Приказки за размисъл

[хадзапи]

В КОЙ ХРАМ ДА БЪДЕ БОГ?


От "Анастасия"


В едно от многобройните човешки поселения на Земята щастливо хоратата живеели. Деветдесет и девет семейства имало в селището. Всяко семейство — с прекрасен дом, с резбована и удивителна украса. Давала ежегодно плодове градината край къщата. Отглеждала сама и плодове и зеленчуци. Радостно хората срещали пролетта и се наслаждавали на лятото. Поредица от весели и дружни празници раждали нови песни и танци. Почивали си хората през зимата от всекидневното ликуване. И небесата съзерцавайки, опитвали се да решат дали възможно е луната и звездите в рисунък още по-красив да подредят.

Веднъж на три години, през юли месец, онези хора се събирали в края на селището на една поляна. Веднъж на три години на техните въпроси с глас обикновен Бог отговарял. Макар невидим за взора на човешките очи, Бог усещан бил от всекиго. И с всеки един жител на селището, заедно решавал, как по-красив живот за бъдещите дни да се изгради. Бил философски този разговор на хората и Бога, а също бивало да е весел, обикновен и шеговит.

Например, ставал мъж на средни години и заявявал на Бога:

— Защо ти Боже, на празника през лятото, когато от разсъмване се бяхме сбрали ние всички, с дъжд да ни мокриш ти започна? До обед се излива дъжд като водопад от небесата, чак към обяда слънцето засия. Да не би до обед да си спал?

— Не спях, — му отговарял Бог, — от изгрев мислех как да постъпя по-добре и празникът да бъде славен. Видях аз, че някои от вас, отивайки на празник, ги домързя да се измият с чиста вода. Какво да правя? С вида си празникът ще развалят тези нечестивци. И аз реших първо всички ви да измия, после да прогоня облаците и на слънчице с лъчите да облаская измитите с вода тела човешки.

— Добре, щом е така… мъжът се съгласил, скришом трохите от храна почистил от мустака и почнал да трие изцапаната с боровинки уста на сина си.

— Кажи на мене, Боже, — запитал друг мъж, — замислен възрастен философ, — над нас в небето има много звезди, какво означава рисунъкът им причудлив? Мога ли аз, ако си избера звезда, харесала се на душата ми, ако скучен ми стане животът на Земята, там да отида с моето семейство?

— Рисунъкът на небесните тела, блещукащи в тъмнината съобщава за живота на цялата Вселена. Душата, позволява да се чете книгата на небето, когато е и концентрирана и разтоварена. Не на празно любопитство се разкрива на небето книгата, а само на чисти помисли и значими. Да се заселиш можеш на звезда. Всеки за себе си може да избере небесна планета. Условието за това е само едно. Трябва да си способен — творения по-красиви и от тези на Земята, да създадеш ти на избраната звезда.

Скочило от тревата момиченце, все още малко, отметнало зад рамо русата си плитка, вдигнало нагоре личице с чипо носле и дръзко подпряло ръце на бедрата, на Бога заявило:

— Имам претенция към тебе Боже. Две години чаках търпеливо да изразя претенцията си. Сега кажи. Някакво безредие и ненормалност на Земята се твори. Живеят всички хора, влюбват се, женят се, и се веселят. А аз в какво виновна съм? Щом пролетта настъпи, на бузите лунички ми се появяват. С нищо не се измиват, не се и боядисват. Да не би за забава да си ги измислил Боже? Аз искам през новата пролет да нямам вече ни една луничка.

— И дочь моя. Дъще моя. Не лунички, а пролетушки на твоето прекрасно личице изгряват през пролетта. Ще ги наричам както ти желаеш. Щом като за неудобство ти ги смяташ, ще ги премахна аз през следващата пролет, — Бог отговорил на момичето.

Тогава се надигнал в другия край на поляната юноша строен, поглед навел и казал невисоко, към Бог обръщайки се.

— Не малко работа ни предстои да свършим през пролетта. Ти, Боже се стремиш участие да вземеш във всяко дело. Защо ти е с лунички да се занимаваш? Освен това те са така прекрасни, че образ по-прекрасен от този на момиче младо с лунички аз не си представям.

— Какво да се прави? — замислен казал Бог. — Помоли ме девата, а аз й обещах…

— Как „какво да се прави?“ — отново включиало се в разговора момичето, — казват ти хората, че не с лунички, а с други важни работи трябва да се занимаваш… А като стана дума за луничките, аз само затова и моля, че могат още две да се добавят, така за симетрия, ето тук на дясната ми буза.

Бог се усмихнал, видяло се това и по усмивките на хората. Знаели всички, че скоро в любов ново семейство в селището тяхно ще се роди.

Така живели с Бог хората в това селище удивително. И ето че веднъж дошли при тях сто мъдреци. Радушно жителите срещали винаги гостите с всякакво ядене. Хапвали мъдреците прекрасни плодове и се възхищавали на необикновения им вкус. После един от тях казал:

— О хора, колко е прекрасен и подреден вашия живот. Изобилие има и уют във всяка къща. Но нямате култура на общуването с Бога. Няма прославяне и поклонение към Божеството.

— Че за какво? — опитали да възразят жителите разтревожено. — Общуваме ние с Бог като приятел с приятел. Общуваме веднъж на три години. Но всеки ден изгрява слънцето. В градината пчели бръмчат край всяка къща още от пролетта. През зимата снегът земята скрива. За нас делата му са ясни, и се радваме ние на всеки сезон.

— Не е добре уредено това при вас, — казали мъдреците. — Ние ще ви учим как да общувате с Бога. По цялата земя са построени дворци и храмове. В тях могат хората всеки ден да си общуват с Бога. И вас ще научим.

Три години слушали мъдреците жителите на селището. Всеки от стоте своя теория отстоявал, как по-добре за Бога храм да се строи и всеки ден какво да се прави в храма. Всеки от стоте мъдреци имал своя теория. Не знаели жителите на селището коя от стоте мъдри да изберат. И как да направят тъй, че никого от мъдрците да не обидят? И решили да послушат всички и да построят всичките храмове. По един на всякое семейство. Но имало в селището семейства само деветдесет и девет, а мъдреците били сто. Като чули решението на всички жители, се развълнували мъдреците. На някого все пак храм нямало да стигне, и някой от тях дарове нямало да получи. И почнали да спорят помежду си, чия теория за поклонение е по-ефективна. И жителите в селището в спора започнали да въвличат. Спорът се разгарял и за пръв път от толкова години забравили жителите от селището за времето си за общуване с Бога. Не се събрали както винаги преди в деня уговорен на поляната.

Още три години изминали. Около селището издигали се деветдесет и девет величествени храмове, но къщите не се белеели както преди. Част от реколтата от зеленчуци така останала си неприбрана. И в плодовете по градините се появили червеи.

— Всичко е затова, — вещаели в различни храмове мъдреците, — че няма вяра пълна във вас. Повече дарове в храма носете, по-старателно, по-често се кланяйте на Бог.

Само един мъдрец, който без храм останал, скришом ту на един или на друг говорел:

— Не сторихте хора всичко както трябва. Не е правилна конструкцията на всички построени храмове. И кланяте се в храмовете вие също неправилно, в молитвите си не казвате правилните слова. Единствено аз да ви науча мога, как с Бога ежедневно да общувате.

Щом успявал да убеди някого и се издигнел нов храм при това, някой от другите веднага овехтявал. И пак отново някой от мъдреците, без дарове оказал се, скришом пред хората стремил другите да опорочи. Немалко минали години. Веднъж хората си спомнили за прежните събирания свои на поляната, където гласът на Бога чували. Пак на поляната събрали се и почнали да задават въпроси с надежда, че ще ги чуе Бог и ще им отговори както преди.

— Отговори ни, защо стана така, че плодове червиви раждат градините ни? И защо не всяка година израстват зеленчуци? Защо се карата помежду си, и се бият и спорят хората, но да си изберат вярата най-добра не могат никак? Кажи ни в кой от храмовете, за теб построени, живееш ти?

Не отговарял на въпросите им дълго Бог. Когато все пак зазвучал в пространството гласът му, не весел бил, а изморен. Дал отговор Бог на събралите се хора:

— Мои синове и дъщери, във вашите къщи, с градини обградени сега запуснато е всичко защото не мога сам аз всичко да успея. Така с мечтата изначално е замислено, че само с вас съвместно аз мога да творя прекрасното. Но вие се отвърнахте отчасти от своите градини-домове.Сам не успявам да творя, творението трябва да е съвместно. Искам още на всички вас да кажа: любовта и свободата на избор са във вас самите, аз съм готов да следвам вашите мечти. Ни вие ми отговорете, мили мои синове и дъщери, в кой от храмовете трябва аз да се заселя? Пред мен сте равни всички вие, така че къде трябва да се намирам, за да не остане някой от вас обиден? Щом този въпрос решите, в кой храм да се намирам, аз ще последвам вашата колективна воля.

Така Бог отговорил на всички и замълчал. А хората от селището, което някога било прекрасно, и до днес все спора продължават. А в домовете им — запуснатост и тлен. Наоколо са все по-високи храмовете, а спорът — по-остър.

