Надеждата

[Спорт-Здраве4]

Опитах се да си представя ситуация в която надеждата би ме напуснала.Например да съм на километри вътре в морето,сама,без жилетка,да е нощ и никой да не знае къде съм, пак ще се надявам,че ще се спася.Да съм заровена под 5 метра пръст в ковчег и никой да не чува виковете ми,пак ще се надявам ,че ще се спася и тн. Колкото и да се отрича надеждата в всяка една нейна форма ,тя е неделима,от човека.Сутрин ставаш и в главата ти изплуват планове за деня ,ако я нямаше надеждата че ще ги постигнеш,най вероятно няма въобще да станеш от леглото.Ако нямаш надеждата ,че ще имаш живо и здраво дете няма да го създадеш,ако нямаш надеждата ,че ще откриеш това което търсиш няма да го търсиш и тн. и тн.Всички знаем че ако се хвърлим от 20 етаж без предпазни средства ще умрем.Ако имаше някаква възможност да не умрем сигурно редовно щяхме да се мятаме.Понеже никой няма надеждата че ще оцелее ,никой и не скача, а тези малко случай който оцеляват,може би именно надеждата ги спасила.Затова ,че за какво раждане в света на духа, след смърта на надеждата говорите?Та тя от там идва.

Опитай сега да се надяваш, че слънцето утре ще изгрее.

[алибаба]

На едно младо момче (на 18) му откриват някаква форма на рак на кръвта. Баба му е терапевт , от семейство на интелигентни хора е..така, че се почва по всички стандарти на медицината - химиотерапия и пр. След първи якурс положението е още по-зле, да не говорим за това през какво минава момчето докато го лекуват..в един момент лекарите са категорични, че състоянието му е безнадеждно и че химиотерапията е само някаква отстрочка, но не и лечение, защото това е НЕЛЕЧИМА болест. Казват това на момчето.
Така да се каже отнемат му надеждата зе излекуване на 100%.
Тогава момчето за пръв път разбира, че е остамено само на себе и не може да се надява на нищо от никого. Трябва да направи избор - да върви ли по пътя на отсрочката, който му чертаят другите...или ..да вземе всичко в свои ръце. След като така и така ще мре и всичко е неизбежно значи може да си позволи лукса да си спести ужаса на последващите химиотерапии и други мъчителни процедури, да си спести страдалческите погледи на роднините си и мислите им, които вече жив са го оплакали...и да прави единственото, което може да се прави - да изпробва всички варианти на алтернативно лечение за което е чул или чел....естествено му се налага да воюва първо с най-близките. Те имат надежда...че все пак това лечение може и да помогне. Може на 100000 човека да не е помогнало, но пък на него да помогне. На тях тази надежда им е необходима, дори и като самооправдание, че са правили каквото ТРЯБВА. Момчето обаче решава да приеме факта, че медицината не му дава надежда. И да действа, да прави нещо друго, нещо различно, нещо, което изобщо може да се прави... попада му метода на гладуването и той го прилага...накарая се излекува..и вижда живота по друг начин, едва после разбира много неща за живота, когато почти го е бил загубил.
Нека анализираме. Какво е щяло да стане ако докторите вместо да му отнемат надеждата бяха му я подхранвали. Той щеше да се остави на лечението и да се надява на него точно да помогне. Но нямаше да включи ВСИЧКИТЕ си ресурси, всичките си сили да действа сам...сега някой ще кажа, ама то това е надеждата в него, че може да се справи. Но не е това. Той си е размърдал собствения задник едва когато докторите са го отписали и са му отнели надеждата. Останал е на практика САМ. Без подкрепата дори на най-близките си хора. За да се породи онази сила на действието, която го водела след това на него ПЪРВО са му отнели надеждата, че може изобщо на някого да разчита. Той разказва, че в началото самият той е бил скептичен към вякакви подобни методи...защото е вярвал в това, че неговото лечение е работа на специалистите и е имал надежда, че лечението ще има ефект. Това е надеждата. А не това, което се е включило ПОСЛЕ.
Ако си сама насред океана и забравена от всички и пр. и пр...ще се включи инстинктът ти за  самосъхранение (който до този момент никога не е бил предизвикван в такава степен) и странно как ще знаеш какви действия да предприемеш...освен, ако не решиш да се надяваш, че някак си ще те открият и спасят...и че е достатъчно да се надяваш и да вярваш за да се случи това чудо.

[fishbone]

Със същите аргументи освен Надеждата остава да се отречете от Вярата и Любовта, после единственото нещо което Ви остава е да се присъедините към студенокръвното технологично безсмъртие и ордите на един, за който пише Щайнер...

Да. Отричайки или изгубвайки ндеждата човек вече се е отрекъл от Вярата и Любовта си съзнателно или не.
Просто защото поотделно не съществуват и взаимно немогат да се изключват.
При липсата на едното другите две губят смисъла и предназначението си.

П.П.
За това е нормално когато човек загуби нещо крак, ръка, глава... чак тогава да си даде сметка.
Но както казва Господ по добре да влезеш с едно око в Пътя отколкото с двете в киреча.

