Аз бих разбрал евентуалното модераторско включване в темата, но истината е, че която и тема от форума да се хване, нещата просто
не могат да бъдат обсъждани толкова отделно.
Не съм във форума от вчера, не обикалям форумите и от ония ден, а и от достатъчно време се занимавам със себе си, за да съм на мнение, че просто не може да се разнищтва адекватно един проблем, без да се свързва поне наполовина с всичко останало.
Нима точно това не е огромната грешка на модерната наука? Ще правим ли нещо против неадекватното устройство на модерния ни свят, или ще го повтаряме и тук?
,ама то погледнато реално нищо не е наше.Много яко,нали?
Това е едно от условията за усещането за свобода. Представи си един клошар, който няма нищо. Ако му дадеш жилище, го заробваш да работи цял живот, не само за да поддържа това жилище, ами да поддържа и себе си - това, което му липсва.
Но ако му дадеш един магазин, който да дава под наем, ти му даваш директно това, от което има нужда - някой друг да го поддържа. И ако няма жилище, но взима наем от магазин, той може да живее под наем където си поиска.
Схващаш ли? Работата е там, че колкото по-малок си замесен, толкова си по-свободен. Знаеш ли колко клошари отказват жилища? Масово ги отказват. За какво са им? Тези хора са свикнали да са по-свободни.
Познавам много клошари. Един от тях е от Лом, циганин. Сестра му била пребита до смърт от други цигани в Лом, и когато се върнел в къщата си и видел некролога на вратата, му се приисквало да се врътне и да хване всяка посока, само да не остава там.
Затова дошъл да скита по улиците на София и да живее без нищо над главата си.
Намерл си е жена - една клошарка на около 30 години (толкова мога да й дам, ако се опитам да видя под слоевете клошарство), българка. И се влачат заедно.
Веднъж някой беше изхвърлил сякаш чисто нова кожена дамска чанта. Видях я, извадих я и я закачих на дръжката на кофата, за да я видят. Понеже бях нощна смяна и постоянно гледах към кофите, видях ги като дойдоха късно вечерта. Викнах им, че й правя подарък за Великден и съм го оставил ей там на дръжката.
Нямаш си и на идея какво преживяване беше това за мен, когато видях очите на тази жена. Никога не съм виждал такава детинска искреност, даже в дете. Тя искрено се радваше и се усмихваше толкова непринудено... отстрани изглеждаше много скапана и неумела усмивка, но беше все едно най-истинското нещо, което съм виждал.
Невероятно грозна е. Изключително дебела и годините клошарство са я направили лицето й да отбива всеки поглед. Само че по магически начин стана много симпатична, само заради скапаната усмивка и това нещо в очите й. Че кога някой й е правил подарък?
Благодари ми, разменихме две приказки с мъжа й. После като минаваха покрай кофите я хвърли обратно там, откъдето я бях взел.
Влизаш ли в духа на нещата?

Какво ще сложи тя в тая чанта? Тя няма НИЩО. И моля? Да мъкне чанта? Та тя години наред не е имала нищо на гърба си и сега да дундурка някаква дамска чанта от Лозенец до Орлов мост и обратно всеки ден? Обратно в кофата тая тъпа чанта.
А онова в очите й само преди мигове?
Трябва да разберем - ние нямаме нужда от тези неща. Нямаме нужда от този театър на физическата реалност. Играем го само, за да можем да се развличаме с тези други неща, които го съпровождат - благодарност, гняв, радост, омраза, щастие, спокойствие, завист и всичко останало.
Ние нямаме НИЩО. И НИЩО не ни трябва. Но пък се развличаме с най-забавното нещо във вселената =)
А относно Егото...
Това го казвам на всяка умна глава в тоя форум с трицифрени, четирицифрени и петифрени числа в броя изказвания.Колеги, проста
логика... Докато всеки от вас се мери с останалите, докато всеки се съревновава и докато всеки гледа знанието му да е повече от на другите, да е по-прав от другите, да е нещо повече от другите, да жъне повече уважение от другите на база форумно представяне... Ще я
виждате, но няма да я
признавате.
Ние вече сме минали по този път. Ние вече сме това, за което си говорим. Няма нищо за преодоляване или за надграждане, ние
сме това "нещо повече".
Егото - това е ролята, която играем. Егото е комплексът от менталната личност и физическата личност. Егото е това, което в момента си представяме, че сме. Без Его ние нямаме роля в този свят и бихме се върнали там - на по-съвършеното място.
Каква е логиката за стремеж да се върнем там, след като от там идваме?
По-скоро, не е ли по-логично да сме тук, за да играем тази роля? Защо играем компютърни игри? Защо актьорите играят роли? Защо писателите си измислят персонажи?
Защото в това да представиш себе си ЧРЕЗ нещо друго има огромна доза творчесто.
Нима не е висша проява на творчесто да успееш да представиш себе си чрез друга персона?Да се пита "защо живеем" е като да се пита "защо творците творят".
Не изглежда ли по-логично целта на този живот да е реализиране на Егото? Да е осъществяване на Егото?
Да е рафиниране на Егото? Да е боравене с Егото?
Всеки скулптор знае, че ако се опитваш да преодолееш камъка, няма да постигнеш нищо - не си по-силен от камъка.
Трябва да се слееш с него, за да направиш нещо кресиво!Егото не е за преодоляване - Егото е за да бъде реализирано в рафиниран вид, след като овладеем до съвършенство ролята си.
А какво означава едно Его да бъде овладяно до съвършенство? Това означава да бъде манифестирано в света по възможно най-пълен начин! Това е нашата роля и изкуството, с което се занимаваме, е чрез нея да постигнем присъстиве на себе си.
А не да я отхвърляме, не да отхвърляме материала, с който работим. Това е толкова тъжно - да видиш един творец да се бори с обекта на таланта си.