— Е,Анастасия, някаква нереална приказна притча ми разказа. Някак много глупави са били хората от онова селище. Нима не им е било ясно, че Бог заедно с всеки иска за градините им да се грижи? Освен това ти казваш, че глупавите хора от селището все още спорят. А къде е това селище, в коя страна? Можеш ли да ми кажеш?

— Мога.

— Ами кажи.

— Владимир, ти и хора от различни страни, в това селище живеете.

— Така ли?… Ама наистина сме ние! Разбира се, че ние. Както и преди, коя е вяра по-добра, все спорим. А в градините — червиви плодове!

[хадзапи]

НАЙ-БОГАТИЯТ ЖЕНИХ


От "Анастасия"


В село едно живели два съседа. Дружили си семейно, работели с наслада на своята земя. През пролетта цъфтели градините на двата участъка, и горичка малка израствала на всеки от тях. Във всяко от семействата родил се син. Когато синовете на двамата приятели-съседи пораснали, веднъж двете семейства се събрали заедно на празнична маса и твърдо приели решение — на синовете си да оставят всичко за управление.

— Какво да се сее и кога, нека нашите синове сега решават. А ние с тебе, приятелю мой, нито с поглед, нито с намеци няма да пречим на своите синове., — казал единият.

— Съгласен съм, — другият отговорил, — нека нашите синове, ако поискат и къщите по своему да променят. Сами да си избират дрехите, необходимите животни и покъщнина — сами да решават.

— Добре, — отговорил му вторият, — нека да станат нашите синове самостоятелни. И да си изберат сами невести достойни. За синовете наши, приятелю, ще идем невести заедно да търсим.

Така решили твърдо съседите-приятели. Тяхното начинание жените им поддържали, и семействата заживяли под управлението на порасналите синове. Но оттогава започнал да се различава животът на двете семейства.

В едното от тях синът станал деен, със всички се съобразявал, и затова започнали да го наричат в селото — първи. В другото семейство — синът замислен бил, и бавен струвал на всички обкръжаващи, и втори почнали да го наричат. Първият отсякъл и закарал на пазара, младата горичка, посадена от баща му. Купил си лек автомобил наместо коня и малък трактор. Смятал се за предприемчив синът на първия съсед. Определил предприемачът, че в града ще скочи рязко на чесъна цената, и не сгрешил в това. Изтръгнал всички насаждения от своята земя, засял полето с чесън. Бащата и майката, дума веднъж дали, стараели се да помагат във всичко на сина си. Семейството продало чесъна с голяма печалба.От съвременни материали започнали къща да строят огромна, строители наели. А синът предприемач не спирал, от сутрин до вечер все смятал, с какво по-изгодно през пролетта да засее земята. И пресметнал до края на зимата, че най-изгодно е през пролетта лук да засее. И пак изгодно продал той своя урожай, купил си автомобил, който се смятал за луксозен.

Веднъж се срещнали на полски път на двамата съседи синовете. Единият пътувал в автомобил, а другият скаруца, запрегната с кобилка. Спрял своя автомобил успешният предприемач. Между съседите се състоял следния разговор:

— Гледай съседе, пътувам аз в луксозен автомобил, а ти както преди се движиш с каруща. Аз строя голяма къща, а ти — в старата бащина живееш. Нашите бащи и майки винаги са дружили, аз също по съседски бих могъл да ти помогна, ако искаш, ще ти подскажа, с какво е най-изгодно да се засее полето.

— Благодаря ти за желанието ти да направиш услуга — вторият съсед отговорил от каруцата, — но аз ценя единствено на мислите си свободата.

— Че аз и не посягам на свободата на твоите мисли. Само да ти помогна искрено искам.

— Благодаря и за искреността, добър съседе. Но свободата на мисълта неживото отнема, например автомобила който ти караш.

— Как може да я отнема автомобилът? Той твоята каруца спокойно може да догони и изпревари, и аз ще мога, докато ти в града пристигнеш, да свърша работата си. И всичко благодарение на автомобила.

— Да би могъл да изпревари каруцата ми твоят автомобил, разбира се, но при това ти зад кормилото седиш и си принуден да държиш волана непрекъснато и нещо да превключваш и все да наблюдаваш и пътя и приборите. Моето конче по-бавно от автомобила бяга, но през това време аз мога нищо да не правя, и не отвличам движението на мислите си. Мога да заспя дори, а кончето все пак само ще стигне до дома ми. Ти казваш, че проблем имаш с бензина, а кончето и пасбището и храната само ще си намери. А и освен това кажи къде днес бързаш ти с автомобила?

— Искам да купя резервни части изгодно за колата. Знам, какво може да се счупи скоро в моя автомобил.

— Та значи, техниката си добре познаваш, щом даже всички повреди бъдещи точно си представяш?

— Да, добре! Техниката я изучавах три години в специални курсове. Помниш ли и тебе виках на тези курсове?

— Ти за три години мисълта си на техниката си отдал. На тази, която и старее и се чупи.

— Твоето конче също ще остарее и умре.

— Да, ще остарее разбира се. Не преди това, жребче да ми роди ще успее. То ще порасне и с него ще карам. Живото служи вечно на човека, а мъртвото му съкращава дните.

— В селото смеят се всички на твоите съждения. Мен смятат ме всички за успял, а тебе — че живееш за сметка на натрупаното от баща ти. Ти дори нищо не си изменил на бащината си земя, дори вида на дърветата и храстите.

— Но аз си ги обичам. Старал съм се да разбера на всякое от тях предназначението и взаимовръзката им едно с друго. И онези, които да съхнат почнаха, с поглед и докосване съм ободрил. Сега всичко в съгласие през пролетта разцъфва само, без да е нужно вмешателство, жадува за лятото и през есента ще ми поднесе плодове.

— Наистина, приятелю си странен ти, — въздъхнал предпремача, — все ходиш и се любуваш на своето имение, градината и на цветята. С това значи, както ти говориш, предоставяш свобода на мисълта си?

— Да.

— А защо ти е на теб свободна мисъл? Каква е ползата от мисълта свободна?

— За да мога да позная всички творения велики. За да съм по-щастлив и на теб да помогна.

— На мен? Я стига! Аз мога да си взема за жена и най-красивата девица на селото, всяка ще тръгне с мен. Всички искат да бъдат богати, и да живеят в просторна къща и да се возят в моята кола.

— Богат да си, не значи че щастлив си.

— А беден?

— И беден да си не е хубаво.

— Ни беден, ни богат, какъв тогава?

— Достатъчно за всички е необходимо да има Самодостатъчност това вече не е лошо.

— Осъзнаност за извършващото се край нас. Нали не веднага при хората отива щастието.

Предприемачът се подсмихнал и заминал бързо. След година събрали се двамата бащи — съседи на съвет. Решили, че е време да сватосват невести за свойте синове. Когато ги попитали, коя от селските девойки биха поискали те за жена, то на баща си синът-предприемач отговорил:

— Дъщерята на старейшината ми е по нрав, татко, нея искам за жена.

— Виждам аз сине мой, ти си юнак. Дъщерята на старейшината е най-красива в целия район. Всички, които идват на гости в селото от близки села и далечни места, като я видят изпадат във възхита. Но само че е още и своенравна тя. Умът на тази дева небичайна и родителите често не могат да разберат. Може и за странна да я считат, но за съвет и за лечение от болести от разни селища все повече жени отиват, и носят си децата при тази млада девица.

[хадзапи]

— Какво от това? Ёе лыком шит и я. В нашето село по-просторна къща, по-добра кола от моята нали няма. Освен това два пъти я видях как дълго и замислено ме гледа.

Вторият, на баща си на въпроса: „Коя от селото харесваш най-много?“ — юношата отговорил:

— Дъщерята на старейшината на селото отдавна аз обичам, татко.

— А как отнася се към тебе, синко тя? Ти виждал ли си нейния влюбен поглед?

— Не, татко. Когато съм я срещал, тя навеждаше очи.

Двамата съседи едновременно решили да поискат невестата за своите синове. Отишли, чинно седнали. Старейшината на селото извикал дъщеря си и казал й:

— Ето дъще моя, дойдоха сватове при нас. От два момъка наведнъж, които искат тебе за жена. Ние взехме общо решение — ти да определиш от двамата кой ще ти бъде избранника. Можеш ли и сега да кажеш кой е той или ще мислиш до изгрев слънце?

— Изгреви немалко татко аз в мечти съм прекарала. — тихо девата млада казала, — мога и сега да дам отговор.

— Тогава говори, всички те чакаме с нетърпение.

Красавицата отговорила на сватовете така:

— Благодаря на вас бащи, за цялото внимание. На синовете ваши благодаря за желанието да съединят живота си с моя. Прекрасни синове отгледали сте вие бащи и труден би могъл да бъде избора, кому от тях съдбата си да връча. Но искам аз деца да родя и децата ми да са щастливи. В доволство да живеят, в любов и в свобода, и затова този от вас, който е по-богат обикнала съм

Бащата на предприемача станал гордо. Другият баща седял с наведени очи. А девата се доближила до втория баща, и колене прегънала пред него, и казала с наведени ресници:

— С вашия син аз искам да живея.

