Не знам кой какви възгледи има. И не се надявам на всички да има харесва какво пишат другите. Би било безумие, особено в тема за свободна воля. Но се питам къде е е волята? И за какво се използва? Както и да е. Благодаря ти Old4 за последния ти пост! Поне някой да прояви отношение към Бог. И то кой? Който най-не искаше и да чува за Бог. Това ми напомня на притчата за двамата братя, дето баща им ги помолил да му свършат някаква работа, единия му обещал, а другия не се съгласил. И когато дошло време да се върши работата, на помощ се притекъл сина, който не му се работело, а другия се скатал. През живота си не съм поглеждала на хората от гледна точка на техния статус или интелект, виждам имат ли сърце или не. Ума се развива и при все това все нещо не достига. Информация много, почти всичко се намира и това не стига... Това не ми се струва да ни прави човеци. Гледах днес "200 годишен човек", сигурно ви е попадал... Прищя ми се да ви приканя да го гледаме заедно. Имаше един момент във филма, в който главния герой - робота, се влюби, обичаше и по силата на ЧУВСТВОТО искаше да го признаят за човек, та да може да се ожени за любимата си. Разбира се му отказаха, но на въпроса - "И кое по-точно ви прави човек", той посочи сърцето си, не разума си, който де факто му осигуряваше безсмъртие... Занимавам ви с филм за роботи, но при всички мнения за произхода на човек и неговата воля, си струва да се замислим кое точно ни прави човеци и по силата на кое сме подобни на Бог.
П.П: С риск да досадя, ще ви разкажа на кратко една случка с мен. Молитвата е нещо лично, вътрешно, като диалог, в който е нужно да достигнеш до себе си, до скритите си помисли и чувства... и да ги очистиш доколкото е по силите, тогава добивайки яснота ще знам как да се моля. Моля се за прозорливост и мъдрост, да съм по-искрена в себе си, да не се страхувам, да разбирам близките си, за да съм навременна в делата си...
Една нощ се събудих и срещу мен видях меко казано чудовище, смееше ми се презрително, бях виждала същото като дете, но тогава само ме гледаше, а сега чувството бе смазващо, все едно ме душат, облях се в ледена пот, и тогава из мен без дори да имам и мисъл за действие започнах молитвата Отче наш - Думите едва излизаха от устата ми, сякаш говорех много забавено, все едно езика ми е набъбнал и ми бе нужна воля да си отварям устата, едва стигнах до средата на молитвата, докато виждах насреща презрение... и усетих, че не мога да продължа, съществото продължаваше да ме гледа сякаш вече с радост от мъките ми, а аз се борех като за въздух, но осъзнавах слабостта си. Бях изтощена до предела. После всичко се стопи във въздуха... Стаята, в която бях бе нереална за мен, станах и написах молитвата на лист, и я прегледах обстойно. Знам и за мен е видно, че тя е формула. Буквално спасителна формула. Не налагам мнение, но тя преповтаря по съвършен начин 10 божи заповеди, които аз по моему наричам Напътствия за опазване пътя към Бога. Сега, когато я казвам не мисля за думите, а вниквам в смисъла, от себе си, обагрям я с лично отношение из дълбоко, така знам, че никой и нищо не могат да ме отклонят.