8. За нашето първобитно „Аз“
Два „Аз“-а вмен — два полюса в една планета
Различни двама души, двама врагове
Единият, когато на балет е,
То другиият към хиподрума ме влече… (В. Висоцки)
Както е известно, човек се числи към подвид примати на вида HOMO SAPIENS. Класификационното сродство с останалите примати се определя от по-голямото или по-малкото сходство на генетичния материал, намиращо външен израз в сходната структура на тялото. Например, гените на човека и гените на шимпанзето съвпадат повече от 95%. При това става въпрос за видообразуващите признаци — не само да особеностите на структурата на органите, но и за поведението и навиците (начини за лов, методи на защита, брачни ритуали и много други).
Щом като всички видообразуващи признаци се предават по наследство (те затова са и видообразуващи), то присъщото поведение на вида също се предава по наследство. Например, способността да се правят колибки за кучетата от ловджийските породи се предава по наследство и е свързана именно с ловджийските породи. Още един пример за инстинктивно обусловен рефлекс е свеждането на очите като признак за подчинение пред друг индивид. Това е характерно за всички примати, включително и за човека. Кучетата, например, в подобна ситуация подвиват опашка.
Прието е такова унаследено поведение да се нарича инстинктивно, а отделните негови елементи — инстинкти. По отношение на инстинктивните поведенчески програми се използва също така и терминът „вроден поведенчески модел“. Такъв интересен за нашата тема инстинктивен акт като целувката е част от вродения брачен ритуал на приматите, произлизащ от ритуала на хранене.
В каква степен всичко това има отношение към човека? Та нали човек има разум, ръководи се от някакви закони, което по принцип би трябвало да прави незадължително следването на инстинктите. Човекът обаче е придобил съвременния си вид и става действително разумен едва преди около 30–40 хиляди години, а историческата епоха в развитието му датира от преди около 5–7 хиляди години. Еволюцията на приматите започва някъде през третичния период, преди около 20–30 млн. години, а такива важни инстинкти като инстинктът за подчинение на стадната йерархия, съществуват едва ли не откакто се е зародил живота.
Разбираемо е, че за толкова малки еволюционни периоди инстинктите не биха могли да изчезнат. Те се формират по пътя на естествения отбор, бавно и постепенно, подобно на морфологичните признаци и също толкова бавно и постепенно отмират. Така че инстинктите не питат може ли човек да мине и без тях. Те просто се задействат, когато сметнат за необходимо. Нелогичната и необяснима от разсъдъчни позиции инстинктивна мотивация е достатъчно логична и обяснима в първобитната координатна система и е била целесъобразна в първобитни времена. Реализираното от инстинктите поведение в съвременните условия, обаче, далеч не винаги е адекватно и ние често се учудваме на това колко жестока и сляпа може да бъда любовта…
Инстинктите на маймуните ще живеят в нас, дотогава, докато ние с вас се числим към подвид примати, защото те трайно са записани в нашата генетична памет. И ако човечеството успее да се избави от някои важни инстинкти и съуемее да зафиксира това в гените си, то човек вече ще се числи към друг вид, а е възможно, дори, и да не влиза в подвид примати. Развитието на човечеството изисква други, различни от първобитно-стадните форми на „брак“, но инстинктите не могат да бъдат изместени толкова лесно от подсъзнанието и продължават да действат въпреки, че времето им най-вероятно отдавна е отминало.
Разсъдъкът на отделния индивид не може просто така да промени инстинктивните програми; нещо повече, той дори и не подозира за тяхното съществуване! Той просто може да не им се подчини в определени случаи, но следващият път инстинктът ще поиска да се направи същото. На най ниското ниво на подсъзнанието индивидът изпълнява достъпните му програми директно и без варианти. Програмите от средно ниво на подсъзнанието (такива като традиции, навици, обичаи) могат да претърпят известни промени с течение на времето. Разсъдъкът използва също така и достатъчно голям брой автоматични поведенчески схеми, но за него те са просто „тема за размисъл“; разсъдъкът не толкова изпълнява своите програми, колкото просто импровизира по темата.
Инстинктите ни управляват посредством емоциите без да се обременяват с търсенето на каквито и да е било обяснения. Инстинктът, който кара жената да се гримира, например, изобщо не й дава обяснение защо тя трябва да прави това. На нея просто й се иска — и това е. Логичният смисъл тук е еднозначен — да се привлече вниманието на мъжете. Същевременно голяма част от жените категорично биха открекли това, твърдейки, че се гримират за себе си. Но нормалните мъже не се гримират — най-малкото „за себе си“! В техните инстинкти липсва подобна поведенческа програма. Помежду другото много съвременни мъже имат негативно отношение към използването на козметика от жените, но инстинктът не иска и да чуе за това. А си струва да се обърне внимание и на това, че колкото по-ниско е културното ниво на една жена, толкова по-ярка и крещяща е „мазилката й“. В подобни случаи инстинктивните мотиви не могат да бъдат удържани и коригирани от разсъдъка.
Нервните структури, които реализират инстинктите възникват в дълбока древност. Те не са в състояние да разсъждават, да анализират или просто да екстраполират каквото й да е било. Те се задействат при съвпадане на заложения в инстинкта схематичен шаблон с определени външни сигнални признаци, и могат съвсем случайно да наподобят тези които са реално необходими. Имайки, обаче свободен и пряк достъп до мотивационните центрове в мозъка, инстинктите са в състояние да предизвикат УСЕЩАНЕ за своята правота по отношение на каквото и да е. Тяхното въздействие прилича на въздействието на наркотик. Наркотичните видения също често се възприемат като някаква висша мъдрост. Ето защо в любовта няма никаква „мъдрост“. Налице е единствено усещане за мъдрост. На практика любовта оценява избрания обект твърде повърхностно — в съответствие със строга (дори донякъде тъпа) генетична програма, която е в съответствие със стратегията за избор на брачен парньор. При това на разсъдъка не му остава нищо друго, освен да се занимава с търсене на оправдание. Изобщо, човек е склонен много често да търси оправдание при опитите да обясни инстинктивно мотивираното си поведение.
Реалната картина на човешкото поведение се усложнява и се обърква не само от наличието на два „Аз“-а, но и от това, че границата помежду им е много размита. Инстинктивната и разсъдъчната мотивация могат причудливо да се преплетат. Още повече, че във всеки един конкретен случай човек разполага с няколко инстинктивни програми на поведение, изградени през различни еволюциони периоди и понякога противоречащи си една на друга.
Накратко:
•
Човек се ражда с голям брой вродени поведенчески програми, възникнали в различни еволюционни периоди, поради което те често си противоречат една на друга.•
Механизмите на реализация на вродените програми на поведение са в състояние да направят само повърхностен анализ на обстановката, който предполага формално-повърхвостна съпоставка на конкретната обстановка със схематичните сигнални признаци, заложени в тези програми.•
Известно съвпадение на външните условия с тези сигнални признаци поражда една или друга емоция, която подтиква човек да реализира съответните инстинктивни програми;
• Действителната мотивация на действията не е осъзната. За да се обясни по разсъдъчен начин инстинктивно мотивираното поведение се изтъкват съвсем случайни доводи, което имат характера на търсене на оправдание. http://chitanka.info/lib/text/2153/9#textstart