Станал от мястото си и страрейшината, искал да види дъщеря си той в дома, който се смятал в селото най-богат, и затова със строгост казал:

— Ти каза правилни слова, дъще моя, и твоята разсъдителност зарадва бащиното ми сърце. Но не към най-богатия отиде ти и на колене застана. Най-богат тук е другият. Това е той.

И с ръка показал старейшината бащата на предприемача и добавил:

— Техният син построи просторна къща. Машина, трактор и пари има при тях.

Девата се доближила до баща си и отговорила на строгите, учудени слова:

— Разбира се си прав ти, татенце. Но аз говорех за децата. Каква печалба биха те имали от всичко туй което изброи? Ще се счупи тракторът докато те растат. Колата ще ръждяса, а къщата ще овехтее.

— Така да е, за верни ще приема твоите думи. Но децата пари ще имат много и ще си купят и нов трактор и кола и нови дрехи.

— И колко „много“ бих искала да знам?.

Бащата на предприемача погладил гордо брадата и мустаците си, и важно тежко отговорил:

— Толкова много пари има моят син, че би могъл да купи три стопанства като нашето ако се наложи, наведнъж. А коне, като на съседа, не два, а цял табун можем да имаме.

Смирено спуснала ресници девата и казала:

— Аз щастие на вас и на сина ви пожелавам. Но няма на Земята такива пари, които да купят градината бащина, където клончето всяко се стреми с любов, само към този който го е отгледал. И не можеш да купиш с пари преданноста на кончето, което още като жребче е играло с детето. Имението ваше произвежда пари, имението на любимия ми — любов и доволство.

КРАЙ

[neven]

ГАЛАКТИЧЕСКА ПРИКАЗКА
                         /Майкъл Лайтуивър/
 

 
   Много, много отдавна, в една галактика далеч, далеч от тук живеели всички онези малки светли същества и те просто си стояли там и се наслаждавали на живота в това радостно и безвремево измерение. Но ето че един ден, един много голям и величествен ангел дошъл при тях.  Той имал много сериозно изражение на лицето си. Търсел доброволци за изключително важна мисия.
 
“В самия край на галактиката Алсион се намира една много малка, но в същото време много специална планета, наречена Гея”, започнал той. “Тя е уникална - като прекрасна градина и гъмжи от стотици хиляди различни форми на живот. Тя е нещо като експериментална станция в галактиката и е населена с особено интересна хуманоидна форма на живот, която съдържа в себе си едновременно и най-висшите, и най-нисшите честоти, познати в космоса. Всъщност тя е самия връх на дуалността. От една страна това е една от най-красивите форми на живот и е в състояние да носи най-висшите честоти на любовта, светлината и радостта, познати в цялата Вселена. От друга страна обаче, тя е в състояние да носи и най-плътните и тъмни честоти, които космоса някога е изпитвал – честоти, които останалите същества са преодолели преди еони.
   В момента ситуацията е следната. С течение на времето планетата преминава през периодични космически цикли и сега тя е стигнала до края на два основни цикъла – 2 000 годишния цикъл на Рибите и 25 000 годишния цикъл на космическата година, за който планетата обикаля около Алсион, централното слънце на галактиката Млечен път.
   Със завършването на този цикъл много неща приключват и много нови тепърва  започват. Но най-важното е, че към планетата се излива много светлина, която драматично повишава нейната честота. Както се случва по време на всеки голям преход, така и сега ще има известна турбулентност. Част от нея ще е геологическа, тъй като самата Гея е жива планета и също еволюира. Но основна част включва хуманоидния вид, който доминира на планетата.
   Това няма да е лесно време, особено за онези, които все още спят, както и за онези, които вибрират на най-ниските честоти. Смяната на честотата ще предизвика несигурност, която на свой ред ще породи страх.
   Първата ера от еволюцията на тази планета е била физическата ера и ключовата дума е била “оцеляване”. Втората ера, която сега завършва е ерата на ума и ключовата дума е “логика”. Третата ера, която започва сега е ерата на сърцето и ключовата дума е “любов”. Това е най-високата честота.
   Тези, у които сега е властта на планетата принадлежат към стария ред на физическото и умственото. В зависимост от степента, до която могат да направят плавен преход към живот, в чийто център е сърцето и който се направлява от божественото, това ще е лесен преход. Но ако  не са в състояние да го сторят, те ще изпитат много сътресения.
   Такава е ситуацията сега на Гея. Причината, поради която съм тук е да потърся доброволци, които биха пожелали да се преродят в хуманоидната форма на планетата, за да помогнат за по-лесния и гладък преход. Вече сме изпращали пророци и учители в миналото. Много често те са били брутално преследвани или убивани. В други случаи са били смятани за богове и хуманоидите са изграждали сложни религии и ритуали около тях, а после са използвали тези религии, за да се контролират взаимно. Правили са всичко друго, само не и да следват простите учения, които са им били предлагани.
   Така че този път ние ще опитаме друг подход. Няма да има повече пророци, спасители и аватари около които да могат да създават религии. Този път ще изпратим хиляди, всъщност стотици хиляди обикновени светлинни същества, които ще имат само две задачи:
   1. Да останат в сърцата си
   2. Да помнят кои са, защо са там и за какво е всичко това
Изглежда много лесно, нали ? За съжаление не е така ! Както вече казах дуалността е достигнала своя връх на тази планета. Този вид е довел до съвършенство илюзията за “добро” и “зло”. Най-голямото предизвикателство за вас ще бъде да си спомните Кои Наистина Сте, Защо Сте Тук и За Какво Е Всичко Това. Когато си спомните, вие ще сте в състояние да останете в сърцата си независимо от външните събития.
  А как ще разберете кога забравяте ? Лесно е. Наблюдавайте отношението си към другите. В момента, в който забележите, че съдите ще знаете, че сте забравили Кои Наистина Сте, Защо Сте Тук и За Какво е Всичко Това. Това ще бъде вашия сигнал.
  И тук е предизвикателството. Животът на тази планета ще изисква голяма способност за различаване и проницателност – мъдра оценка за това, кое е истина, кое е подходящо и кое е за висшето благо, както за вас, така и за планетата. Обаче вие ще можете да разберете че сте в позиция на съдене и сте излезли от сърцата си, когато обвинявате.
  Ние знаем какво предизвикателство може да бъде тази планета. Знаем колко реални изглеждат илюзиите там. Разбираме огромната плътност на това измерение и налягането, на което ще сте подложени. Но ако оцелеете в тази мисия – и пак подчертавам, че тя е напълно доброволна –  вие ще еволюирате с изключително голяма скорост.
    Също така трябва да кажем, че някои от вас, които ще отидат на тази планета като звездни семена, никога няма да покълнат – никога няма да се пробудят за спомнянето за това, кои са наистина. Някои от вас пък ще се пробудят и ще започнат да светят, само за да бъдат задушени от мненията и преобладаващите мислоформи около тях. Други обаче ще се пробудят и ще останат будни и тяхната светлина ще стане извор на вдъхновение и припомняне за много други.
    Вие ще се превъплътите из цялата планета, във всяка култура, всяка раса, всяка страна, всяка религия. Но вие ще бъдете различни. Никога няма напълно да паснете. Когато се пробудите (вие) ще осъзнаете, че истинското ви семейство не е това на вашата раса, култура, религия, страна или дори вашето биологично семейство. Това е вашето космическо семейство, тези които са дошли като вас – със задачата да помагат по начини, малки или големи, в извършващия се преход.
    Истинското Братство и глобализация в най-висшата си форма ще стане, едва когато си спомните Кои Наистина Сте, Защо Сте Тук и За Какво Е Всичко Това. То ще стане, когато се завърнете в истинския Храм на Божественото Присъствие – вашето сърце, където става това припомняне и от където сте призовани да служите на света.
 
И така готови ли сте ? Добре !
   О, и между другото има няколко дребни неща, които трябва да спомена ...
Поради плътността, вие не можете да действате в това измерение без подходящ космически костюм. Това е биологичен костюм, който всъщност се изменя с течение на времето. Има много неща, които можем да ви кажем (за това), но нашето време за въвеждане е малко и мисля, че можете просто да “скочите” в него и да го изпробвате. Все пак трябва да бъдете предупредени. Има опасност ако забравите кои сте в действителност, да помислите че вие СТЕ вашия космически костюм вместо факта, че той просто е вашето превозно средство в това измерение. Веднъж след като сте там ще забележите, че има невероятно разнообразие от космически костюми и на тях се обръща доста внимание. Все пак, въпреки безкрайното разнообразие, тъй като това е планета на дуалността, те спадат към две основни категории, наречени “полове”. Отново ви казваме, че сега нямаме време да се впускаме в подробности. Но вие ще откриете, че вашите отношения със собствения ви космически костюм са изключително интригуващи и интересни.
   Другото малко нещо, което трябва спомена е следното. За да можете да оперирате в това измерение, вие ще получите също така по един микрочип, наречен “персоналност”. Той е като впечатана самоличност и заедно с космическия ви костюм ще ви направи съществено различни от всеки друг. Това ще ви даде възможност да участвате в холограмата там – нещо което наричат “съгласувана реалност”. Още веднъж казвам, че съществува реална опасност дотолкова да се вживеете в холографските личноостни драми, че (може) да забравите кои сте в действителност и да помислите, че СТЕ вашата персоналност. Знам че звучи доста невероятно сега, но веднъж щом попаднете там ...
   Има още толкова много неща, които можем да ви кажем за вашата ориентация там, но смятаме че ще можете да научите останалото експериментално на място. Единственото важно нещо е да помните Кои Наистина Сте, Защо Сте Тук и За Какво Е Всичко Това. Ако можете да направите това всичко останало ще върви добре. Но внимавайте – толкова малко наистина си СПОМНЯТ. Те (се) изпъкват като “различни” и другите ги наричат “Просветлени”, “Пробудени” или с други подобни имена. Странно, нали ?
 
