Интервю с Любомир Канов
Д-р Любомир Канов (1944, София) е психиатър, някога практикувал в Лом, Курило, Карлуково и София, впоследствие в Тексас, а от 1989 – в Ню Йорк.
Д-р Канов е политически затворник в Старозагорския затвор. Арестуван на 3 март 1977 от органите на Държавна сигурност, той е осъден не за конкретно престъпление срещу комунистическата държава, а по подозрения, че “планира бягство на Запад”.
Независимо от излежаването на присъдата, репресиите срещу него продължават и предизвикан от тях, той успява да емигрира в Канада през 1984 година.
Д-р Любомир Канов е автор и на белетристичните книги “Апокалипсис тогава”, “Човекът кукувица”, “Парейдолии”, “Ходисей”, “Между двете хемисфери”. Последната може да бъде намерена в книжарница “Български книжици”.
- Ако трябваше да назовете като определен сорт грозде, съответно марка вино, различните периоди от своя живот, какви щяха да бъдат те?- Сигурно в началото щеше да бъде един много приятен продълговат сорт грозде, което някога се наричаше “Афузали”, а след това бе прекръстено на “Болгар”. Такъв е вкусът на лозята на детството ми, които по-късно бяха изкоренени. Ученическите години, студентството, въобще младостта бих приравнил не толкова към сорта, колкото към евтиното вино “Памид”, което се продаваше по един лев в магазините. Качеството му не бе добро, но го “употребявахме” заради цената. Годините в затвора и след него могат да се сравнят с гроздето “Отел” – полудиво, пито от подивели хора. То оцветява устата в кървавочервено. След това настъпва животът ми в Америка с постоянно подобряващите се реколти калифорнийско и вина от четирите краища на света. В момента пия моето собствено вино “Каберне Совиньон”, то се казва “Кanov Wineyard”. Това е кръговратът на живота: като дете ядях “Афузали”, днес пия произведено по същите места вино, носещо моето име.
- От кои илюзии ви лиши затворът, от кои – времето след 1989?- Затворът ме лиши от илюзии относно дълбините на злото, до които човек може да достигне. Репресивните органи, и специално Държавна сигурност, ми показаха зло, за което дотогава единствено бях чел… Периодът след 1989 е продължение на същия вид разочарование в човека: репресивните сили продължават да направляват България. В различна степен, по-бързо или по-бавно, те присъстват вечно и протягат черната си ръкавица.
- Каква част от наследените от родителите добродетели бяха непродуктивни тогава и каква – сега?- Моите родители не успяха да ни научат с брат ми да бъдем подли и коварни, да различаваме ясно опасността, идваща от такива хора. Те ни учеха да не лъжем, да не крадем; учеха ни, че първичните човешки намерения са добри. В повечето случаи това се оказа невярно.
- Колко искреност можете да понесете от затвора насам?- Трогвам се, когато човек направи нещо истинско, понякога съм изненадан почти до сълзи. Тук обаче това става много по-рядко, отколкото в Америка. Искреността е малко. В България съществува култура на обществената византология, която се развива на няколко етажа. Истината се разкрива като люспи от кромид и никога не се достига до най-простото, до нещото, което следва да бъде заявено от самото начало. В България съществува навика да се лъже. Тук се лъже много.
- Кой има право да обвинява и изобличава социалистическото минало, кой и защо не желае да бъде обвинител?- Ще ви отговоря с медицински израз, но не от психиатрията, а от хирургията: нужна е радикална екстирпация, изрязване и унищожаване на причинителите на болестта. Имаше и има един-единствен изход: всички бивши и настоящи структури на Държавна сигурност, всички членове на репресивния апарат да бъдат поименно публикувани, разобличени и изхвърлени от всяка възможност да влияят на обществения живот. Не да бъдат унищожени по метода, с който те унищожаваха другите, а просто да бъдат свалени от гърба на нацията, която доведоха пред очите ни до морална и демографска гибел.
