Аз мисля, че всяка болест е предизвикателство именно към проявата на смелостта - жизнеността в нас. Когато се стресна от думата "болест"и сякаш рухвам. Прав си, XVisible, ужаса е от непълното възстановяване...От края. Как да се възстановим, когато силите ни изтичат в справяне със страха.
П.П: Аз разглеждам болестите като указание за преработка на вътршно ниво, за вътрешна трансформация, стъпало нагоре! Вярно, външно изглежда като 'загуба", но ако се вгледаме по-лично, болестта ни дарява, чрез симптомите си знаци - Кои сме, какво търсим за себе си. Всяко отклонение от "нормата" е показател за търсене от нас в дадена посока... изгубваме едно, намираме друго... Смелост се иска. И това е не само предизвикателство към засегнатия пряко, а към всеки негов близък. Както е със СПИН - Колко въпроси пред човечеството, които не бяха зададени отключи СПИН ? А рака? Наскоро писах, че мой приятел, чрез духовни практики е още ЖИВ, след като преди 20 години му съобщиха, че умира от рак, той избра да работи със себе си, вместо да се предаде и още работи и то с хора....
МC e кошмар, приятел имах, болестта го бе направила по-сприхав. Имаше много приятели, (бе учил в Съюза режисура - Изключителен човек). но на приятелите често им омръзваше да се съобразяват с изискванията му. Искаше веднаж да си купи някаква техника, вече едва се движеше, краката отказваха, излизаше много рядко, с придружител и то як, щото падаше. Отидохме до магазина и ужас - стъпала, високо! Трябваше да ги качим, да слизаме... Но го направихме! Радвахме се като деца. Мисля това качване и слизане бяха по-ценни от всички отрови, които взимаше да се потдържа. Радваше се. Това мисля. Болестта ни убива бързо ако го допуснем, щом сме живи сме живи!