Е, добре! Kъсмет и приятно пътуване !!!"

[SMSI-H]

neven,

Де наистина да беше приказка, а не самата истина?... Все пак, благодарско за "приказката"!

[neven]

neven,

Де наистина да беше приказка, а не самата истина?... Все пак, благодарско за "приказката"!

Да, не е приказка. Но е истински оптимистичана, защото ни припомня за силата в нас, разчупва ограничаващите вярвания, извежда ни от унеса, в който сме потопени хилядолетия. Ще се събудим ли? Ще си спомним ли кои сме? А може би този  галактически разказ е предупреждение за  галактическа криза, ако си повярвяме, че сме това, което ни втълпяват. Даже ни измислят разни  кризи – финансови, политически, екологични, икономически,  газови и какви ли не, само и само да отклонят вниманието на човечеството от истинската. И така забравяме, че в другия край на Галактиката някой зависи от нас и търпеливо чака да си спомним. Не помним, че някой в другия край на Земята  е част от нас самите и  невидими нишки ни свързват. Като мишки, водени от фалшив оптимизъм попадаме в капана с подменена надежда.
Продължавам с приказките.За някои приказка, за други истина...
Всеки сам да избере.

Капан за мишки

Мишката видяла, че стопанинът е купил капан за мишки и ужасно се притеснила - той се канел да я убие! Тя тръгнала да алармира всички останали животни:
- Внимавайте! Пазете се от капана за мишки! Пазете се от капана за мишки!
Кокошката, като чула виковете на мишката, й казала да млъкне:
- Скъпа мишко, знам, че това е проблем за теб, но това по никакъв начин няма да засегне мен, така че спри да вдигаш олелия!
 Мишката отишла да говори с прасето, което й се ядосало, защото му прекъснала следобедната дрямка.
- Има капан за мишки в къщата!
- Разбирам твоето притеснение и ти съчувствам - отговорило прасето. - Можеш да бъдеш сигурна, че ще те спомена в молитвите си тази вечер, но това е единственото, което мога да направя за теб.
По-самотна от всякога, мишката отишла при кравата за помощ.
- Моя скъпа мишко, какво общо има твоя проблем с мен? Да си виждала някога крава убита с капан за мишки?
Разбрала, че никой не желае да й помогне, мишката се прибрала в къщата на фермера, скрила се в дупката си и прекарала цялата нощ будна, опасявайки се, че някаква страшна трагедия е на път да се случи.
В ранните часове на утринта тя чула някакъв шум: капанът бил хванал нещо!
Жената на стопанина слязла по стълбите да види дали мишката е в капана. В тъмнината тя не забелязала, че капанът само е защипал опашката на една отровна змия и когато се приближила, змията я ухапала.
фермерът, като чул жена си да пищи, се събудил и я откарал веднага в болницата. Там й дали точната противоотрова и успели да я спасят, след което я изпратили обратно вкъщи.
Тя, обаче, все още имала треска и била много слаба. знаейки, че няма по-добро лечение за болната от един хубав бульон, фермерът заклал кокошката.
Минало време, съпругата му започнала да се възстановява. Тяхното семейство било почитано и уважавано в селото и всички съседи се изредили да ги посетят и да изразят своето съчувствие. Трогнат от тяхната загриженост, фермерът заклал прасето, за да ги нагости от сърце.
Жената в крайна сметка оздравяла, но лечението излязло скъпо и се наложило фермерът да продаде кравата в кланицата, за да може с парите да си плати разходите по лечението.
Мишката видяла всичко това и си казала:
- Аз ги предупреджавах, но никой не искаше да ме чуе. Щеше да е по-добре за всички, ако и кокошката, и прасето, и кравата бяха разбрали, че проблемът на един от нас поставя всички ни в в опасност.

Длъжници

   В едно градче дошъл богат турист. Оставил авансово 100 $ на собственика на хотела и се качил да разгледа стаите в хотела.
   Собственикът на хотела, без да чака и миг, изтичал при месаря и си върнал дълга. Месерят пък - бегом при фермера, който му доставял месото. Фермерът си върнал дълга в автосервиза. Собственикът на автосервиза отишъл в местния магазин и си върнал дълга за купуваните от него продукти. Собственикът на магазина притичал при местното момиче за “компания”, на което дължал за ползвани услуги… Момичето веднага си платило на собственика на хотела, в който ползвало стаите.
Точно в този момент туристът слезнал и казал, че не си е намерил подходяща стая, взел си банкнотата от 100 $ обратно и заминал.
   Никой нищо не получил, но цялото градче сега живее без дългове и гледа с оптимизъм в бъдещето…

[Radiance Dawn]

Малко и от мен  

ПРИКАЗКА ЗА ДУШАТА

Някога преди много години някъде далече в едно друго измерение, живееше Великия Творец. В това измерение нямаше глад и болести, войни и нещастия. Всъщност не можело и да има, защото не било материално.  Навсякъде се носели души, чисти и светли. Излъчвали едно прекрасно сияние, което се сливаше с хилядите цветове на измерението. Сякаш невидим художник беше пръснал боите си.

Великият Творец, това беше художникът, всеки ден изваждаше един списък и поглеждаше в него. Почесваше се важно и обявяваше пред всички:

- Днес ще изпратим на земята душите под номера ...

После изваждаше едно ключе и се спускаше в тъмната дупка на своето измерение. Там цареше непрогледен мрак. Но се чуваше пърхането на другите души, сивите. Те не бяха лоши, но не виждаха цветовете, красотата. Случваше се понякога някоя сива душа да се оцвети, но беше много рядко това. И тук ритуалът със списъка се повтаряше.

После Великият Творец излизаше и врътваше ключа на тъмната дупка и се връщаше в своите светли покои.

На сутринта ставаше, взимаше вълшебната си пръчка и изпращаше душите на земята. Светлите и сивите.  Всяка със своята мисия. И за да има равновесие на земята. Когато изпълнеха своята мисия той си ги прибираше обратно до следващото им пътуване.

Това се повтаряше безкрайно, защото всъщност душите бяха безсмъртни.

В един прекрасен ден Великият Творец се събуди със странно усещане в съзнанието си. Не беше го изпитвал преди. Може би беше знак, че трябва да промени нещо. Замисли се. Почеса се по ореола около главата и извади списъка. Там видя нещо необичайно. Една душа много често отиваше на земята и се връщаше обратно. Защо ли се получаваше така? Дали пък нейната мисия не беше прекалено сложна? Защо ли... Дали пък...

Много въпроси без отговор за момента. Тогава си спомни за странното усещане. Това е. Отговорът. Време беше да предложи нещо ново на хората. Да тръгнат по нов път на своето развитие.

Великият Творец взе своята вълшебна пръчка, замахна и раздели душата на две равни части. После без да гледа списъка, ги прати на земята извън  него. И за да е пълен експеримента, изпрати и две души от сивите. Не беше предвидил само едно. Че, разделяйки светлата душа, не беше изключил функцията за разделянето. И вместо две, на земята отидоха четири сиви души.

Така в различни краища на един град се родиха шест бебета. Пораснаха съвсем еднакви. Но както често се случва в земния живот, всеки един от тези човеци тръгна по своя път. Да изпълни своята мисия. Двете светли души в началото бяха обсебени от сивите души, но бяха започнали неусетно своето привличане. В началото повече със сивотата си, защото сивото се беше настанило до тях и изпъкваше малко повече от другите цветове.

Отминала пролетта, лятото било към края си. Слънцето припичаше силно и даряваше всички с топлината и светлината си. В едната душа сивото постепенно избледняваше, докато не се превърна в чисто бяло. Свежо и невинно. Така започнала мисията на едната половинка.

Другата половинка в същото време се сивеела сред другите сиви души. От време на време в нея се проявяваха и другите цветове, но били много редки тези моменти.

Настъпил моментът на срещата. Сивоцветната душа, обкръжена от своите сиви приятели извън баланса на душите, раздавала от своята сивота. Не се съобразявала от сълзите и мъката на другите цветни и сиви души. Минавали дните. Великият творец, наблюдавайки експеримента си, внезапно кихнал. Чула кихането сивоцветната душа и погледнала нагоре към своето измерение с очакване да се върне. Но Великият творец не я прибрал. Закрил се със слънцето. А то взело, че засветило още по-силно. Нали излъчвало своята и на Великия Творец светлина.

