Пурку ще ти отговоря с това което прави Кант и как досега не се намира нито един философ които успешно да пребори неговата теория.
Кант на кратко казва така, за да има наука,има две неща на които можем да се осланяме,разум и сетивност.И щом ние не можем да "усетим" вярата,Бог,свободата и духа с сетивността си, значи те са извънвремеви.Щом са извънвремеви,ние не можем да ги познаем и те са вън от науката.
И понеже никой не е могъл качествено да пребори това, затова науката и религията са "врагове".[false]
Иначе симбиозата между двете аз я виждам в едно по освободено от предразсъдъци общество.В което като кажеш Бог,да не ти се смеят и да не те смятат за луд или сектант.Защото нашето общество е точно такова.
*"Симбиозата", уважаема eses е в "метафизика" му викат хората! Не че Кант именно това не е обяснявал и с трите си въпроса в КЧР и в една "Метафизика на нравите" /което само като заглавие ме изпълва с една симбиозност и освободеност...
Yoda
Тази "интерпретация" по Кант е меко казано неправилна. При други обстоятелства можех да се пошегувам, но понякога не е смешно и може да се разбере като подигравка. Поради тази причина, когато искаме да споделим нещо или знания по определен въпрос е хубаво да имаме достатъчно доза сигурност, дали това което пишем е истина.
Всъщност метафизиката не дели действителността на относителна и абсолютна, а дели нашето знание /знание като свързано с "епистемология", а не гносеология
/ за действителността на относително и абсолютно, като се домогва нейното знание да бъде по-малко относително, повече непосредствено.
Когато казваме “действителност сама по себе си” и “действителност за нас”, ние не си представяме догматично две паралелни, еднакво константни величини, без преход от едната към другата. Тук “за нас” означава “за нас сега, при сегашната степен на научните ни възможности”. . .
Ако някога са считали цветовете за същност и за явление едновременно, ние днес казваме, че цветовете са явление, а същността са различни по честота електромагнитни трептения. Ако до вчера считаният неделим атом бе и приеман за същност, днес след разбиването му ние знаем, че на определено равнище той е явление, а същността му образуват съставящите го елементи и сили. Но нито електромагнитните трептения, нито разбиването на атома представляват край и непроходима граница на науката. Това ,което вчера бе същност, днес се вижда, че е само явление, а това, което днес се счита същност, утре може да се разкрие, че е само временно явление. С една дума, същността и явлението винаги си взаимно принадлежат и се намират в
постоянно диалектическо взаимодействие и движение. Същото е и при причина и следствие: това, което сега е причина, само една стъпка назад е било следствие, а това, което сега е следствие, само една стъпка по-напред и ще стане от своя страна причина на нещо ново и така се виждаме пред едно безкрайно редуване на причини и следствия в двете посоки – назад и напред.
Ако същност и явление биха били така отделени, че едното да си остава винаги явление, а другото – винаги същност, при това недостъпна за нас, както мислеше Кант, тогава не би могла да съществува истинска наука, защото достъпното за познанието явление се явява несъществено, а интересните за науката същности са недостъпни за нея. Но науката е невъзможна и при обратния случай, ако приемем, че явление и същност във всеки даден момент съвпадат. Тогава ще приемаме за последна истина това, което е непосредствено дадено на нашите сетива. А ето че ние не се задоволяваме с този наивен реализъм, а винаги питаме дали това, което ни се вижда, съответства на истинската действителност.
Не е необходимо една наука да бъде метафизика, за да постъпва така, а напротив – няма наука и не е възможна наука, която да не постъпва така.
И колкото по-голяма редица от сменящи се явления и същности, причини и следствия е установила и доловила дадена наука, толкова по-големи са нейните постижения.
Същевременно, колкото по-отворена и достъпна стои тя за бъдещи звена в достигнатата редица, толкова по-големи ще бъдат бъдещите и постижения. Именно така се стига в края на краищата до метафизиката: чрез все по-задълбочено и логически наложително продължаване веригата от причини и следствия, чрез все по-коренно питане за по-нататъшните причини, докато се удари чело в проблема за последните, крайни, абсолютни причини. Но с това се разкрива несъстоятелността на всеки позитивизъм, защото самото това позитивно, достъпно за опита, което изучава позитивизмът, сочи отвъд себе си, води по силата на причинността към нещо зад и преди него – води към метафизичната безкрайност.
