/ свят, какъв живот ще е това.
- Истински, каза Странника - Ще живееш във Вечността, защото това е "света" на голото ти тяло.
- Никога - каза сънуващия - тва са пълни глупости и измишльотини. Има хора от нас, дето са важни и велики и те могат да се преобразяват с по-пъстри шарении. И ни говорят за истината, казвайки ни че е достатъчно само да се сложат "шарениите на Истината" и че това вече е Великата ИСТИНА... Само трябва да учим и да питаме, да желаем истински и силно... те самите така са ги "спечелили"...
*****
Стоеше Странника и гледаше от своето измерение сенките на сънуващите как живееха в сенчестия си свят, своя сенчест живот. За тях той беше единствен, но не и за него. Гледаше и своята си сянка - сянката на голото си светещо тяло... И само вдигна Взора си от сенките и остана в себе си - в своя си свят.
Странно нещо е Истината - си помисли Странника - Колкото светове, толкова ИСТИНИ. И всяка е ИСТИНСКА.
Но имаше нещо, нещо неясно в цялата случка...
- Има нещо в момента, - си каза Странника, - Има нещо... има нещо... нещо... нещо...- и замълча... И думите се изгубиха и остана сам в "голото си тяло". Но видя, че едни "очи" го гледаха ОТВЪН... и сякаш мисли светкавично се появиха навъднъж в главата му. И изведнъж видя ГОЛОТО СИ ТЯЛО и видя че не е от светлина... И видя света на "голите тела от светлина" и разбра, че само с едни очи, можеше да види всичко това, сещайки се за разговора му със сенките и Сънуващите.
И се сети да СЪБЛЕЧЕ СВЕТЛИНАТА ОТ СЕБЕ СИ.
Огледа се наоколо и нищо не видя, освен много светове в които само сенките бяха различно светещи.
И всичко бе само в ЕДНО ТЯЛО.
А "очите" - вече нищо не гледаха... просто защото нямаше НЯКОЙ да гледа...
Помисли си да "види" ръката си - а само погледна към нея. Нямаше тяло, нямаше и ръка, нямаше свят, нямаше нищо. Но във всички светове една от безкрайните сенки в тях, изведнъж помръдна ръката си и се опита да си я види, сякаш за първи път откриваше, че да се "гледа" и да се ВИЖДА, е много различно нещо...
И разбра, че в нищото се вижда през очите на всички сенки едновременно и всички сенки са такива на едно НИЩОединствено ... иначе никога нямаше ДА ВИДИ СЕБЕ СИ... - през безкрайните очи, да се види ВСИЧКОТО, - като ОГЛЕДАЛОТО на НИЩОТО.
И един кръг се затвори и премина извън себе си... бележейки един край...
Някъде в него избухна една нова ВСЕЛЕНА и започна своя бяг от НОВОТО СИ НАЧАЛО.
Рамус
-
ПРИКАЗКА ЗА МОРСКАТА ЗВЕЗДА
Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.
Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.
Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита:
- Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!
Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:
- Ами аз току-що промених нещата за тази морска звезда!
-
Самотата не е добро състояние.Човек трябва да търси сродни души, за да сподели това което го вълнува, и проблемите, които не може да реши. ;)Но с прости, човешки думи.
Усложняването не го прави различен, а по-особен :P ;D ;D
-
ТРИТЕ ВРАТИ НА МЪДРОСТТА
(http://www.capital.bg/shimg/zx350_552426.jpg)
E дин цар имал един единствен син – смел, сръчен и умен. Когато младият принц завършил учението си, баща му го пратил при един стар мъдрец да усъвършенства познанията си за живота.
- Посъветвай ме как да премина по пътя на живота – казал младежът.
- Думите ми ще се заличат като стъпки в пясъка – отвърнал мъдрецът.- Вместо това, ще ти дам някои насоки. По пътя си ще се изправиш пред три врати. Прочети онова, което е написано на всяка от тях. Ще почувстваш неудържимо желание да изпълниш указанията. Не се противи на това желание, иначе ще бъдеш осъден да изживяваш отново и отново това, от което искаш да избягаш. Нищо повече не мога да ти кажа. Трябва ти сам да го усетиш със сърцето и плътта си. А сега върви. Следвай пътя пред теб. Стария мъдрец изчезнал, а принцът поел по Пътя на живота.
Скоро се озовал пред голяма врата на която пишело:
“ПРОМЕНИ СВЕТА”
- Точно това смятах да направя - рекъл си младежът. – Понеже истината е, че някои неща ми харесват в този свят, но други не са никак по вкуса ми. И той се впуснал в първата си битка. Неговият идеал, неговата решимост и неговия устрем го подтикнали да воюва, да предприеме, да завладява, да моделира действителността според волята си. Изпитал удоволствието и опиянението на завоевателя, но не и покой в душата си. Променил доста неща, но много други не успял.
Минали години.
Един ден той срещнал стария мъдрец, който го попитал:
- Какво научи от Пътя?
- Научих се - отвърнал принцът – да разграничавам онова, което е в моя власт, от онова, което не е; да различавам това, което зависи от мен, от другото, което не зависи.
- Хубаво – рекъл старецът. – Използвай силата си, за да влияеш върху нещата, които зависят от теб. Забрави за онези, които се изплъзват от властта ти.
И изчезнал.
Малко след това принцът намерил втората врата. На нея пишело
“ПРОМЕНИ ДРУГИТЕ”
- Това си и мислех - си рекъл той. – Другите са извор на удоволствие и радост, но също така на болка и горчивина.
И той възстанал срещу онова, което не го удовлетворявало и го дразнело у себеподобните му. Направил всичко възможно да промени характера им и да изкорени недостатъците им. Това била втората му битка.
Минали години.
Един ден, когато принцът вече започнал дълбоко да се съмнява в резултата от опитите си да промени другите, мъдрецът пак се появил и го запитал:
- Какво научи по Пътя?
- Научих, - отвърнал принцът, - че другите не са причината, нито изворът на радостите и скърбите ми, на моето удовлетворение или разочарование. Те просто са предлог и възможност моите чувства да се проявят. Но чувствата ми се раждат в мен самия.
- Имаш право - съгласил се мъдрецът. - С това, което събуждат в теб, другите ти дават възможност да опознаеш себе си. Бъди признателен на тези, които будят в теб радост и удоволствие. Но благодари също така и на онези, които те карат да изпиташ разочарование и страдание, защото чрез тях Животът те учи на онова, което още не си усвоил и от което ще имаш нужда за да извървиш Пътя си.