Сивоцветната душа се замислила. Мислила и гледала слънцето. Сивото в нея започнало да избледнява. Тогава тя видяла колко красота има на земята. Започнала да търси нови души за приятели. Докато един ден...

Започна да изпитва някакво странно привличане в друга цветна душа. Гледайки я през своите очи виждаше различна обвивка, но еднаква цветност. Какво ли значеше това?

Великият творец не им казваше за какво отиват на земята. Сами трябваше да откриват своите мисии.

Внезапно чу едни звуци от една кутия. Хората им казваха песни и радио. И някаква странна дума – „ Любов”. Какво е това? Заслушваше се все по-често във звуците от кутията и в думите на другата душа. Започна да разбира всичко. И дойде нощ...

Когато другата душа я попита:

- Защо ме гледаш все така?

- Защото те обичам! – отвърна и разбра своята мисия.

Това беше. Да се изчисти от сивотата и да намери своята половинка.

От горе гледаше Великият Творец и се усмихваше. Експериментът беше успешен. Двете части на едната душа успяха да се справят със задачата и се бяха намерили. Наградата, която им изпрати беше вечен живот и щастие.

 

[Radiance Dawn]

MАЛКАТА ДУША И СЛЪНЦЕТО

Живяла някога отдавна, вън от времето, една Малка Душа, която казала веднъж на Бога:

- Аз знам, коя съм аз!

- Чудесно,- отговорил Бог - и коя си ти?

И Малката Душа му отговорила:

- Аз съм Светлина!

Бог се усмихнал със своята голяма усмивка и казал:

- Вярно е! Ти си светлина!

Малката Душа била много щастлива, тъй като разбрала онова, което рано или късно разбират всички Души в Царството на Бога.

- Еха, - казала Малката Душа - това наистина е жестоко!

Но скоро станало й недостатъчно едното само знание за това коя е тя. Малката Душа почувствала, че в нея започва нов водовъртеж от желания. Сега тя искала да бъде онова, което е. Тогава към Бога върнала се Малката Душа (което само по себе си съвсем не е лоша идея, за всички души, които искат да бъдат онова, което са всъщност) и казала:

- Боже, здравей! Сега, когато знам Коя Съм Аз, дали бих могла и да бъда това?

И Бог отговорил:

- Искаш да кажеш, че искаш да бъдеш Това, което вече си всъщност?

- Виждаш ли, - отговорила Малката Душа - едно е да знам Коя съм Аз и е съвсем друго наистина да бъда това. Искам да усетя и да почувствам какво е това да си Светлина!

- Но ти и така вече си Светлина - повторил Бог, отново с усмивка.

- Да, но искам да го усетя, да го почувствам! - викнала Малката Душа.

- Е, какво пък - Бог казал засмяно. - Трябваше да се досетя за това. Ти винаги си се отличавала със страст към приключенията - но после изражението на Бог се променило - Само че тук има една такава работа…

- Каква такава работа?- попитала Малката Душа.

- Не съществува нищо друго, освен Светлината. Виждаш ли, аз съм създал само това, което ти самата се явяваш и се получава, че по прост начин себе си да познаеш като Това, Което Си, за теб не се предвижда. Разбираш ли, не съществува нищо, които ти да не си.

- Ааа, - казала Малката Душа, която била сега малко озадачена.

- Помисли за това ето така: - казал Бог - ти си подобна на свещ в лъчите на Слънцето. Ти светиш заедно с милиони, трилиони и трилиарди други свещи, които съставляват Слънцето. И Слънцето не би било слънце без теб. Нека се опита да стане слънце без една от своите свещи…- то просто не би могло да бъде нормално слънце, защото не би сияло толкова ярко. И ето ти задача: да опознаеш себе си като светлина, когато се намираш в самия център на Светлината? Е, как е задачката?

- Ама че си и ти, Боже - присвила очи Малката Душа - измисли нещо друго!

Тогава Бог пак се усмихнал и казал:

- Аз вече съм измислил. Щом ти не можеш себе си да видиш като Светлина, когато се намираш в Светлината, аз ще те обкръжа с тъмнина.

- А какво е тъмнината?- попитала Малката Душа.

- Това, което ти не си - Бог отговорил.

- А ще ми бъде ли страшно от тази тъмнина? - заплакала Малката Душа.

- Само ако избереш да се изплашиш- отговорил Бог - Но всъщност не съществува нищо, от което би си струвало да се изплашиш. И само ако ти решиш, че има, ще започнеш да се страхуваш. Виждаш ли, все едно ние измисляме всичко това. Ние се преструваме.

- О! - казала Малката Душа и след това се почувствала значително по-добре.

След това Бог обяснил, че за да се познае с усещане или да се почувства нещо въобще, трябва да се появи друго противоположно нещо. Или с други думи, ако искаш да почувстваш нещо - ти пораждаш неговата пълна противоположност.

- И това е велик дар - Бог казал - тъй като без него нищо не може да се почувства или усети. Ти няма да узнаеш какво е това Топлина без Студа, Горе без Долу, Бързо без Бавно. Ти никога не би разбрала какво е Ляво без Дясно. Тук без Там. Сега без Тогава. По този начин, -продължил Бог - когато бъдеш обкръжена от тъмнина, не вдигай юмрук към небесата и не си губи ума по този повод. Тогава именно ти ще познаеш Коя си Ти наистина. И всички останали ще почувстват това. Позволи на своята Светлина да сияе толкова ярко, за да може всичко и всеки да разбере колко си ти необикновена!

- Ти искаш да кажеш, че е нормално на другите да позволя да видят колко съм необикновена?- попитала Малката Душа.

- Ами разбира се! - засмял се Бог - това си е в реда! Но запомни, че "необикновена" не значи "по-добра". Всеки по своему е необикновен и особен! Мнозина са забравили това. И те ще разберат, че е нормално да бъдеш необикновен и особен, само когато ти видиш, че за тебе е в реда на нещата да бъдеш особена.

- Е-ха! - казала Малката Душа и почнала да танцува, да се смее и да скача от радост. - Аз мога да бъда толкова особена и необикновена колкото поискам!

- Да, и го можеш още сега - Бог казал и започнал да танцува и да се смее и да скача заедно с Малката Душа. - Коя част от особеното и необикновеното ти би желала да бъдеш?

- Как така, коя част от особеното и необикновеното? - повторила Малката душа - Аз не разбирам.

- Разбираш! - започнал Бог. - Да бъдещ Светлина, значи да си особена, а това включва в себе си много различни части. Да си добър - значи да си особен. Да си нежен - значи да си особен. Да си особен означава също да си творчески и изобретателен. Да бъдеш търпелив - и това също значи да си особен. Можеш ли ти да измислиш някакви други начини да бъдеш особена?

Малката Душа поседяла известно време в мълчание.

- Аз мога да измисля много начини да бъда особена! - възкликнала накрая тя. - Да си поддържащ- значи да бъдеш особен. Да бъдеш даващ- това също е да си особен. Да си особен - това е да си дружелюбен. И да си грижовен - това също значи да си особен.

- Да - съгласил се Бог - и можеш ти да бъдеш всяка една от тези или пък друга част от особеното, каквато пожелаеш в някой момент. Това именно означава да бъдеш Светлина.

- Знам какво искам да бъда, знам какво искам да бъда! - радостно обявила Малката Душа. - Аз искам да бъда онази част от особеното, която се нарича "прошка". Нали наистина да си прощаващ, значи да си особен?

- О, да! - с увереност казал Бог. - Това е много особено.

- Добре, - казала Малката Душа - именно това да бъда искам. Искам да бъда прощаваща. Искам да опозная себе си като прощаваща.

- Добре,- казал Бог - но има нещо, което ти трябва да знаеш.

Малката Душа ставала малко нетърпелива. Сега й се струвало, че я очакват на всяка крачка нови усложнения.

- Какво е това? - попитала с въздишка тя.

- Не съществува никой, комуто можеш да простиш.

- Никой? - не могла тя да повярва на току-що чутото.

- Никой! - отговорил Бог, - всичко, което съм създал, е съвършено. Няма нито една друга душа във всичко, което съм създал, която е по-малко съвършена от теб. Огледай се.
И именно тогава Малката Душа се осъзнала, че край нея са се събрали тълпа други души. Тези души събирали се отдалече и отвсякъде, от разни краища на Царството, като разбрали, че Малката Душа води разговор необичаен с Бога, и всеки и всички искали да знаят за какво се говори.

Гледайки безкрайното множество събрали се души, принудена била Душата Малка да се съгласи. Нито една от душите не изглеждала по-малко забележително, по-малко великолепно или по-малко съвършено от самата нея. Това било така удивително, и толкова ярка била светлината, излизаща от събралите се души, че на Малката Душа й се наложило дори да присвие очи за да ги гледа.

- И така, кому ще прощаваш? - попитал Бог.

- Ммм-да,- казала Малката Душа - изглежда, че няма да мога да се повеселя. А аз си поисках да се опозная като Това, Което Прощава. Исках да зная как се чувстваш, когато си ето такъв особен.

И Малката Душа се замислила над това, какво би било да се усещаш, когато ти е тъжно. Но именно тогава до нея приближила друга Дружелюбна Душа.