На въпроса ви: обърнете се към Холокоста и незатихващата ярост на евреите към хората, които са им причинили зло. Защото много българи продължават да причиняват на други българи неизмеримо зло и няма никаква нужда това да се крие зад фиктивни човешки права, страсбургски съдилища и пр. Наивно е да си представям, че съм компетентен по правните механизми, по които това би могло да стане. Но през изминалите 13 години изненадващо липсваше политическа воля за изправяне срещу Държавна сигурност, имаше преди всичко страх. Трябва да бъдем наясно обаче, че тези човекоиди имат една основна отлика с нас: те могат да убиват, а ние не можем да убиваме. Убиването за тях е в диапазона между личното удоволствие и пълното безразличие към човешкия живот, към чуждото страдание. Това е психологията на блатния човек, както казваше Солженицин, на античовека. Не е никак лесно, защото пред нас съществува забраната да сме жестоки и убийци. Но как тогава обществото може да се отърве от това зло? В решителен момент от историята един танков дивизион можеше да загради всички министерства, да обезоръжи всички по-главни служители и касите им със секретна информация да бъдат конфискувани, а прерогативите им сдадени; и всички тези хора да бъдат не само освободени, но и незабавно разпитани за всичко направено от тях. И така да бъдат веднъж завинаги лишени от възможността да манипулират с тайни и явни средства обществото. Защото тяхното оръжие, освен способността да убиват без угризения, е способността им да работят с тайни. Тайната власт не само направлява престъпността, тя държи гърлото на един народ.- Мислите ли, че дебатите в България – от 1989 насам – имат ясен морален акцент?- Всички дебати у нас дегенерират до юридически подробности, те биват удавени още в зародиш. Обикновеният човек не може да се ориентира в безсмислеността на детайлите, в движението на папки между прокуратура и апелативен съд, в наредби и законови цитати. И това става под маската на псевдоюридическата целесъобразност… И така, докато човек загуби интерес. В резултат хората, които буквално се борят за хляба си, нямат памет за какво става дума, а моралният аспект се губи…
- Възможен ли е балансът между носталгията по България с порицанието на българите?- За българите не трябва да се обобщава, но има много неща за порицание: в България има много жестоки хора и това трябва да се знае. По-жестоки от всякакви външни врагове. Има и носталгия по свещеното, по личното. Между скръб и гняв, между жалост и любов – така се развива отношението между човек и неговата нация.
- Напоследък срещаме мнението, че социализмът е престъпна форма на социална модернизация? Кои са обаче главните му престъпления? И какъв тип лидери създават българските условия?- Модернизация ли е подивяването на цели нации? Модернизацията не е нито варварство, нито тоталитаризъм, въпреки че тя съдържа възможността за тоталните режими. Ако модерният човек е без съвест и религия, то успехът на модернизацията в България е много, много голям. Тук нямаше модернизация, разбирана като развитие на образованието и науката, на медицината, на грижа за околната среда – всичко това абсолютно отсъстваше през социализма. Сталин не модернизираше изостанала Русия, единствената “модернизация” беше в системата за производство на оръжия и заплахи към света. Във всичко останало Съветският съюз беше пълна катастрофа. И лидерите, които създава посткомунистическото общество, са с двата си крака потънали до колене в социалистическото съществуване на разградени, разведени с историческата си съдба аноними.
- Социалните антрополози ни убеждават, че у нас има съдбоносно разкачване между етическото съзнание и правното съзнание. Психиатричният ви опит, презокеанската дистанция потвърждават или отричат такова твърдение?- Такъв развод има в почти всички общества. В идеален план юридическото въплъщава моралното или поне 10-те Божи заповеди. Може би тук визирате разкъсването между системата и отделния човек? И в Америка има ужасяващи и отблъскващи случи като този с О Джей Симпсън; те подкопават всяко чувство за справедливост. Но правосъдната система тук е изцяло доминирана от хора, преживяващи правото като личен бизнес. Няма кой да защити обикновения човек, той е обект на посегателство и насилие и откъм системата, и откъм това, с което тя трябва да се справя.
- Имат ли значение и антипазарните импулси на българите?- Хората не са срещу пазара, те са срещу липсата на еднакви за всички, непроменливи правила. Малцина са дотам интоксикирани от социализма и егалитаризма, че да вярват, че не трябва да се борят за живота си. Създаването на пазарно общество беше изначално осуетено от сенчестата мутренско-ченгесарска класа, която срути цялата концепция, при която всички имат шансове.
- Как виждате българската социална интрига: мелодраматична, сантиментална? Какво се случва с добрите и лошите персонажи?- Лошият персонаж винаги тържествува, вместо да бъде наказан.
- Значи цинична. А можете ли да типологизирате психологически българската емиграция? С кои западни правила тя не може да се справи?- Най-добрата част от емиграцията отива да живее в общество, за което е сигурна, че има ред и предсказуемост в действията. И там тя се вписва много добре независимо от конкретното поприще. Една далеч по-многобройна група си живее с българските шмекерлъци, иска да нарушава правилата, да минава метър. Западната система обаче наказва това, макар и да остава милостива – тя препраща тези индивиди към по-долни етажи на обществото, плащайки им толкова, колкото да не умрат от глад. Те не произвеждат нищо, но пият бира, не се къпят, разказват масали, играят на карти. И продължават да живеят даром като соц-човеци.