Казал старецът тези думи и изчезнал.
След това принцът достигнал до третата врата, на която пишело:
“ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ”
- Да – помислил принцът. – Ако наистина у мен се корени причината за всичките ми проблеми, това е единственото, което ми остава да направя.
И започнал третата си битка. Направил всичко възможно да подобри характера си, да изкорени недостатъците си, да промени това, което не харесвал в себе си и всичко, което не отговаряло на неговия идеал.
Дълги години водил той тази битка, пожънал успехи, но срещнал и съпротива, претърпял и поражения. Когато отново срещнал мъдреца, трябвало да отговори на все същия въпрос:
- Какво научи по Пътя?
- Научих,- отвърнал принцът, - че у нас има неща, които можем да променим, но също и такива, които оказват съпротива и които така и не успяваме да пречупим.
- Добре - казал старият мъдрец.
- Да - продължил принцът, - но започвам да се уморявам от тези вечни битки с всичко, с всички, със себе си. Никога ли няма да има край? Кога най-после ще намеря покой? Толкова искам да прекратя борбата, да се откажа, да зарежа всичко, да си отдъхна!
- Точно това е следващата ти цел - съобщил му мъдрецът. - Но преди да продължиш напред, обърни се да погледнеш изминатия път.
Казал това и изчезнал.
Принцът погледнал назад и забелязал, че третата врата има надпис и от обратната си страна! Надписът гласял:
“ПРИЕМИ СЕБЕ СИ”.
Принцът се учудил, че не е видял надписа по-рано.
- Явно, когато се хвърля в битка, човек е заслепен - казал си той. Принцът видял също така разпилени на земята всички онези неща, с които се бил преборил в себе си: недостатъците си, слабите си страни, страховете си, ограниченията си, всичките си стари демони. И се научил да ги познава, да ги приема, дори да ги обича. Научил се да обича себе си, без да се сравнява с другите, без да се осъжда и порицава.
Тогава срещнал отново мъдреца, който му задал обичайния въпрос:
- Какво научи по пътя?
- Научих, - отговорил принцът, - че да мразиш или да отхвърляш част от себе си означава да се осъдиш на вечно несъгласие със самия себе си. Научих се да се приемам такъв, какъвто съм - напълно и безусловно.
- Добре - казал мъдрецът. - Усвоил си Първата мъдрост.
Сега можеш отново да преминеш през третата врата.
Едва преминал през третата врата, принцът видял в далечината задната страна на втората и прочел:
”ПРИЕМИ ДРУГИТЕ”
Около себе си той видял хората, които срещнал по пътя. Тези, които обичал и онези, които мразел. Тези, които подкрепял и онези, срещу които се борил. Но за свое голямо учудване, той вече не бил в състояние да види недостатъците и грешките им, които някога толкова го дразнели и които искал да изкорени.
Когато пак срещнал мъдреца, последният го запитал:
- Какво научи по Пътя?
- Научих, - отговорил принцът, - че откакто съм в съгласие със себе си, вече няма в какво да упрекна и другите, а няма и защо да се страхувам от тях. Научих се да приемам и обичам другите напълно и безусловно.
- Добре - казал мъдрецът. - Това е Втората мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през втората врата.
От другата страна принцът забелязал обратната страна на първата врата. Там пишело:
“ПРИЕМИ СВЕТА”.
- Странно, как не съм видял този надпис още от първия път - зачудил се принцът.
Той се огледал и видял около себе си света, който по-рано искал да завладее, да преобрази, да промени. Бил стъписан от блясъка и красотата на всичко в него. От неговото съвършенство. А това си бил все същия свят…Светът ли се бил променил или неговия поглед?
- Какво научи по Пътя? - попитал го мъдрецът при следващата им среща.
- Научих - отвърнал принцът, - че светът е огледало на душата ми. Че душата ми не вижда света, а собственото си отражение в него. Когато е радостна, и светът й се струва весел. Когато нещо й тежи, светът й изглежда тъжен. Но сам по себе си светът не е нито весел, нито тъжен. Той просто е тук, съществува - и това е всичко. Не той ме измъчваше, а представата, която имах за него. Научих се да го приемам, без да го осъждам - напълно и безусловно.
- Това е Третата мъдрост - казал старият мъдрец.- Ето, че вече си в съгласие със себе си, с другите и със Света.
Чувство на безметежно спокойствие, ведрост и пълнота завладели принца. Той усетил как се потапя в Тишина.
- Сега си готов да преминеш отново през последния праг – рекъл мъдрецът, - този на прехода от Тишината на Пълнотата към Пълнотата на Тишината
И старецът изчезнал.
-
Много добро. Благодаря Невен.
-
ГРАД АЛОПАТ
Майк Адамс
Имало едно време един град, наречен Град Алопат. В него живеели много хора, имало много улици и автомобили, но поради ограниченията в бюджета, никъде в Град Алопат нямало знаци “Stop” и светофари.
Не било изненадващо, че пътните инциденти били обичайно явление. Автомобилите се удряли един в друг на почти всяко кръстовище. Но бизнесът на автосервизите и местните болници процъфтявал, което ги правело основни отрасли в икономиката на Град Алопат.
С нарастването на населението на Град Алопат, броят на пътните злополуки достигнал тревожно равнище. Отчаян, градският съвет наел като консултант срещу солидно възнаграждение д-р Уест – лекар от Моторната Дивизия (M. D.), за да намери решение на проблема.
В продължение на много дни д-р Уест проучвал пътните инциденти. Той носел със себе си огромен инструментариум и апаратура – микроскопи, уреди за химически анализ, лабораторно оборудване – които влезли в употреба като част от неговите проучвания. Гражданите на Град Алопат наблюдавали с огромно любопитство работата на д-р Уест, който педантично документирал и анализирал всяко пътно произшествие и очаквали крайния му доклад с голям интерес.
След седмици изследвания д-р Уест събрал обществеността на Град Алопат на общоградски митинг, за да оповести своя доклад. Там, изправен пред целия градски съвет и повечето жители на града, той обявил своите открития: “Пътните произшествия се предизвикват от следите, които автомобилите оставят по пътя, когато използват спирачки.”
Както обяснил д-р Уест, той констатирал и документирал почти 100 процентова корелация между пътните инциденти и наличието на следи от използване на спирачки. “Навсякъде, където наблюдавахме автомобилни катастрофи – разяснил д-р Уест - открихме също и следи от спирачки.”