- Не си струва да се тревожиш, Малка Душа, - казала й Дружелюбната душа - аз ще ти помогна.

- Наистина ли? - светнала Малката Душа. - Какво е нужно да направя аз за това?

- Ами нищо, аз просто ще създам за тебе някого, комуто ти ще можеш да прощаваш.

- Можеш ли това?

- Разбира се! - усмихнала се Дружелюбната Душа. - В следващото мое раждане, в следващия ми живот аз ще направя нещо, за което ти ще можеш да ми простиш.

- Но защо? Защо ти трябва да правиш изведнъж това? - попитала Малката Душа. - На теб, най-съвършеното Творение! На теб, която вибрира с такава скорост, че се поражда Светлина толкова ярка, и дори е трудно да те гледам! Какво може да те накара да понижиш вибрациите си и твоята ярка светлина да стане тъмна и тежка? Каква може да е причината ти, която си Светлина, която със звезди танцуваш и се движиш през Царството със скоростта на мисълта, да поискаш в моя живот да дойдеш и да направиш нещо толкова тежко, да направиш нещо лошо?

- Отговорът е много прост, - казала Дружелюбната Душа - ще го направя за това, защото те обичам.

Малката Душа била удивена да чуе този отговор.

- Не бива да се учудваш толкова, - казала Дружелюбната Душа - ти същото си правила вече за мен. Нима не помниш? О, колко пъти сме танцували заедно ние - ти и аз. През еони и през векове танцували сме с тебе този танц. От началото на времето и на много места с теб заедно сме го играли.

И двете вече сме били Всичко Това. Били сме Горе и Долу, Ляво и Дясно. Ние били сме вече Тук и Там, Тогава и Сега. Вече сме били Всичко Това. Били сме и жени и мъже, добри и лоши; ние заедно сме били и жертви и злодеи.

Така постъпвали сме много пъти и преди една за друга, ти и аз; и всяка е създавала за другата точната и съвършена възможност за това да се Прояви и Познае това, Което Сме Ние Всъщност.

- По такъв начин - продължила да обяснява на Малката душа - този път в нашия следващ живот аз ще бъда за тебе "лошата". И ще направя нещо наистина ужасно и тогава ти ще можеш да се познаеш като Тази, Която Прощава.

- Но какво ще направиш? - попитала Малката Душа, малко нервно. - Какво ще бъде това наистина толкова ужасно, което ще направиш?

- О! - казала Дружелюбната Душа с усмивка. - Непременно ще измислим нещо. Но след това станала някак по-сериозна Дружелюбната Душа и казала с тих глас:

- Знаеш ли, за едно ти си определено права.

- За какво? - поискала да знае Малката Душа.

- На мен наистина ще ми се наложи да забавя своите вибрации и да стана много тежка, за да мога да направя това не много приятно нещо за тебе. Ще ми се наложи да се преструвам и да бъда нещо, съвършено неприличащо на мене. И сега искам да те помоля за една услуга в отговор.

- Всичко, което искаш! Всичко, което пожелаеш!- възкликнала Малката Душа, започвайки да пее и танцува. - Ще бъда Прощаваща! Ще бъда Прощаваща! - И тогава Малката Душа забелязала, че Дружелюбната Душа стояла все така мълчалива.

- И така, какво ти искаш? - попитала я Малката Душа. - Какво аз за теб мога да направя? Ти си просто ангел като се съгласяваш да сториш това за мен!

- Разбира се, че Дружелюбната Душа е ангел! - прекъснал разговора техен Бог. - Всеки е ангел. Помни винаги това. Аз ви изпращам само ангели и никой освен тях.- И Малката Душа изгаряла от нетърпение да стори нещо, за да задоволи молбата на Душата Дружелюбна.

- Е, какво мога да направя аз за теб? - попитала отново.

- Когато аз започна да те бия и да ти причинявам болка, - започнала Дружелюбната Душа - в онзи момент, когато ще направя най-лошото от всичко, което можеш да си представиш… В онзи момент…

- Да? - прекъснала я малката Душа. - Какво тогава…?

Дружелюбната Душа погледнала в мълчание Малката Душа и после промълвила:

- Помни Коя Съм Аз Наистина.

- О, ама разбира се! - възкликнала Малката Душа. - Обещавам! Винаги ще помня теб такава, каквато виждам те сега и тук.

- Добре! - казала Дружелюбната Душа. - Защото виждаш ли каква е тука работата: Аз много силно ще се опитвам да се преструвам, и най-вероятно ще забравя коя съм аз наистина. И ако ти не помниш Коя Съм Аз Наистина, и аз за много дълго време може да го забравя. И ако аз забравя Коя съм Аз , ти също можеш да забравиш Коя Си Ти и ние двете ще се загубим. И тогава ще ни трябва още една душа, която да дойде и да ни напомни за това Кои Сме ние Всъщност.

- Не! Никой няма да ни потрябва! - отново обещала Малката Душа. - Аз ще помня Коя Си Ти! И ще ти бъда благодарна за този дар, който ще ми поднесеш - шанса да позная, да почувствам това, Коя Съм Аз.

И било сключено съгласието, и Малката Душа тръгнала към своя нов живот, радостна от това, че светлина ще бъде, което само по себе си е вече много особено; и двойно по-радостна от това, че ще може да бъде онази част от особеното, която се нарича Прошка.

И Малката Душа с нетърпение чакала кога ще получи възможност да усети и опознае себе си като Прошка и да благодари на онази душа, която ще го направи възможно.
Във всеки нов момент на този нов живот, когато нова душа се появявала на сцената и каквото и да поднасяла в живота на Малката Душа - радост или печал, особено когато било печал, Малката Душа мислела за това, което й казал Бог:

- Помни завинаги - усмихвал се Бог - аз винаги изпращам само ангели и никой освен тях…

[Radiance Dawn]

ПРИКАЗКА ЗА ТРЕТОТО ОКО

В един град, на малка сенчеста уличка, в дома на добри, работливи хора се родили две момчета-близнаци, Сим и Кам. Те се появили под щастлива звезда и за тях Вселенският Разум, който много хора наричат Бог, бил предписал в книгата си големи подвизи и добрини. Но за да изпълнят предначертаното за тях, те трябвало да израснат право нагоре – защото едно дърво, дори и добра да е фиданката му, може да се изкриви и огъне и да развие лоша корона преди да му е дошло време да дава плод.

И така, щом децата навършили три месеца, над техните дървени люлки в тихия градски апартамент се явил Пратеник, който говорел езика на душите – онзи език, който се разбира от всеки, без оглед на възраст и свяст. Пратеникът казал на момчетата:
- Вие сте избрани за велика съдба. Освен очите, които се виждат на главата, всички хора имат и още едно, трето око. С него се прозират неща, които обикновените очи не виждат. Но при повечето хора това око остава сляпо за цял живот, а при други вижда едва едва, размазано, като през перде. Вашите трети очи са едни от най-зорките на тази земя. Но третото око изисква и обучение - ако човек не знае как да тълкува образите от него, той може да се изгуби. Затова в този ден аз ще закрия вашите трети очи със звезден прах.

При тези думи Пратеникът направил широк жест с ръка над детските легла и в стаята се посипала светлина.
- Този звезден прах ще се отмие в деня, в който навършите деветнадесет години. До тогава Той ще ви води и напътства така, както зрящият напътства слепия. Щом научите да разбирате света с пръстите на ръцете си, вашите трети очи ще бъдат готови да прогледнат. Но тъй като всичко в Неговата Вселена е свободен избор, всеки от вас ще може да измие златния прах по-рано – достатъчно е само да измие очите си с вода от дъждовна локва.

Пратеникът отлетял, а неговите думи се запечатали в главите на малките момченца завинаги – запечатали се безсловно, така, както в главата на бебетата е запечатано познанието за светло и тъмно.

Както и било писано, Сим и Кам расли здрави, умни и добри, за радост на своите родители и на целия град. На тригодишна възраст те вече можели да четат, а на седем завършили четвърти клас с отличие. Но докато Сим се осланял на знаците, които го водели напред крачка по крачка, Кам все искал още и още. Струвало му се, че се движи прекалено бавно, че чува и вижда прекалено малко. И така, на осмия рожден ден на двете момчета, след една хладна, лятна буря нетърпеливият брат, който добре помнел думите на Пратеника в сърцето си, излязъл и измил очите си в локвите от пороя.

От този ден нататък всичко се променило. Докато Сим, който бил все още невиждащ с третото око, продължавал напред по пътя на знаците, които получавал един по един, то другият брат, провидецът Кам, изведнъж започнал да вижда множество пътища, които се криели след всеки ъгъл на живота. Той срещал и отминавал хората, като оставял върху тях своя отпечатък, но продължавал отегчен и разочарован, защото никой не можел да остави отпечатък върху него, знаещия. Докато брат му усещал другите слепци с пръстите си и с единичните знаци, оставени му от Онзи, който води, то Кам тичал напред, все напред в търсене на онова, което можело да отговори на очакванията му. Така още на четиринадесет той напуснал родния дом и тръгнал да търси истината надалече, защото смятал, че ще я познае с третото си око, щом я види.