[P.E.A.C.E.]

Алибаба той не е последвал надеждата НА ДРУГИТЕ, а своята Надежда.
Трогателна история бла бла и хоп - "откажете се от надеждата за да се излекувате от рак"
 

[why now]

И да действа, да прави нещо друго, нещо различно, нещо, което изобщо може да се прави... попада му метода на гладуването и той го прилага...накарая се излекува..и вижда живота по друг начин, едва после разбира много неща за живота, когато почти го е бил загубил.

Да,но вършейкИ това то пак е било с надеждата да се справи по друг начин.Иначе ако не се е надявал на успех защо го е вършил?
Не казвам,че седим и гледаме!
А че докато работим за нещо ние пак се надяваме то да се случи!

[алибаба]

Със същите аргументи освен Надеждата остава да се отречете от Вярата и Любовта, после единственото нещо което Ви остава е да се присъедините към студенокръвното технологично безсмъртие и ордите на един, за който пише Щайнер...

Да. Отричайки или изгубвайки ндеждата човек вече се е отрекъл от Вярата и Любовта си съзнателно или не.
Просто защото поотделно не съществуват и взаимно немогат да се изклювчат.
При липсата на едното другите две губят смисъла и предназначението си.

Кой казва, че Вярата, Надеждата и Любовта вървят заедно и са едно неделимо цяло?

Говорим тука за "ако си представя едикаква си ситуации...еди що си"
Нека не си представяме, нека разкажем токава ситуация.
Ето ще ви разкажа моята ситуация и ще ви кажа какво ме е мотивирало, а вие съдете.
Във 4-месец от бременноста ми откриват токсоплазмоза. Причинява се от паразит по котките и при заразяване в ранен стадий на бременността (както беше моят случай)води до малформации на плода.Оказва се, че лекарите изобщо не са единни по въпроса как да се постъпи. Едните казват - аборт, вторите казват пий хапчета до края на бременността (които самите са толкова вредни, че може и от тях детето да постарад) и третите казват - не прави нищо.
Тоест сама трябва да взема решението. Не мога да разчитам на капацитет и на съвет.
Няма нужда да обяснявам как се чувства една бъдеща майка поставена пред подобен избор нали? Това, което определи изборът ми не беше надеждата, че може и да ми се размине. Беше приемането на нещата такива каквито са. Казах си "Ако родя инвалид" значи това е което е трябвало да се случи. ПРИЕМАМ предизвикателството със всичките му последствия. Един вид "нека бъде твоята воля, не моята". Не се надявах да ми се размине. Знаех, че вероятността да родя ненормално дете е огромна, но БЯХ ПРИЕЛА всичко вече. Бях приела и тази възможност и бях готова да я посрещна независимо от това какво ще ми коства и какво има да става нататък. Това беше ПРИЕМАНЕ, но не беше НАДЯВАНЕ.

[P.E.A.C.E.]

Надеждата е различно животинче от "надяването".
Да си чувала някъде за триада от "вяра, надяване и любов"?

[алибаба]

С риск отново да попаднем в лингвистични спорове...каква е разликата между надяване и надежда, освен това, че едното е глагол, а другото съществително. Като ядене и ястие.
Или обичане и любов. Едното говори за действието, другото за състоянието.
Ако набъркаме и прилагателните тогава вече кашата става пълна и разделението тотално.
Най-близкото до реалността е глаголът. например всеки знае какво е ядене. Но ако кажеш "ястие" (или храна) вече трябва да уточняваш за какво става въпрос. И тогава идват прилагателните, уж да уточнят, но в случая с абстрактните понятия те създават още по-голяма бъркотия.

[cassio]

Али Баба, да кажем първо, че никой не може да ти отнеме надежда. Никой. Ни лекар, ни Бог, ни майка, ни баща. Ти си този/тази, която решава дали да се откаже от нея. Това е свързано в известна степен със свободния избор, и добре- Великият ви Разум. Но в никакъв случай с последствията, спрямо които, да са отговорни други- родители или лекари, че ти си си решил/а нещо или не си.
Дано детето ти е живо и здраво. Но аз знам подобен случай, с неустановяване навреме. И сега млада жена с дете, чака момента, в който ще ослепее. Така че, когато имаме вече някаква констатация-факт- счупен крак, установена болест или т.н. надеждата, може само да ти помогне, и в никакъв случай да я "обвиниш" за това, че нещо се е случило, заради бъгави човешки клетки или стечение на обстоятелствата.
Насред океан-сам, ако решиш да си плуваш- ей така, разумно без надеждата, че някой ще те спаси. Защото НЕ можеш сам, е вероятно по-скоро да умреш и да се удавиш, поради липса на физически сили. Отколкото, ако проявиш търпение и Вярваш в/с надежда-та. Надеждата е преди Вярата, или след- но където и да я поставиш и осмислиш, похилядвам само ще ти помогне. За това я има. Ненапразно Iris спомена кутията на Пандора. Ако беше нещо лошо, и нея щяха да я пуснат извън кутията. Но са я оставили, за да могат хората да се справят с всички житейски изпитания. 