Градът боледува от “Спирачна болест”, заявил докторът и реакцията спрямо тази обхванала целия град епидемия, “не изисква нищо повече от това Спирачната болест да бъде лекувана като се направят улиците спирачко-устойчиви”, възкликнал д-р Уест под бурните аплодисменти на гражданството.
Общинският съвет платил на д-р Уест обещаното възнаграждение, след което помолил добрия доктор да предложи начин за лечение на Спирачната болест. Не щеш ли, за късмет на града д-р Уест съвсем наскоро бил в командировка до Хаваите на разноски на химическа компания, произвеждаща пътекаменти – специални химикали, използвани за третиране на пътища при точно такива ситуации. Докторът препоръчал на градския съвет специално химическо покритие – тефлон.
“Ние можем да излекуваме тази Спирачна болест като покрием улиците с тефлон”, предложил д-р Уест дълбокомислено. “Така улиците ще станат спирачко-устойчиви и пътните инциденти ще спрат напълно.” Той продължил с подробно описание на физическите свойства на тефлона и как това покритие с почти нулев коефициент на триене ще обезсърчи спирачките на всички моторни превозни средства.
Съветът охотно се съгласил с д-р Уест и приел закон за нов данък, чрез който трябвало да се набавят пари, за да се закупи достатъчно тефлон за покриване на всички улици в града. За няколко седмици всички улици били напълно покрити с тефлон, така че следите от спирачки изчезнали изцяло.
Градският съвет отново платил на д-р Уест полагащото му се възнаграждение и му благодарил за експертното мнение. Проблемът с пътните произшествия в Град Алопат е решен, сметнали съветниците. Макар лечението да излязло скъпо, те били убедени, че то си заслужава похарчените пари.
Но нещата в Град Алопат не вървели добре. Броят на пътните злополуки нараснал четворно. Болниците били претъпкани с пострадали от катастрофи. Бизнесът на автосервизите изживявал невиждан бум, така че почти всички градски съветници решили да си отворят или собствени магазини за автомобилни резервни части, или да инвестират във вече съществуващите.
Седмица след седмица, все повече жители на Град Алопат били осакатявани от катастрофи, а колите им непрекъснато били чупени и почти не излизали от сервизите. Несметни пари влизали в джобовете на собствениците на магазини за резервни части, болници, фирми за пътна помощ и автоморги.
Заместник-кметът на града по икономическите въпроси, наблюдавайки този ръст на икономическата активност, обявил, че Град Алопат е в период на невиждан стопански разцвет. Икономиката на града била по-здрава от всякога и град Алопатчани ги очаквала година на огромен стопански просперитет!
Автосервизите и магазините за резервни части предлагали много работни места. Болниците се нуждаели от все по-многоброен медицински персонал. Всички пунктове на Бърза помощ, служби за пътна помощ и автомобилни стъкларски работилници били облепени с обяви “Спешно набираме персонал!” Безработицата спаднала до нула.
Но пътните инциденти продължавали да зачестяват. Само че вече нямало следи от спирачки.
Градският съвет бил объркан и смутен. Хората там мислели, че са решили проблема. Спирачната болест била изкоренена чрез тефлоновото лечение. Защото катастрофите продължават?
Съветът свикал общоградски митинг, на който проблемът да бъде обсъден отново и след кратка дискусия един стар отшелник, който живеел в крайградската гора, се обърнал към съгражданите си. “Такова нещо като Спирачна болест не съществува”, казал той смирено. “Тази болест беше измислена от компанията за пътекаменти, за да продава своите тефлонови покрития.”
Жителите на Град Алопат били ужасени да чуят такова твърдение. Те знаели, че Спирачна болест съществува. И докторът казал същото. Как смее този отшелник, който няма диплома от Моторната Дивизия (M. D.), да изразява друго мнение? Как може по такъв начин да оспорва колективната мъдрост на града?
“Това е елементарен проблем”, продължил отшелникът. “Всичко, което се иска от нас, е да поставим знаци ‘Stop’и светофари по кръстовищата. И тогава катастрофите ще спрат”.
Мигновено един общински съветник попитал: “Но как ще си позволим да купим знаци‘Stop’? Та ние изхарчихме всичките си пари за тефлоновото лечение!”
Жителите на града се съгласили. Те нямали пари за купуване на знаци ‘Stop’.
Друг общински съветник добавил: “А и по какъв начин ще спираме с колите все пак? Всички улици са покрити с тефлон. Пък и ако поставим знаци ‘Stop’, значи да обезсмислим всички разходи, които направихме за тефлона!”
Жителите на града отново се съгласили. Какъв е смисълът от ‘Stop’-знаци, след като и без друго не могат да спират с колите си?
Отшелникът отговорил: “Но ‘Stop’-знаците ще елиминират необходимостта от тефлон. Хората ще могат да спират колите си и катастрофите ще престанат. Решението е просто.”
Какво, обаче, би станало, ако ‘Stop’-знаците действително се окажат ефикасни? – чудели се хората. Как би повлияло това на процъфтяващата икономика на Град Алопат? Осъзнавайки последиците, един здравеняк-старец, който притежавал малък автосервиз, подскочил и казал: “Ако поставим тези знаци ‘Stop’ и пътните инциденти намалеят, трябва да уволня повечето си работници!”
Точно в този момент повечето от жителите на града схванали, че работните им места стават несигурни. Ако се поставели ‘Stop’-знаци, почти всички щели да станат безработни. Всички те имали работа в пунктовете на Бърза помощ, автосервизите, болниците и службите за поддръжка на тефлоновото покритие. Някои вече били търговски представители на компанията за пътекаменти. Други внасяли автомобилни стъкла, гуми за автомобили, стомана и други части за коли. Неколцина особени хитри измежду тях натрупали състояние от продажба на инвалидни колички и патерици на осакателите след катастрофа.
Един предприемчив млад господин започнал да издава научно списание, в което се публикували изследователски статии, описващи различните видове Спирачна болест, които били наблюдавани и документирани. Друг човек – почитател на фитнеса – организирал ежегодни благотворителни надбягвания с цел набиране на парични средства за лечение на Спирачната болест. Това било много популярно мероприятие и всички жители на града участвали по най-добрия начин, на който били способни – с бягане, ходене или като се състезавали с инвалидните си колички.
