Нека и аз разбуня духовете като пусна една статия, която няма да се хареса на повечето читатели тук:
Достоевски за руската завист към българитеСпомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Е, не всички, дори не и половината, а много по-малко, нека веднага си признаем — но все пак възнегодуваха доста хора и се надигнаха гласове.
Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса, най-вече в петербургската. Това бяха пламенни гласове искрени, пълна с най-добродетелно негодувание…
Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и изтерзаните. Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата воина и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население”. Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Фниския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,’ плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!” — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…”
И се надигна врява. Чуйте, господа, как смятате: получавате ненадейно невярна или неправилно разбрана от вас телеграма, че някой ваш близък, ваш приятел или брат лежи болен, ограбен е или влак го е прегазил или нещо от тоя род. Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога, на станалото qui рго quo. Не е толкова важно дали обичате или не особено тоя човек, но нима ще му се разсърдите, задето не е бил ограбен или сгазен от влака? Ще му се разсърдите за червените му бузи и за това, че той с такъв апетит яде и пие вино? Естествено, няма. Напротив, би трябвало дори да се зарадвате, че той е жив и по-здрав от вас. Разбира се, човешко е да се ядосате малко — но не за това, че влакът не му е отрязал краката! Та нима ще станете от масата и ще тръгнете да пишете дописки и анекдоти за него, да петните неговия характер и да вадите наяве недостатъците му…А с българите се постъпи тъкмо така. „Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин.” А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени” богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят.
Източник:
http://www.extremecentrepoint.com/?p=703