- Да преминем в друга, по-интимна плоскост. Как мотивирате алегорията, търсенето на частното като пример за общото, като основен модел във вашето писане? Имате ли нужда да обяснявате творчеството си на другите?- Би било лъжа да кажа, че алегорията е съзнателно използван от мен прийом заради неговите художествени предимства. Каквото пиша, извира по естествен начин от моите мисли и чувства, от това, което съм бил винаги. Алегоричното обаче е икономично, то изразява същността без много думи. Моят тип въображение е визуален, дори стереометричен: аз виждам нещата, съпоставени едно с друго, и работата е да ги наблюдавам.
- Доколко българската общност има колективно въображение, способност да излъчи проект за себе си?- България неслучайно има прекрасни художници в смисъл на прозодичност на речта: тя се наблюдава у най-добрите ни поети като Борис Христов.
- Какво определяте като неприемливо в съвременната литература? В книгата си “Между двете хемисфери” казвате: “Писателите не пишат вече, а се плезят в печатна форма. Някои даже попръдват, ако трябва да бъдем честни.”- Хората си изпускат нервите и започват да бръщолевят писмено, което никому не е нужно. Освен чистия катарзис, литературата е намерение да кажеш нещо. Съмнително намерение: кой има време днес да слуша другите… Думите обаче трябва да бъдат премервани, да бъдат казвани не просто защото се нуждаем от катарзис. И ако е възможно, всичко трябва да се казва кратко. Това, което преди 100 години беше възможно като литература, днес вече не е. Днес художествената проза, биографията, документалистиката се сливат в нови жанрове, различни от изящната литература на XIX век, но и от масовата литература, писана и четена бързо.
- Как дефинирате писателския престиж? Борис Христов днес е символ на писателска репутация, но той като че ли не е публикувал нови работи от 13 години насам.- При него всеки стих е закована сълза, нищо не може да бъде дописано или премахнато, защото неговите стихотворения не са написани с мисъл за престиж, те са писани, защото не е могъл да не ги напише. И затова не могат да бъдат сравнявани с други – те са породени единствено от искреността в сърцето на поета.
- Как тълкувате факта, че значими книги от последните една-две години практически представляват сбор от фрагменти (вашата, книгата на Красимир Крумов “Неведоми пътища”, при това те са писани от недотам професионализирани писатели)?- Самото време не изисква спокойно описание. Ние нямаме време да търпим създаването на големия роман с дълбоки персонажи и фабули, ако сега се появи такъв, той ще остарее, преди да бъде прочетен. Ако при съвършено различни хора напълно свободно материалът се е излял в сходна форма, това непременно означава нещо и литературните критици трябва да кажат какво е то. Фрагментът обаче несъмнено улеснява диалога на съвременния писател със самия себе си.
- В последната ви книга прочетох следното: “Основна черта на много българи: Неспособност да разкажат достоверно какво са видели, какво са чули, какво са прочели: изопачавания, изкривявания на спомена, псевдоамнезии, пристрастност”. И оттук поставяте конкретни задачи на българското образование… С какво трябва да се бори то?- Трябва веднъж завинаги да спре писането на литературни теми с приповдигнати ненужни думи. Следите от това езиково възпитание могат да бъдат наблюдавани във всеки вестник: неточности, преувеличения, липса на ясни и прости формулировки. Българинът е впечатлителен и емоционален човек, той лесно се отклонява и основната идея все мъждука. В училище трябва да мислим конкретно, ясно и логично, да довеждаме основните си изводи до края, да отсяваме същественото от несъщественото… Трябва да се научим да сме ясни по “разказвателните” предмети. Така ще се получи ценностен ред, който ще рефлектира, почвайки от сделките, до цялостния социален контракт. Византологията, многоетажната лъжовност трябва да бъдат премахнати; те са симптоматична проява на по-общи дефицити. Не е лесно да се започне, но трябва… Поне с дисциплина като практическа логика, като ясно, бързо и точно дефиниране на факти и проблеми. Децата трябва да се отучат от разпиляване, от неточност и невнимателно отношение към детайлите в своя живот.
- И последно, какво предписвате на самия себе си, за да придобиете ново качество на живот, тук, във византийска България?- Чаша “Каберне Совиньон”.
6 октомври 2003 в-к Култураhttp://www.viennainvest.com/?p=931