А Сим, братът, който послушал Пратеника, напредвал стъпка по стъпка и се опитвал да види в душите на хората с обикновените си очи. Така един ден той срещнал момиче, в което се влюбил и което също го обикнало. Без да се колебае, той поискал ръката ú и, случайно или не, двамата се оженили точно в навечерието на деветнайсетия му рожден.

В полунощ през брачната нощ на Сим звездният прах опадал от очите на младежа и той прогледнал с третото си око. С известен страх Сим се обърнало към любимата си, която лежала до него в леглото – той се страхувал, че може би за третото му око тя ще бъде по-обикновена, по-скучна и сива. Но сега тя била още по-красива отколкото когато я гледал само с двете си очи!

Сим горял от нетърпение да разбере всичко за новото си око. Младежът бил слушал от брат си как с третото око ще види върху самото небе карта – карта на миналото и бъдещето, карта на многобройни пътища напред, по които може да продължи и на всички пътища зад себе си, които е изпуснал. Той тихичко се измъкнал от постелята, наметнал се и излязъл на терасата, където утринното небе още било сумрачно и изпъстрено със звезди. Върху великолепното тъмносиньо платно на Вселената той наистина видял ярковиолетова рисунка –неговата лична карта! Тя обаче не била онова, което брат му Кам бил описвал – картата на Сим ясно очертавала само един път в миналото, по който той се бил движил и блестяла само с един ясен път напред, в бъдещето. Настоящето било маркирано с прекрасна, двойна, ярка звезда.

Както се случва в приказките, момчето и неговата любима живели дълго и щастливо до, а някои казват – и след – смъртта си. Те извършили много велики неща и много добрини – може би за света, може би за своя град, а може би само за децата си и за няколко души, които обичали, защото любовта е толкова, колкото можеш да дадеш. Единственото, което помрачавало щастието им, била липсата на Кам. За съжаление той така и не се върнал. Само от време на време хора донасяли вест, че някакъв странник, който приличал на него, обикалял нещастен и сам по света, като постоянно се връщал до места, където вече е бил, за да опита някоя друга посока.

-------
*Вдъхновена от известно раздразнение от приказката „Търсачът” на Хорхе Букай
http://marcusjunius.blogspot.com/

[хадзапи]

Вървях и видях едно цвете. Цвете каквото не бях виждал никаде и никога. То стоеше на една поляна между други цветя, но бе единствено сред тях. То не бе като тях. Беше различно. Цветовете му бяха по-ярки. Ствола му беше по-изправен и като цяло самото цвете беше напълно различно от останалите. Меко казано - то беше перфектно, съвершено. Помислих си че това не е обикновено цвете и му зададох въпрос:

-Какъв е смисъла ти?

Цветето дълго мълча без да ми отговори. Изгубил търпение, аз му зададох следващ въпрос:

-Какъв е смисъла на тези около тебе, на Вселената? - но цветето продължаваше да мълчи. Замислих се. Цветето не можеше да ми отговори с думи, но бях сигурен, че то знае отговора. От него кипеше живот,живот който кипи само в някой който има цел. Попитах го:

-Каква е твоята цел? - цветето нямаше как да ми отговори и аз много добре знаех това. Но имаше нещо, което го различаваше от хората. Когато задавах тези въпроси на хората те се впускаха в безброй теории и хипотези за всичко. В някои от тях вярваха, а в други не толкова. Но цветето не вярваше в теории. То не ми пробутваше поредната хипотеза за света, а просто мълчеше. Може би отговора не е в думи. Той е в мълчанието, което следва след въпроса. Може би, когато задам въпрос, единствено в мълчанието след него, се крие отговора. То не може да се опише с думи, защото е тишина.

Тъй както чуваш тишината, единствено, когато спрат всички звуци, така и истината се появява, когато спрат всички лъжи. Всичките хипотези и теории са лъжи. А вярването, в която и да е, ти пречи да видиш истината.

Зададох друг въпрос на цветето:

-Защо другите през целия ми живот ми пречат да видя истината? - цветето се открояваше сред останалите. То бе като тях по природа, но беше единствено. То бе по-красиво, по-силно, дори по-мъдро от тях. В един момент се ядосах, че през целия ми живот хората са ме учили как да живея,,а те самите не могат да живеят. Но цветето не беше ядосано.

Едно цвете беше по-мъдро от всички мъдреци на света. То не правеше нищо, освен да дава радост на тези около него. Не ги караше да се срамуват, че незнаят, не ги караше да следват някакви закони, а то беше просто там и даваше радост на всеки, който го погледне. И точно в този момент мина някакъв човек и го стъпкаТой прекъсна връзката му със земята и цветето започна да умира. Малко по малко цветовете му потъмняха. Ядосах се на човека. Той тъпчеше всичко по пътя си. Разрушаваше горите, замърсяваше реките, унищожаваше животните, растенията,замърсяваше въздуха, моретата, океаните, унищожаваше земята. Човека не знаеше. Затова дори като умираше, цветето не му се ядоса. Дори през живота си не му се ядосваше, а му показваше своя смисъл .Смисъл без думи. Смисъл отвъд думите. Но човека вярваше на думи. Вярваше на идеи. Но не вярваше в живота...Дали имаме душа,дали има прераждания,има ли Бог,дали има невидими за нас същества със някакви непознати за нас сили .Ние не знаем. Но цветето знаеше. То не вярваше в Бог или че след смърта си ще живее безкрайно. То просто беше там. От момента в който е израснало, в момента, в който е разцъфнало с неземна красота и до момента, в който умираше, то не си задаваше въпроси. То просто живееше. А аз пропилявам живота си в задаване на въпроси като съм забравил да живея. Забравил съм самия живот. По-добре да оставя другите да търсят отговорите и да отида да си събирам мидички по плажа. За мене няма душа. Има само живот. Преди да умра искам само да разцъфна както цветето...


автор: blqh

[хадзапи]

...Вие сте гол, каза Странника.

- Глупости - не виждаш ли колко съм шарен - каза Сънуващия.

- Но това са само магически дрехи. Вие всъщност сте гол - не се предаваше Странника.

- Как може да си толкова сляп? - възмутено каза Сънуващия -Това не са дрехи, какво е това "дреха", та това съм АЗ, как може да не виждаш това?!!! Отиди на лекар да ти видят очите. Ти си просто болен.
- Тия цветните шарении са просто дрехи, които сте навлякъл с магията си. Зад всички дрехи обаче ти си гол, другите сте голи. Нима не виждате това?

- Ти си нещо ненормален, приятелю. виж се и ти самия колко си шарен. Ти си точно като мен, само се правиш на различен.

- Не съм шарен, просто облякох сега някакви дрехи.

- А след като толкова много дрънкаш глупости, защо тогава го направи - попита с ирония Сънуващия.

- Защото иначе нямаше да ме виждаш - отговори Странника. И съблече дрехите си.

- Ама... какво става, къде изчезна? - объркано заговори Сънуващия. - Откъде идва тази светлина?

- Tова съм аз - просто съм без дрехи - заговори Странника. И всеки от вас също е гол, само дето е покрил своето "светлинно" тяло с дрехите си, невиждайки нищо освен миражите си в тъмното. А светлината /истината/ е там "отдолу-отвътре". Нима ти не можеш да се съблечеш?

- Глупости - какво означава това - ядоса се Сънуващия. - Ако махна "шареното" в "шарения ми /ни/ свят, какъв живот ще е това.

- Истински, каза Странника - Ще живееш във Вечността, защото това е "света" на голото ти тяло.

- Никога - каза сънуващия - тва са пълни глупости и измишльотини. Има хора от нас, дето са важни и велики и те могат да се преобразяват с по-пъстри шарении. И ни говорят за истината, казвайки ни че е достатъчно само да се сложат "шарениите на Истината" и че това вече е Великата ИСТИНА... Само трябва да учим и да питаме, да желаем истински и силно... те самите така са ги "спечелили"...

*****
Стоеше Странника и гледаше от своето измерение сенките на сънуващите как живееха в сенчестия си свят, своя сенчест живот. За тях той беше единствен, но не и за него. Гледаше и своята си сянка - сянката на голото си светещо тяло... И само вдигна Взора си от сенките и остана в себе си - в своя си свят.

Странно нещо е Истината - си помисли Странника - Колкото светове, толкова ИСТИНИ. И всяка е ИСТИНСКА.

Но имаше нещо, нещо неясно в цялата случка...

- Има нещо в момента, - си каза Странника, - Има нещо... има нещо... нещо... нещо...- и замълча... И думите се изгубиха и остана сам в "голото си тяло". Но видя, че едни "очи" го гледаха ОТВЪН... и сякаш мисли светкавично се появиха навъднъж в главата му. И изведнъж видя ГОЛОТО СИ ТЯЛО и видя че не е от светлина... И видя света на "голите тела от светлина" и разбра, че само с едни очи, можеше да види всичко това, сещайки се за разговора му със сенките и Сънуващите.

И се сети да СЪБЛЕЧЕ СВЕТЛИНАТА ОТ СЕБЕ СИ.

Огледа се наоколо и нищо не видя, освен много светове в които само сенките бяха различно светещи.
И всичко бе само в ЕДНО ТЯЛО.

