Догматизмът на научната мисъл
Да допуснем, че сте ученик. Първи клас е, лято е, играе ви се. Само че стоите в класната стая. За първи път ви е. Още не сте свикнали. Играе ви се. От време на време забравяте за урока и започвате да се забавлявате с нещо. Учителката се намесва и ви прекъсва, връща ви в урока. Един от първите уроци е, че трябва да внимавате. И, че ще бъде хубаво. Ако слушате, ще бъде хубаво. Поставят ви условия. Ако не слушате, няма да бъде хубаво. Така започва индоктринацията. Вече вие сте част от системата на образоване и социализиране. Знаете, че не бива да се отклонявате от предписанията, за да не ви се случи нещо лошо. Постепено, с възрастта изискванията се усложняват. И нарастват. Заедно с това и отговорностите стават по-сериозни. Обременява се и наказателният списък – предупреждение за последствията, които идват, ако рационалният човек спре да бъде рационален в своето поведение. Краят на този процес е плътно индоктринирания човек, който не е способен на никакво действие, освен предписано от системата на мислене.
Да допуснем, че вече сте студент. Време ви е да се дипломирате. Както се полага на всеки завършващ студент, вие трябва да си изберете дипломна работа. Вече отдавна са ви приучили, че ако не говорите с подходящия научен стил, ако не се увличате в предписаните норми на поведение, с които се отличава вашият университетски факултет, професорите няма да ви обърнат внимание. Никой няма да ви приеме да напишете под негово ръководство своята дипломна работа. После, темата на вашата работа. На теория можете да пишете за всичко – каквото ви вълнува и каквото искате да обясните от позицията си на учен, на разбиращ от вашата специалност. На практика обаче студентът среща сериозни ограничения откъм възможността да избира една или друга тема. Вие трябва да се вместите не само в рамките на мислене, споделяно от вашия професор, но се задължавате също така да боравите с един нарочен арсенал от възгледи, понятия и стил на изразяване, който е възприет от вашата наука и без който казаното от вас “няма стойност”. Оказва се, че не само въпросът за какво ще мислите е предопределен, но и начинът, по който ще извършите своето мислене. Иначе – няма дипломна работа и няма диплома; няма и образование.
Да допуснем, че сте защитили отлично своята дипломна работа и – нещо повече – поканили са ви като младши сътрудник в лабораторията на вашия факултет. Както приляга на всеки един учен, вие също сте натоварен да работите по определен кръг от научни въпроси и да допринасяте за изясняването на някои проблеми в разгръщаната от вашия факултет наука. Предполага се, също така, че вие ще общувате със свои колеги от съседните факултети и със света, за да обменяте опит, концепции, достижения, и да формирате заедно с останалите онова, което наричаме ниво на научната мисъл. Да допуснем обаче, че вие се впечатлявате особено много от един специален проблем на науката, който сред последователите на доктрината не се приема за толкова важен, или се счита за изчерпан и вашата гледна точка – за частен елемент, може би дори заблуда. Да допуснем, че нещо ви кара да усещате, че в този интересен за вас проблем се крие разковниче. Никой от вашите колеги няма да ви обърне внимание за това разковниче, ако вие не успеете да му го назовете и покажете с ограничения терминологичен апарат, който науката е задала за себе си и да го демонстрирате в лабораторни условия и с процедурите, които науката е признала за “източници на знанието”.
С други думи, науката се опитва да ви каже, че вашето мислене ще има стойност тогава и само тогава, когато премине през строго определените врати и коридори на опознавателната процедура, които тя, науката, е избрала и утвърдила за истинни. Естествено, знаем, че когато ни е позволено да преминаваме само през определени места на една територия, това означава, че други места от същата територия, през които не ни е позволено да минаваме, ще бъдат недостъпни за нас. И тук няма никакво значение колко важни неща може да има в забранените територии. Достатъчно е, че те са забранени. Това ги изважда от “списъка на възможнто” и ги превръща в “небитие”. Независимо, че небитие не съществува.
Науката не е лошо нещо, което е предназначено да ограничава съзнанията. Науката става лошо нещо, когато си изгради формален апарат за извършване на процедурите и за изговаряне на истините. Самата истина не е изговорима по формула. С формула можеш да назовеш велики неща, да изведеш принципи и основни концепции. Самата истина обаче с формула не може да трепти. Истината е енергия от усещането и тъкмо тук науката на съвременния догматизъм се проваля, защото тя неволно отграничава “правилното”, “съобразено”, “полезно” и “необходимо” мислене от това, което според собствените й правила е “неправилно”, “несъобразено”, “безпредметно”. После, това разделяне на същностите по-нататък се провежда като отправна точка за индоктриниране на самата обществена система. Заради това ние въдворяваме децата си да стоят мирно по класните стаи и да мислят в тях като възрастни, след това в университетите ги принуждаваме да се вместят в позволените им рамки, за да могат да си вземат диплома (разрешително за работа?) и накрая, в живота, хората се оказват вързани към своята професия, в едно с униформата, инструкцията за безопасност, служебния жаргон и една малка брошурка, представяща фирмата ви и вашия бранш. Няма мърдане! Защото другото е небитие.