По един или друг начин, всички хора в Град Алопат били икономически обвързани със Спирачната болест.
Страхувайки се да не загубят този икономически просперитет, жителите на града гласували за основаването на нова Обществена агенция за безопасност – Агенция на Хората, шофиращи Леки коли (АХЛ1). Тази АХЛ трябвало да се занимава с контрола, одобряването или забраната на всички видове пътна сигнализация, технологии и химически покрития, свързани с градската пътна мрежа.
Членовете на Борда на директорите на АХЛ били избрани измежду бизнес-лидерите на общността – един собственик на автокъщи, собственикът на компанията за Спешна помощ и, разбира се, д-р Уест.
Скоро след учредяването си АХЛ излязла с официално становище, че Спирачната болест всъщност си е съвсем реална – факт, който бил документиран старателно от един доктор в наскоро публикувана в градското списание “Спирачна болест”. Тъй като липсвали каквито и да било проучвания, доказващи, че ‘Stop’-знаците са ефективни в редуцирането на броя на пътните произшествия, АХЛ се произнесла, че ‘Stop’-знаците са обявени за незаконни и че всеки човек, който се опитва да продава‘Stop’-знаци, ще бъде предаван на прокуратурата за измама и ще бъде затварян в градския затвор.
Това успокоило населението на Град Алопат. С АХЛ зад гърба си, те чувствали, че работните им места са запазени. Те можели да продължат живота си на икономически проспериращи хора, да се радват на сигурната си работа, знаейки, че АХЛ ще обяви извън закона всеки опит за посегателство над техния поминък. Те продължават да катастрофират непрекъснато с колите си, но поне работните им места не са застрашени.
И така си продължил животът в Град Алопат. Поне за още известно време. Но тъй като пътните произшествия зачестявали с отчайващо висок темп, все повече и повече жители на Град Алопат били осакатявани или убивани. Много от тях останали приковани на легло, неспособни да работят, заради нараняванията си.
В един момент населението на града се стопило. Някога процъфтяващият Град Алопат накрая се превърнал в Град на Призраците. Болниците затворили врати, АХЛ била разформирована, списание “Спирачна болест” спряло да излиза.
Накрая, малцината останали живи жители на града осъзнали, че от Спирачната болест, от тефлоновото покритие и от АХЛ не последвало нищо добро. Вече никой не живеел добре, защото всичките пари на града били прахосани заради болестта – за тефлонови покрития, за автомобилни части и за спешни отделения. Никой не станал по-здрав, нито по-щастлив, нито можел да разчита на дълъг живот. Повечето, всъщност, загубили целите си семейства от Спирачната болест.
Отшелникът ли? Той продължил да живее извън града, в дома си в края на един лъкатушещ черен път и живеел простичък живот – без автомобили, без пътища, без тефлон и без АХЛ.
Той надживял всички жители на Град Алопат. Работел си в градината, правел си дълги разходки в гората, събирал корени, листа и плодове, с които се хранел. През свободното си време правел ‘Stop’-знаци, докато чакал появата на следващото поколение и с надеждата, че хората от него ще бъдат по-склонни да се вслушат в съвета на един стар отшелник с шантавата идея:
...че превенцията е отговорът, а не третирането на симптомите!
-
Да си простиш
(http://sdesign.hit.bg/images/feniks.JPG)
Ж ивял едно време човек, който като му дошло времето, умрял. Огледал се и много се учудил. Тялото му лежало на леглото, а у него останала само една душа. Голичка, прозрачна и всичко се виждало като на длан. Разстроил се човека – без тяло станало някак си неприятно и неуютно. Всички мисли плавали в душата му като разноцветни рибки. Всичките му спомени лежали на дъното на душата му – взимай и разглеждай. Сред тези спомени имало красиви и хубави, такива, които ти е приятно да разгледаш. Но имало и такива, от които на самия човек да му стане страшно и противно. Опитал се да изхвърли от душата си лошите спомени, но не се получило. Тогава той се постарал да сложи отгоре по-симпатичните спомени. И тръгнал по определената му пътека.
Бог само погледнал човека и нищо не казал. Човекът решил, че Бог в бързината не е забелязал другите му спомени, зарадвал се и се отправил в рая, тъй като Бог не затворил вратите на рая пред него.
Минало време, трудно може да се каже колко, тъй като там, където попаднал човека, времето вървяло не както на Земята. И човекът се върнал назад, към Бога.
- Защо се върна? – попитал го Бог. – аз не ти затворих вратите на рая.
- Господи, не ми е добре в твоя рай. – казал човека. – Страхувам се да направя и крачка – малко е хубавото в моята душа и не може да се прикрият глупостите, които съм вършил. Страхувам се, че всички виждат колко съм лош.
- А какво искаш? – попитал Бог, доколкото той е творец на времето и има от него достатъчно, за да отговори на всеки.
- Ти си могъщ и милосърден, - казал човека. - Ти видя каква е душата ми, но не ме спря, когато се опитвах да скрия греховете си. Съжали ме, прибери от душата ми всичко лошо.
- Аз очаквах съвсем друга молба, - отговорил Бог. – Но ще направя това, което искаш.
И Бог взел от душата му всичко, от което се срамувал човека. Премахнал от паметта му предателствата и измените, страхливостта и подлостите, лъжите и клеветите, алчността и мързела. Но така човекът забравил за ненавистта, за любовта, забравил за своите падения, забравил и за своите полети. Душата стояла пред Бога празна – много по-празна от мига, когато човекът се появил на света.
Уплашил се човека. Не знаел кой е , откъде идва и накъде отива.
Помолил Бог да му върне спомените от които се срамувал.
Бог бил милосърден и върнал всичко обратно в душата. И тогава човекът отново попитал:
- Какво да правя, Господи? Ако доброто и злото в мен са така преплетени, къде да ходя? В ада ли?
- Върни се в рая, - отговорил Творецът, - аз не съм създавал нищо друго освен рая, а ада ти го носиш в себе си.
И човекът се върнал в рая, но минало време и той отново застанал пред Бога.
- Господи! – казал човека. – Не ми е добре в твоя рай. Ти си могъщ и милосърден. Съжали ме и ми прости греховете.
- Аз очаквах съвсем друга молба, - отговорил Бог. – Но ще направя така, както искаш.
И Бог простил всичко, което човекът е извършил. И човекът се върнал в рая. Но минало време и той отново се върнал и застанал пред Бога.