[алибаба]

Ами какво ще кажете за приказката за НЕВОЛЯТА.
Онзи дето му се счупила каруцата. Викал викал, чакал чакал, надявал се някой да го чуе...надявал се молбата му да бъде удовлетворена...ама от никъде - нищо и като разбрал, че ни на викане, ни на молби, ни на нищо не може да разчита...запретнал ръкавите и си поправил каруцата.
Айде да видим в тази хубава мъдра приказка има ли надежда, откъде докъде е тя и пр.

[cassio]

В тази мъдра приказка, именно на това се акцентира. Че, ако човек имаше и ограничаваше надеждата си само в молбите и празните очаквания, нямаше да му тръгне таратайката. Но понеже, надеждата не е само празни приказки и хубави илюзии, той през надеждата - първо се надява, и после Разбира, че трябва да се надява на себе си, а не на нещо друго. Така е и с Вярата. Каквито и мъдри приказки да приложиш, само ще се убедиш, че надеждата е по-универсална и от Вярата- почти неприкосновена.
Но ти ако я смяташ за нещо непотребно- вярвай без нея и обичай без нея. Аз не мога. Сори. 

[алибаба]

Добрееее, значи..когато се говори за ВЯРА, НАДЕЖДА и ЛЮБОВ..просто нещо много съществено е изпуснато! От дебатите досега точно това излиза. Че докато се надяваме на нещо ИЗВЪН СЕБЕ си..то това не върши работа., но ако надеждата обхване и себе си и дори САМО себе си - тогава е друго.
Значи е изпуснато най-важното - спрямо кого и спрямо какво тези понятия ВЯРА, НАДЕЖДА и ЛЮБОВ имат смисъл и са полезни и необходими. Излиза, че така ..висящи във въздуха...те са препъни камък.
Питам се...случайно ли е изпуснато? това дали е просто пропуск...накой е забравил да довърши изречението...както еи изречението "В началото бе словото"..
В кое начало бе? В началото на кое? Кое слово бе? Или коя надежда? В какво? В кого? И пр. и пр.
Така недовършени и висящи тези фрази и понятия, тези прекрасно звучащи думички...пораждат различните тълкувания...сега колкото хора има толкова и интерпретации могат да се сътворят и сега ще вземем ние тука да се изтрепем (словесно) защото ...странно как, странно кой и странно защо е пуснал в обръщение недовършени словосъчетания...в които липсва най-важното.Това, което ще породи единство, а не - разделение.
Смята се, че те се отнасят към Бог, но няма яснота за това какво е Бог. Не можеш чрез една неопределеност да определиш друга.И се оказва, че вместо да изпишат вежди те вадят очите...
Гатака ще ви задам - когато кажеш една истина само до половината - тя истина ли остава или се превръща в лъжа?
 

[fishbone]

 ;)Да отговоря на гатанката -- СТАВАТ ДВЕ ИСТИНИ.

Те имали надежда но са били излъгани. Защото я чакали отвън.
Защото са рзчитали в случая на(неволята) да дойде отвън  ... а накрая като са си поправили каруцата се справили сами и осъзнали, че всико е в тях и не трябва да губят вяра респ. надежда.  
И още една поука има, че за да намериш, осъзнаеш нещо първо трябва да ГО изгубиш или откажеш от него.

[why now]

Не знам какво е това яростно противене срещу нещо такова като надеждата.Даже когато си загубил всичко трябва да имаш надежда.Защото иначе бавно умираш,а в случаят с болният би означавало просто да си лежи и да чака края,а не да се бори по друг начин.
Хора,това са нещата,които никой не може да Ни отнеме,това е увереността в собствените ни сили и чувствата,които изпитваме и няма как да ни се отнемат,независимо какво и как се случва.

А за половината истина...за мен половина истина не може да има.

[алибаба]

На човека му се счупила каруцата, когато бил сам някъде далеч от всеки, който би могъл да му помогне. Неволята (злото) му е дошла отвън наистина. Но благодарение на нея той разбрал на какво е способен и ...за пръв път е можел да повярва в своите възможности. Значи ако има нещо добро в тази история, то е случката, която го е довела до това осъзнаване (че му се е счупила каруцата и е бил съвсем сам). Ако това не се е било случило този човек така и щял да си прекара още n на брой години,а може би и цял живот...без да подозира за потенциала си..за силата си, за възможностите си.
Може би е щял да си живее така ...хранейки надеждата никога да не му се счупи карацута.Пък ако се счупи на съседа ще си вика "лелеее, добре, че не се счупи моята".
Надявам се на мен никога да не ми се случи...ще си живее, окриляван и утешаван от тази надежда с....1 хилядна от възможностите си и силата си...и ще си мисли, че е на далавера...и онзи дето му се счупила каруцата по никакъв начин няма да може да му обясни какво всъщност се е случило и какво е променило това зло - счупването на каруцата. Единият ще е щастлив, че не се е счупила неговата, а другият, че е имал шанса да се счупи баш неговата....и тези хора...просто няма да могат да се разберат.
Което няма нищо общо с техните интелектуални способности.