А "очите" - вече нищо не гледаха... просто защото нямаше НЯКОЙ да гледа...

Помисли си да "види" ръката си - а само погледна към нея. Нямаше тяло, нямаше и ръка, нямаше свят, нямаше нищо. Но във всички светове една от безкрайните сенки в тях, изведнъж помръдна ръката си и се опита да си я види, сякаш за първи път откриваше, че да се "гледа" и да се ВИЖДА, е много различно нещо...

И разбра, че в нищото се вижда през очите на всички сенки едновременно и всички сенки са такива на едно НИЩОединствено ... иначе никога нямаше ДА ВИДИ СЕБЕ СИ... - през безкрайните очи, да се види ВСИЧКОТО, - като ОГЛЕДАЛОТО на НИЩОТО.

И един кръг се затвори и премина извън себе си... бележейки един край...

Някъде в него избухна една нова ВСЕЛЕНА и започна своя бяг от НОВОТО СИ НАЧАЛО.



Рамус

[хадзапи]

ПРИКАЗКА ЗА МОРСКАТА ЗВЕЗДА


Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.
 
Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.

Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита:

- Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!

Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:

- Ами аз току-що промених нещата за тази морска звезда!

[marhs]

Самотата не е добро състояние.Човек трябва да търси сродни души, за да сподели това което го вълнува, и проблемите, които не може да реши. ;)Но с прости, човешки думи.
Усложняването не го прави различен, а по-особен ;D ;D

[neven]

ТРИТЕ ВРАТИ НА МЪДРОСТТА

E дин цар имал един единствен син – смел, сръчен и умен. Когато младият принц завършил учението си, баща му го пратил при един стар мъдрец да усъвършенства познанията си за живота.
- Посъветвай ме как да премина по пътя на живота – казал младежът.
- Думите ми ще се заличат като стъпки в пясъка – отвърнал мъдрецът.- Вместо това, ще ти дам някои насоки. По пътя си ще се изправиш пред три врати. Прочети онова, което е написано на всяка от тях. Ще почувстваш неудържимо желание да изпълниш указанията. Не се противи на това желание, иначе ще бъдеш осъден да изживяваш отново и отново това, от което искаш да избягаш. Нищо повече не мога да ти кажа. Трябва ти сам да го усетиш със сърцето и плътта си. А сега върви. Следвай пътя пред теб. Стария мъдрец изчезнал, а принцът поел по Пътя на живота.

Скоро се озовал пред голяма врата на която пишело:

“ПРОМЕНИ СВЕТА”

- Точно това смятах да направя - рекъл си младежът. – Понеже истината е, че някои неща ми харесват в този свят, но други не са никак по вкуса ми. И той се впуснал в първата си битка. Неговият идеал, неговата решимост и неговия устрем го подтикнали да воюва, да предприеме, да завладява, да моделира действителността според волята си. Изпитал удоволствието и опиянението на завоевателя, но не и покой в душата си. Променил доста неща, но много други не успял.
Минали години.
Един ден той срещнал стария мъдрец, който го попитал:
- Какво научи от Пътя?
- Научих се - отвърнал принцът – да разграничавам онова, което е в моя власт, от онова, което не е; да различавам това, което зависи от мен, от другото, което не зависи.
- Хубаво – рекъл старецът. – Използвай силата си, за да влияеш върху нещата, които зависят от теб. Забрави за онези, които се изплъзват от властта ти.
И изчезнал.

Малко след това принцът намерил втората врата. На нея пишело

“ПРОМЕНИ ДРУГИТЕ”

- Това си и мислех - си рекъл той. – Другите са извор на удоволствие и радост, но също така на болка и горчивина.
И той възстанал срещу онова, което не го удовлетворявало и го дразнело у себеподобните му. Направил всичко възможно да промени характера им и да изкорени недостатъците им. Това била втората му битка.
Минали години.
Един ден, когато принцът вече започнал дълбоко да се съмнява в резултата от опитите си да промени другите, мъдрецът пак се появил и го запитал:
- Какво научи по Пътя?
- Научих, - отвърнал принцът, - че другите не са причината, нито изворът на радостите и скърбите ми, на моето удовлетворение или разочарование. Те просто са предлог и възможност моите чувства да се проявят. Но чувствата ми се раждат в мен самия.
- Имаш право - съгласил се мъдрецът. - С това, което събуждат в теб, другите ти дават възможност да опознаеш себе си. Бъди признателен на тези, които будят в теб радост и удоволствие. Но благодари също така и на онези, които те карат да изпиташ разочарование и страдание, защото чрез тях Животът те учи на онова, което още не си усвоил и от което ще имаш нужда за да извървиш Пътя си.
Казал старецът тези думи и изчезнал.

След това принцът достигнал до третата врата, на която пишело:

“ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ”

- Да – помислил принцът. – Ако наистина у мен се корени причината за всичките ми проблеми, това е единственото, което ми остава да направя.
И започнал третата си битка. Направил всичко възможно да подобри характера си, да изкорени недостатъците си, да промени това, което не харесвал в себе си и всичко, което не отговаряло на неговия идеал.
Дълги години водил той тази битка, пожънал успехи, но срещнал и съпротива, претърпял и поражения. Когато отново срещнал мъдреца, трябвало да отговори на все същия въпрос:
- Какво научи по Пътя?
- Научих,- отвърнал принцът, - че у нас има неща, които можем да променим, но също и такива, които оказват съпротива и които така и не успяваме да пречупим.
- Добре - казал старият мъдрец.
- Да - продължил принцът, - но започвам да се уморявам от тези вечни битки с всичко, с всички, със себе си. Никога ли няма да има край? Кога най-после ще намеря покой? Толкова искам да прекратя борбата, да се откажа, да зарежа всичко, да си отдъхна!
- Точно това е следващата ти цел - съобщил му мъдрецът. - Но преди да продължиш напред, обърни се да погледнеш изминатия път.
Казал това и изчезнал.

Принцът погледнал назад и забелязал, че третата врата има надпис и от обратната си страна! Надписът гласял:

“ПРИЕМИ СЕБЕ СИ”.

Принцът се учудил, че не е видял надписа по-рано.
- Явно, когато се хвърля в битка, човек е заслепен - казал си той. Принцът видял също така разпилени на земята всички онези неща, с които се бил преборил в себе си: недостатъците си, слабите си страни, страховете си, ограниченията си, всичките си стари демони. И се научил да ги познава, да ги приема, дори да ги обича. Научил се да обича себе си, без да се сравнява с другите, без да се осъжда и порицава.
Тогава срещнал отново мъдреца, който му задал обичайния въпрос:
- Какво научи по пътя?
- Научих, - отговорил принцът, - че да мразиш или да отхвърляш част от себе си означава да се осъдиш на вечно несъгласие със самия себе си. Научих се да се приемам такъв, какъвто съм - напълно и безусловно.
- Добре - казал мъдрецът. - Усвоил си Първата мъдрост.
Сега можеш отново да преминеш през третата врата.
Едва преминал през третата врата, принцът видял в далечината задната страна на втората и прочел:

”ПРИЕМИ ДРУГИТЕ”

Около себе си той видял хората, които срещнал по пътя. Тези, които обичал и онези, които мразел. Тези, които подкрепял и онези, срещу които се борил. Но за свое голямо учудване, той вече не бил в състояние да види недостатъците и грешките им, които някога толкова го дразнели и които искал да изкорени.
Когато пак срещнал мъдреца, последният го запитал:
- Какво научи по Пътя?
- Научих, - отговорил принцът, - че откакто съм в съгласие със себе си, вече няма в какво да упрекна и другите, а няма и защо да се страхувам от тях. Научих се да приемам и обичам другите напълно и безусловно.
- Добре - казал мъдрецът. - Това е Втората мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през втората врата.
От другата страна принцът забелязал обратната страна на първата врата. Там пишело:

“ПРИЕМИ СВЕТА”.

- Странно, как не съм видял този надпис още от първия път - зачудил се принцът.
Той се огледал и видял около себе си света, който по-рано искал да завладее, да преобрази, да промени. Бил стъписан от блясъка и красотата на всичко в него. От неговото съвършенство. А това си бил все същия свят…Светът ли се бил променил или неговия поглед?
- Какво научи по Пътя? - попитал го мъдрецът при следващата им среща.
- Научих - отвърнал принцът, - че светът е огледало на душата ми. Че душата ми не вижда света, а собственото си отражение в него. Когато е радостна, и светът й се струва весел. Когато нещо й тежи, светът й изглежда тъжен. Но сам по себе си светът не е нито весел, нито тъжен. Той просто е тук, съществува - и това е всичко. Не той ме измъчваше, а представата, която имах за него. Научих се да го приемам, без да го осъждам - напълно и безусловно.
- Това е Третата мъдрост - казал старият мъдрец.- Ето, че вече си в съгласие със себе си, с другите и със Света.

Чувство на безметежно спокойствие, ведрост и пълнота завладели принца. Той усетил как се потапя в Тишина.

- Сега си готов да преминеш отново през последния праг – рекъл мъдрецът, - този на прехода от Тишината на Пълнотата към Пълнотата на Тишината

И старецът изчезнал.

[Eon]

Много добро. Благодаря Невен.