Казахме обаче, небитие няма. Следователно, онова, което науката очертава с черните полета на забранената територия, в действителност е живо пространство от явления и неговата ценност с нищо не е по-малко ценна от която и да е друга част от територията. По този начин не достигаме много трудно до идеята за магистралните потоци, в които човекът бива вкаран изкуствено и принуден да живее в един вид “социално общество”. Това извършва аналитичното, научно, дискретиращо мислене. (“Аналитично” в действителност означава “разчленяващо на части”; такова, което определя едни от нещата за битие, а други – за небитие; истина и неистина според логиката.) В действителната реалност на природата няма отречение и утвърждаване. “Правилно” и “грешно” са категории на мислещата индоктринация. “Правилно” и “грешно” са категории от гледна точка на някаква предварително определила ги система. Побеждаването на този дуализъм и заменянето му с универсалистичното спокойствие на ненаучното мислене, на esoterisа, би дало разрешение на почти всичките несъответствия между научното и истинното.
Науката твърди, че е дала надграждане над религиозното мислене, като е предоставила “свобода” от предзададената задължителна догма. Можеш да знаеш каквото си поискаш, ако си учен, стига да го докажеш; за разлика от религията, в която се очаква да вярваш само каквото следва да се вярва. С какво науката е по-различна? Доказателството не е атрибут на истината, към която науката обявява, че се стреми. Истината не се сътворява чрез доказателства, нито се проявява чрез доказателства. Истината е положение на нещата, което стои вън от всякакво доказване. Доказателствата са продукти на scepsisа – на съмняващото се съзнание. Там, където има съмнение, там има раздвоение и истината отсътва. Доказването като атрибут на обследването на истината е върховната догма на науката. Вярвайки, че за разлика от религията позволява на ума да достига истината свободно, науката забранява това достигане до истината, освен през тесните коридори на доказателствата. По този начин науката изпада в ритуалното чинопоследование на своя инструментариум, изпада в храмовата хералдика на своите лабораторни възможности и методологии, въздига в култ “светите писания” на логическите закони и теоретичните построения, пълни с вълшебните думи на терминологията. Вън от това – небитие. А небитие, казахме, няма!
Съществуват неща, които не могат да бъдат доказвани. И въпреки това съществуват. Радиация е съществувала и преди две хиляди години, когато хората не са знаели за съществуването на радиация. Кой знае какви неща днес съществуват, но някой, който се досеща за тях, дори не може да ги изкаже, защото няма терминология за тях, а също така и заради това, че общественото внимание е свикнало да се отнася само към такива обекти, които са изпълнили инструментално-методологичните ритуали на доказването на собствената им важност. Знаем, че области като рекламата, Public relations-отделите и щабовете за пропаганда целенасочено се занимават с изследването и внедряването на такива съобщителни кодове във вниманието на обществените нагласи. На по-дълбоко ниво това се върши с модата, стила на изобразяване и забавленията, маркетинга, културата, интерпретациите на традициите, дори езика! “Краят на философията” от постмодернистичната епоха е обявен в момента, в който философията била сведена до идеята за езика и за възможността нещо да бъде назовано; да бъде философизирано чрез неговата вербална артикулация. Това знаково фрагментиране на света идва от научното мислене, признаващо терминологичния си апарат и правила за операционализиране на този апарат за единствен легитимен източник на знания.
В действителност, в “диво състояние” терминологизъм и операционализъм не съществуват. Това са изцяло изкуствени построения, с които според науката следва да бъде достигана истината. Казахме, истината не е дуалистична и не следва да се смесва със съмнението, нито с доказването. Природата, вселената, времепространството – това са все неделими категории, съществуващи в холистична цялост и като такива работят в единен организъм. Човекът също е част от природата и в никакъв случай не е изкуствен обект. Тогава се появява въпросът каква е причината в него да бъде генерирана изкуствената материя на езика и изказа. Отговорът е свързан с някои от най-налудничавите теории на конспирацията и достига до идеята, че езикът и терминологиращия логизъм в действителност представлява един вид мисловен имплантант. Това е своего рода “психически вирус”, който изземва функциите на съзнанието и го задължава да съзвана единствено през определени портове на мислене: през ритуалите на методологията и с утварта на инструментариума. Такова задължение не се извлича от никоя част на дивата природа. Това си е едно чисто внушение, вменено по някакъв начин на човека и ограничило го в периметъра, коъто има право от тук нататък да посещава върху територията, която обичайно обитава.