- Какво искаш сега? – попитал Бог.
- Господи! – казал човекът. – Пак не ми е добре в твоя рай. Ти си всемогъщ и милосърден и ми прости. Но аз сам не мога да си простя. Помогни ми!
- Очаквах такава молба, - отговорил Бог. – Но това е камъкът, който не мога да помръдна....
Приятели, помнете, любовта започва с прошката и приемането на самия себе си! И никой не може да направи това вместо вас!...
-
Срещам те...
Слушам те...
Говоря ти...
Прегръщам те...
Целувам те...
Притежавам те...
Притискам те...
Обсебвам те...
Поглъщам те...
Задушавам те...
Обичам те...?
(Хорхе Букай)
-
Маймуни на път
Джани Родари
Е дин ден маймуните в зоологическата градина решили да направят пътешествие с учебна цел. Вървели, вървели, спрели и една от тях попитала:
— Какво се вижда?
— Клетката на лъва, басейна на тюлените и къщата на жирафа.
— Колко е голям светът! Колко е поучително да се пътува!
Отново тръгнали на път и спрели чак по обяд.
— Какво се вижда сега?
— Къщата на жирафа, басейна на тюлените и клетката на лъва.
— Колко е чуден светът, колко е поучително да се пътува!
Тръгнали отново на път и спрели чак по залез.
— Какво има за гледане?
— Клетката на лъва, къщата на жирафа и басейна на тюлените.
— Колко е досаден светът: все едни и същи неща се виждат. Не е нужно да се пътува.
Разбира се, че така не е нужно — пътували, пътували, но не били излезли от клетката и само обикаляли в кръг като конете на някоя въртележка.
-
Това не е приказка, но...
Маската на злото
(Бертолт Брехт)
На стената ми виси дървена японска маска
На зъл демон, изписана със златен лак.
Съчувствено разглеждам
Изпъкналите жили по челòто, издаващи
Как уморително е да си зъл.
-
:) ПРЕКРАСНА ПРИКАЗКА С МНОГО ИЗВОДИ!!!
Случка разказана от БЕИНСА ДУНО.
Влизам в един дом. Майката с точилката бие едно малко момиченце. Момиченцето плаче. -Извинете госпожо, рекох, ти го опитваш дали хубаво знае да пее. Казвам: Доста хубав глас. Отлична певица ще стане. Гласът е много ясен. Като взема тоновете са много верни. Основният тон много добре взема, мекота има, топлина има, светлина има и сила има. Щом майката бие детето, човек става от него. Дете, което плаче, човек става от него, дете което не плаче, човек не става. Казвам: Помнете едно нещо, в света съществува един закон -както постъпваш с другите, така ще постъпват и с тебе. Както мислиш, така и за тебе ще мислят. Както чувствуваш, така и за тебе ще чувствуват. Както постъпваш, така и за тебе ще постъпват. Казвам: Практическото приложение на закона е, че човек сам създава своята съдба по единствената причина със своята мисъл. Ако той възприеме мисълта такава, каквато Бог я изпраща в света, все ще има едно отражение, ако възприеме Божествените чувства така, както ги изпраща Бог в света и ако възприема Божествените блага и постъпки, човек ще има всичко. :hi:
-
По памет ли си го писала? Последното изречение ми изглежда ужасно объркано.
Не че първата част и тя не е объркана. Аз лично не разбрах какъв е изводът. Трябва или не трябва да биеш децата? Наистина нищо не разбрах.
-
По памет ли си го писала? Последното изречение ми изглежда ужасно объркано.
Не че първата част и тя не е объркана. Аз лично не разбрах какъв е изводът. Трябва или не трябва да биеш децата? Наистина нищо не разбрах.
Аз разбрах извода и той е: ДА не вярваме на такива отвлечени и сладкоувъртяни историй. Значи това дете като порасне незнам дали ще стане певица ама най-малкото трябва да спуква от бой майка си баба си който свари. Щото видите ли както постъпваш така и с тебе ще постъпват т.н.
Има нещо много и антихуманно(въпреки,че нали от добро сърце го налагаме) и долно в домашното насилие/агресия/спрямо децата. Те така и животните не правят. Ама човек е способен не само да налада себеподобното а ми и да го изяде, като китайците.
-
По памет ли си го писала? Последното изречение ми изглежда ужасно объркано.
Не че първата част и тя не е объркана. Аз лично не разбрах какъв е изводът. Трябва или не трябва да биеш децата? Наистина нищо не разбрах.
:) Копирах приказчицата както е в книгата. Когато се прочете бавно и с концвнтрация допускам, че всеки може да я разбере.
Определено смятам, че ако майката не е пляскала детето си, то ще опита плесниците на живота, а също и ако като малки не е имало поводи за плач, то като порастнем, плачът ни е в повече. Също, мислите ни проектират нашето бъдеще.
Не става дума за домашно насилие или изобщо за насилие, а за възпитание от майката(все пак има деца, които и от това възпитание се налага да опитат ;) ), не съм привърженик на агресивните методи за възпитание, но "РЪКАТА НА МАЙКАТА Е ДОБРА И КОГАТО ГАЛИ И КОГАТО БИЕ, А ОБЩЕСТВОТО БИЕ САМО С ГРУБАТА РЪКА". :hi:
-
Определено се убеждавам, че тая Бениса Дуно хич я няма.
Скъпа Алдонеа, аз съм минал през такова домашно насилие, стрес и тормоз, че не го пожелавам на никой. В никакъв случай не мога да го свържа с нищо полезно. Напротив, научих се да бъда мачкан, и после 1000 пъти повече ме мачкаше обществото.
Добре, че не си оставям магарето в калта и с нечовешка болка се боря против насаденото ми на младини и увредената психика. Повечето съм овладял и оправил, но има още много неща за чистене. А колко са като мен? В 99.99% от случаите хората си остават непроменени. Те дори твърдят, "знаят" че не могат да се оправят.
Тези принципи за бой за възпитание изобщо не са общовалидни! Направо са престъпни! Едно разумно дете може да се научи на всичко необходимо и да се справя в обществото без болка и несправедливости. Напротив! Децата, които израстват спокойни и щастливи по-късно имат най-голям старт, най-голяма засилка. Имат увереност и самочувствие на които само може да завиждаш. Нещата постигат с лекота. Дори не се замислят.
Понеже се занимавам с най-различни видове изкуства и спортове, знам - на 1во място е липсата на страхове. Само така можеш да усвояваш знанията, уменията, материала. Само така можеш да развиеш пълен потенциал и да вървиш напред.
Ако си несигурен или с насаден страх, за теб ще остане пътя на вечния неудачник.
За пореден път се учудвам как с лека ръка се говорят неверни работи.
-
И аз не съм привържаник на възпитанието с бой, но има една приказка:"Бий дупенце, за да не биеш дупище."
Като малък не една точилка е била счупена в задника ми...
Сега като родител с деца, които правят същите бели като мен, разбирам какво й е било на майка ми.
Мисля, че трябва да има мярка с шамаросването. Има и други наказания за палави дечурлига.
Иначе приказката с тая Беинса наистина извратено започва с "певческите способности" на детето.
-
Определено се убеждавам, че тая Бениса Дуно хич я няма.
Тангра , тая се казва Петър Дънов (Беинса Дуно). ;)
-
Танграта може да не знае кой или коя е Беинса Дуно, но определено е запознат с "възпитателната" роля на точилката. Детето пее правилно, защото точилката играе, нали? Страха от нея го кара да постига това. Сещам се за една поговорка-"Който пее зло не мисли". Дали е така?
В точилката, като инструмент на възпитание виждам нещо извратено. Как може след нанесения бой, с този инструмент да разточиш баница и да храниш семейството си?
-
Не знам, но аз от поста му разбирам, че е абсолютно против такова възпитание. ;)!
-
Ако дететето е злопаметно рано или късно ще си го върне дори и да не е на своите родители. Тази болка и агресия се натрупва на подсъзнателно ниво.Затова по новините слушаме - еди кой си с брадвата затрил баба си, чичо си, леля си, майка си, баща си. Освен това съществуват и много случаи, в които много деца(по чувствителните) след побой от родителите си посягат на живота си или пък стават някви извратени, някои пък се вкопчват в родителите си и на 40 викат - мамо, мамо и немогат без тях, не си показват носа от къщи и стават някви затворени и комплексирани лумпени.
Ако набием един човек на средна възраст той как ще реагира предположете сами.
Възпитанието не е проста работа. Проста работа е да посиниш кълките ня детето защото не си е подередило стаята или е взело играчката на друго дете.
Та Дънов бе казал някъде, че светиите след като ги били тогава станали светии.
-
Всеки, който е бит и шамаросван, помни обидата и болката.И обещава на себе си, че като порасне никога няма да посяга на детето си, че ръцете на мама (http://www.coe.int/t/transversalprojects/children/Source/Video/Handsape_English.WMV) не наказват, а помагат. Помним ли какво обещаваме?
-
Определено се убеждавам, че тая Бениса Дуно хич я няма.
Скъпа Алдонеа, аз съм минал през такова домашно насилие, стрес и тормоз, че не го пожелавам на никой. В никакъв случай не мога да го свържа с нищо полезно. Напротив, научих се да бъда мачкан, и после 1000 пъти повече ме мачкаше обществото.
Добре, че не си оставям магарето в калта и с нечовешка болка се боря против насаденото ми на младини и увредената психика. Повечето съм овладял и оправил, но има още много неща за чистене. А колко са като мен? В 99.99% от случаите хората си остават непроменени. Те дори твърдят, "знаят" че не могат да се оправят.
Тези принципи за бой за възпитание изобщо не са общовалидни! Направо са престъпни! Едно разумно дете може да се научи на всичко необходимо и да се справя в обществото без болка и несправедливости. Напротив! Децата, които израстват спокойни и щастливи по-късно имат най-голям старт, най-голяма засилка. Имат увереност и самочувствие на които само може да завиждаш. Нещата постигат с лекота. Дори не се замислят.
Понеже се занимавам с най-различни видове изкуства и спортове, знам - на 1во място е липсата на страхове. Само така можеш да усвояваш знанията, уменията, материала. Само така можеш да развиеш пълен потенциал и да вървиш напред.
Ако си несигурен или с насаден страх, за теб ще остане пътя на вечния неудачник.
За пореден път се учудвам как с лека ръка се говорят неверни работи.
:drinks: Съжалявам, че си ме разбрал неправилно.Самата аз не понасям НАСИЛИЕТО под никаква форма.Създаването на страх в когото и да било,за мен е негативна проява на превъзходство, от едно същество над друго. :)Обаче!!! При възпитанието на подрастващите, които опитали една плесница от ръката на СПРАВЕДЛИВ родител, винаги ще помнят, че боли и така ще се научат да ценят доброто отношение. ВНИКАКЪВ случай не удобрявам побоища, агресия (защото някой от родителите не е доволен от собственният си животи изкарва гнева си в/у своето творение)и всякакъв психологически тормоз на всяка възраст имаме нужда от нежност, доброта и любов.В онази приказка за точилката става дума за това, че едно дете когато се смее разбираме какъв човек ще порастне, но много е важно да се знае същото дете когато е засегнато ЕГО-то му с шамар или разумен удар с пръчка, какво е неговото поведение! Ето това за мен беше и остава същественно от Приказката на Беинса Дуно или както още го знаем(Петър Дънов=Учителя) Самият той(Дънов) е проповядвал ЛЮБОВТА като религия и необходимост за духовно израстване на човечеството. :hi:
-
E, щом е проповядвал Любовта, значи е голяма работа. Моля за извинение, объркал съм се.
Явно не съм разбрал (както каза), и не съм прочел внимателно. Ще прочета за 5 път, и ще потърся мястото със "един", "шамар" и със "справедливото наказание". Убягнали са ми в текста.
Сигурно и пише някъде какво е съгрешило детето, или важи известния закон: "Ти му удари един бой, а то винаги ще има за какво."
Но така е, като четат простосмъртни.
Наистина, как ми идва на ум да се усъмня в човек, който е тръгнал да учи другите! Глупаво от моя страна.
Да разбирам ли, че е в сила също еврейският закон "Око за око, зъб за зъб"?
"Прошката" в случая се пада в някоя друга глава на събраните съчинения.
-
:) ПРЕКРАСНА ПРИКАЗКА С МНОГО ИЗВОДИ!!!
Случка разказана от БЕИНСА ДУНО.
Влизам в един дом. Майката с точилката бие едно малко момиченце. Момиченцето плаче. -Извинете госпожо, рекох, ти го опитваш дали хубаво знае да пее. Казвам: Доста хубав глас. Отлична певица ще стане. Гласът е много ясен. Като взема тоновете са много верни. Основният тон много добре взема, мекота има, топлина има, светлина има и сила има. Щом майката бие детето, човек става от него. Дете, което плаче, човек става от него, дете което не плаче, човек не става. Казвам: Помнете едно нещо, в света съществува един закон -както постъпваш с другите, така ще постъпват и с тебе. Както мислиш, така и за тебе ще мислят. Както чувствуваш, така и за тебе ще чувствуват. Както постъпваш, така и за тебе ще постъпват. Казвам: Практическото приложение на закона е, че човек сам създава своята съдба по единствената причина със своята мисъл. Ако той възприеме мисълта такава, каквато Бог я изпраща в света, все ще има едно отражение, ако възприеме Божествените чувства така, както ги изпраща Бог в света и ако възприема Божествените блага и постъпки, човек ще има всичко. :hi:
Беседите на П. Дънов са се стенографирали, а това е един не особено точен метод за записване на човешкото слово. Неточният израз в последното изречение си го обяснявам с недобро разчитане на стенограмите. Иначе не виждам нищо в написаното, подкрепящо действията на майката към детето й. Задават се въпроси и се правят умишлено нелепи предположения, чрез които тя да осъзнае абсурдността на извършваното от нея. Има един израз: reductio ad absurdum. В следващите изречения се обяснява в общи линии законът за кармата и то не в смисъл, че детето е заслужило побоя, а че както майката се отнася към детето, така ще се отнесат към нея в бъдеще. В последното изречение „отражение“ е по-добре да се замени с „положителен (добър) резултат“.
Сега, може би с право, някои ще си зададе въпроса: Ами защо нещата са написани по начин, позволяващ двусмисленото им тълкуване? Аз за себе си мога да си го обясня с това, че тълкуването зависи от този, който го извършва. Ако тълкувателят е с положително отношение към П. Дънов (без значение дали го смята за духовен учител, посветен и т.н.), той ще възприеме думите му по един начин; ако е с отрицателно мнение – по друг, почти сигурно грешен. Най-добре е човек да чете безпристрастно (това не пречи на положителното отношение, но изключва сляпото доверие и излишното възвеличаване). Всичко е въпрос до желание и нагласа на съзнанието.
-
Iris, безпристрастното четене не е гарант, че неможем да бъдем заблудени или, че правилно ще разтълкуваме дадена притча или текст. Също смятам, че не всичко е въпрос на желание или нагласа. Всъщност какво значи "нагласа"? Защо трябва да има няква нагласа ако наистина четем безпристрастно както казваш.
Спред мен всичко е въпрос на това - доколко носим, познаваме и отсяваме истината в себе си и извън себе си. Всичко останало е въпрос на отношение най-общо казано.
Иначе човек може да извлече една голама доза истина от П.Дъновите беседи. Но и доста трябва да се внимава. ;)
-
Iris, безпристрастното четене не е гарант, че неможем да бъдем заблудени или, че правилно ще разтълкуваме дадена притча или текст. ...
Ами, никъде не съм написал, че е. А и при притчите специално правилното тълкуване не е точно определено. Има някаква идея, която следва да се схване, но в каква степен (дълбочина), зависи от четящия.
-
:hi: Така да бъде. Явно съм се подвел нещо.
-
Ами аз и затова в началото преди да започна да коментирам, обясних че е неясно, и че не съм разбрал, та помолих да ми се обясни значението на тая притча.
Едва като ми беше разтълкувано, започнах и да коментирам ...
А ето сега друго тълкувание излиза.
Дори, Ирис, да е така както казваш, както гледам на 1 разбрал има 10 неразбрали, дето ще решат, че трябва да биеш детето с точилката. Та в тая връзка се чудя, кому са нужни тия притчи?!
-
„Та в тая връзка се чудя, кому са нужни тия притчи?!“ Ами, сложен въпрос. Тези, които са присъствали на беседата (ако притчата е взета от беседа) вероятно са схванали верния смисъл. Най-малкото са познавали човека, който им говори отсреща и са знаели какъв смисъл би могъл да вложи в думите си и какъв не. За последователите сега, десетилетия по-късно, нещата са малко по-различни. Притчите в крайна сметка всеки си ги тълкува според собственото си съзнание и светоглед. Едни ще намерят в притчата оправдание да бият детето си, други – заръка да не го правят. Всъщност, не притчата определя, дали ще биеш детето си или не.
-
Ами аз и затова в началото преди да започна да коментирам, обясних че е неясно, и че не съм разбрал, та помолих да ми се обясни значението на тая притча.
Едва като ми беше разтълкувано, започнах и да коментирам ...
А ето сега друго тълкувание излиза.
Дори, Ирис, да е така както казваш, както гледам на 1 разбрал има 10 неразбрали, дето ще решат, че трябва да биеш детето с точилката. Та в тая връзка се чудя, кому са нужни тия притчи?!
:) Употребата на точилка аз допускам, че е в преносен смисъл, защото някога са вярвали, че ръката която гали, не бива да удря, та по тази причина са употребявали точилки, пръчки и разни подръчни. Танграта съжалявам, че не обичам дългите писания, а и всеки каквото успее да разбере от наличните приказки това ще ползва. :hi:
-
Следващата приказка също е от Дънов. Добра е :)
Земан Зебу
И мало едно време прочут адепт на име Земан Зебу. Един ден той бил извикан от своя Учител, който решил да му даде важна задача. Той свързал Земан Зебу с 10 нишки на живота, които той трябвало да разкъса.
Учителят му рекъл :
- Знай, че това е важен изпит и само за него ти се роди на земята. Ученико, важно е да го издържиш, но – труден е!
Поклонил се Земан Зебу на своя Учител и веднага се захванал да разреши задачата. Извадил адептът своите ножици и посегнал към първата нишка. Но изведнъж пред него изскочила млада и хубава мома и му рекла:
- Спри, моля те! Майка ми ме изпрати тук на земята да се уча и да работя. И само ти си този, който можеш да ми дадеш живот. Моля те, не ме режи!
Погледнал Земан Зебу младата мома и си казъл – Добре, от мен да мине – няма да режа.
Пристъпил той към втората нишка и приближил ножицата. Но пред него се появил млад и юначен момък, който му рекъл:
- Моля те, моля те, недей ме режи! Та аз тъкмо срещнах тази красива мома и силно я обикна сърцето ми! Дълго диря истинската любов и ето – тя се появи. Моля те, не ме режи!
Въздъхнал адепта и си помислил : „Какво пък, нали за любов сърцата ни на всички копнеят? И не е ли това смисъла на всеки един живот? Грях ще е да го срежа.”
Оставил втората нишка и хванал третата. Аха да я отреже и видял пред себе си художник с голяма брада, а в ръцете му – четка и бои.
Художникът го погледнал и му казал:
- Остави тази ножица, моля те! Остави я! Аз рисувам своята най-велика картина, толкова велика, че ако ме отрежеш ще лишиш хората от голямо благо. Моля те, не ме режи!
Огледал го хубаво Заман Зебу, почесал се по главата и рекъл. – Ех, добре – рисувай, рисувай...
После се обърнал, хванал здраво четвъртата нишка, отворил ножицата и ето – пред него се появил строг генерал във военна униформа. Той го погледнал и рекъл отсечено:
- Спри! Ти знаеш ли какво правиш? Ако ме срежеш ще провалиш целия ми план за спасение на хората! Остави ме да го изпълня!
Отстъпил крачка назад адепта и плахо кимнал на генерала. Какво пък, рекъл си, изглежда доблестен воин – сигурно ще помогне на хората.
Уловил Земан Зебу петата нишка и пред него изскочил жрец, облечен в тога. Той му рекъл дълбоко и тайнствено:
- О, млади момко! Та нима на Божия слуга ще посегнеш? Ученико, остави да казвам своите молитви и заклинания – те са много важни за хората!
Замислил се нашият адепт, но срещу Божи човек тръгва ли се? Махнал с ръка и пристъпил към шестата нишка. Но от нея се появил мъдрец, с дълга и бяла брада. Мъдрецът казал:
- Приятелю мой, моля те, не ме режи! Аз пиша много ценна книга, дълги години събирам материалите за нея. Тя много ще помогне на хората и ще осветли пътя им. Моля те – остави ме да я напиша!
Поклатил глава адепта и си рекъл – ще го оставя, нали всички към светлината и мъдростта се стремим.
Разтворил ножицата над седмата нишка и тогава пред него изскочил един народен учител. Рекъл му даскалът:
- Моля те, бъди добър и недей режи. Целия си живот аз на децата посветих – да ги уча и просвещавам. И точно когато открих най-великия метод за тяхното възпитание ти идваш с тези големи ножици! Заради децата – моля те, недей режи!
Земан Зебу нямало какво да каже срешу този довод и оставил нишката.
При осмата пред него се появил един слуга и покорно му се поклонил. После се изправил внимателно и с наведена глава му рекъл:
- О, господарю, аз съм само един покорен слуга. Цял живот съм слугувал, но не го правих добре – лъгах, крадях и не работих. Но сега тъкмо намерих добър господар и искам да му служа – моля те, пощади ме – недей режи!
Смилил се младия адепт и оставил горкия човек да изучава сложното изкуство на службата. Пристъпил към деветата нишка, посегнал и ето – пред него се явил музикант със своята арфа. С мек и мелодичен глас той му рекъл:
- Моля те, недей да режеш! Чудна песен съчиних, с нея зверове укротявам и хора помирявам. Исках с тази песен цялата земя да обиколя и мир да донеса.
- Да, няма да режа – помислил си Земан Зебу и хванал последната, десета нишка. Но пред себе си той видял майка, с детенце на ръце.
- Моля те, недей режи! Ако отрежеш нишката ще пострада детето ми! Моля те, смили се!
Потресен, Земан Зебу отстъпил крачка назад и оставил ножицата. Седнал и си рекъл:
- Какво направих, та аз не срязах нито една нишка! Нали Учителят каза да ги разкъсам? Но той каза също, че изпитът е труден! Значи – има уловка! Да, това е задачата – не е трябвало да разкъсвам нишките – така щях да причиня само страдания и вреда на хората!
Успокоен, той отишъл при своя Учител.
А Учителят го попитал:
- Ученико мой, разбра ли кои са тези хора, които ти се явиха? Питам те, Земан Зебу, защото ти не разреши задачата, която ти дадох!
-
:hi: Много интересна приказака. Защо е трябвало да ги резне Земан Зебу? И аз като него не рзабрах и не издържах изпита, Какво е трябвало да направи Земан и каква поука трябва да извлечем. И какво следва да направи Земан след като не е издържал изпита, да се обеси ли? Щом се е родил само за това.
-
:hi: Много интересна приказака. Защо е трябвало да ги резне Земан Зебу? И аз като него не рзабрах и не издържах изпита, Какво е трябвало да направи Земан и каква поука трябва да извлечем. И какво следва да направи Земан след като не е издържал изпита, да се обеси ли? Щом се е родил само за това.
Ако се разровя, сигурно ще намеря останалата част от беседата, където нещата предполагам са обяснени. Все пак, без да го правя: в разказа мисля, че става въпрос за различните видове лични (егоистични) желания и амбиции на ученика, от които той следва да се освободи. Човек разбира се е способен да намери всякакви извинения за да ги оправдае, но в действителност това са просто зависимости, които го държат привързан към живота на Земята. В тази връзка отговорът на въпроса „какво трябва да направи Земан след като не е издържал изпита, да се обеси ли?“ е, че просто трябва да го вземе. Това може да се осъществи винаги – няма определени срокове. Нишките просто трябва да бъдат прерязани за да успее човек да се освободи.
-
Да блгодаря, че ме просветли Iris. Сутринта наистина неможах да схвана, къде е сбъркал Земан. Много труден изпит наистина. Чудя се само дали неговият учител го е взел от първият път, когато е бил ученик.
-
:) Да ви разкажа и аз една приказка...
НЕПРАВЕНЕТО
Вървял буда с учениците си из гората, ожаднели, видели изворче, хвърлили се учениците да пият вода, сбутали се и размътили водата. Започнали да се чудят какво да правят.
Буда обаче настоял да продължат пътя си. Учениците били много жадни, настоявали, молели да изчистят изворчето, буда бил непреклонен.
Когато след часове ходене достигнали следващото изворче, то също било кално. Тогава буда дал канчето на един от учениците си и му наредил да се върне и да вземе вода от предишното изворче.
Когато ученикът стигнал до него, изворчето било чисто, калта се била утаила...
Някои неща не стават с активност, с правене, трябва просто да ги оставиш да се случат. Трябва да им позволиш да се случат.
Как с правене бихте изчистили изворчето?