Тук описвам събития от август 2003 година. Отново си позволих да заменя част от имената със звездички. Всичко останало е истина до последната подробност.
„На 10 август отидох на Централна гара и зачаках ***, момчето, с което щях да пътувам до Абакан по препоръка на ***. По едно време се появи. С огромен багаж, 180 килограма. Мъкнеше със себе си даже едно дръвче, което бе решил да посади в Сибир. И с цяла тълпа съпровождащи го. Започнаха да изплуват разни неприятни факти. Родители пращаха на децата си пари да изкарат месеца. Пращаха даже пакетчета захар, Виссарион обявил захарта за забранена. Без помощ отвън човек трудно можел да оцелее. Някои българи не били пуснати до Минусинск да се обадят по телефона, имали много работа. Пък *** ще ме залъгва, че Общината била свободна. Бащата на *** бе особено доволен, че синът му ще пътува с нормален човек, а не с някой от “онези ненормалници”. По едно време предложи да ми даде пистолет за из пътя, но се сети, че могат да ме засекат на границата. Значи работата е по-дебела, отколкото си представях. Трябва да се бяга още по пътя, стигна ли езерото Тиберкул, връщането може да се окаже невъзможно.
Още във влака забелязах рязка промяна у ***. Това не беше същото момче, с което се бях срещнал едва преди няколко дни. Изглеждаше някак отвеян. Говореше непрекъснато за Учителя Виссарион и скръстваше молитвено ръце, шепнейки полугласни молитви. Пълна откачалка! Излязох в коридора да пуша и един от нашите спътници дойде да ме пита дали сме заедно с “оня”, защото аз съм му изглеждал нормален. По тая причина пих и една бира, та да разберат, че съм си напълно нормален. Както и да е, рано сутринта на 11-ти стигнахме Бургас. Помогнах на *** да пренесе огромния си багаж до гарата и зачакахме ***. Час, два, три… Отидох да търся интернет клуб, откъдето да съобщя на Булат, че тръгваме, и че ще пристигнем на летище Домодедово в 16.30 московско време. Някой от неговите хора трябваше да дойде и да ме вземе оттам, исках да си спестя излишни рискове. Отправих съобщението, върнах се на гарата и пак зачакахме ***. Човекът благоволи да дойде едва към обяд, когато почти не оставаше време до тръгването на самолета. Успяхме едва да обменим сто долара, които той ми даде заедно с 50 евро за пътя до Абакан и оттам на летището.
В самолета успях да видя онова, за което бях само чел и слушал. С приближаването до източника на психовъздействие, съзнанието на *** бързо се променяше. Силата на контрола се увеличаваше. Една от проявите бе пълната загуба на чувството за хумор.
- Какво да правя с чашата? – ставаше дума за празната пластмасова чаша от чая, който ни бяха сервирали.
- Ами хвърли я през прозореца.
- Не може, тези прозорци не се отварят.
Напълно отхвърли възможността да се храни с непрепоръчана от Виссарион храна. Гледаше не през прозореца, а право пред себе си, като понякога мърдаше беззвучно устни. Помислих, че се е уплашил от полета, но не беше. Полетът не го интересувал. Учителят ни закрилял и нищо лошо нямало да ни се случи. Само по-бързо да стигнем до Тиберкул! Сякаш наблюдавах сагата на Толкин “Властелинът на пръстените”. По-близо до Кулата на Саурон, по-близо до Хелиопол на Виссарион-Тороп.
Москва ни посрещна с огромна опашка на митническите гишета. Два часа полет, два часа чакане да ни ударят печати на паспортите за влизане. После още два часа чакане за багажа. После емисарят на сектата. Стоеше пред вратата на летището с плакат, на който пишеше: “Ангел, Болгария”. Ясно, целта бях аз, *** беше като гаранция, че ще стигна до местопредназначението. Няма какво, и те са си намерили страж да ме пази! Но руснакът май плашеше. Едър, силен, с вид и маниери на мафиоз. Значи трябва да внимавам. Качихме се в луксозен джип, леко наподобяващ старинен автомобил. Нещо като реплика. Знаех, че тези коли са значително по-скъпи от обикновените. Поисках да изпуша цигара навън, като се надявах да дойде човекът на Булат. Нямаше го. Без да се мотае, Саша, така се представи нашият посрещач, ни заведе на някаква гара, където обменихме валутата и купихме билети до Абакан. Отново пълно пренебрежение към ***. Нещо повече, руснакът с цялото си поведение излъчваше презрение към момчето. Нареди му да седи в колата и да не мърда, докато ние свършим работа. Ясно, тоя вече е техен, вързан им е в кърпа, сега усилията се насочват към мен.
Също както в Париж все ми се струваше, че сънувам, така и сега ми беше трудно да приема, че се намирам на руска земя. Думите, които чувах обаче не ми харесваха. Щели сме да работим в дърводобива. “Нали Общината все някак трябва да се издържа.” И за какво точно отиват парите, спечелени с нашия робски труд? За бази в чужбина, за скъпи коли, за тайни квартири, за пътешествия на Месията… И за въоръжена до зъби охрана, както научих по-късно. Държах се спокойно, като имитирах лек възторг. Тоя не биваше да се усети, че яко съм трепнал. И че съм взел твърдото решение в никакъв случай да не стигам до Абакан. Саша ни откара в някакво градче, близо до Москва, наричаше се Балашиха, стовари ни пред местния супермаркет и обеща, че след половин час ще дойде да ни вземе. Купих консерва пастет, за което първо ***, а после и Саша ми казаха, че там, в Общината нямало да погледнат с добро око на моето месоядство. И на пушенето ми. Още във влака трябва да откажа цигарите и месната храна. И да се подготвям психически за друг живот. Как ли пък не!
11 август, един горещ и задушен ден в България, а тук ръмеше ситен дъжд и беше хладно, даже студено. Вече започнах да съжалявам, че не съм си взел по-топли дрехи. Саша ни отведе в един разкошен петстаен съвсем нов апартамент, като трябваше да минем през няколко метални бронирани врати. Истинска крепост. Вътре – недообзаведено, но което бе направено – бе направено с вкус. И с много пари. На една от секциите лежаха няколко старинни икони. Сигурно струват цяло съ***ие. Тези хора не си играят, бягай докато си още цял и невредим, Ангеле! – си казах. Бягай, ама Саша искаше да ни заключи, “за наше добро, да се чувстваме в пълна безопасност”. Да, бе! Аз и в затвора се чувствах в пълна безопасност, само че предпочитам опасностите отвън. С голям зор го убедих да ни остави ключовете, да напазаруваме за из път.
- Добре, но не се отдалечавайте, може да се загубите. Ще дойда утре следобед да ви взема.
Обещах, как няма да обещая.
Сутринта на 12-ти направихме с *** едно “пробно” излизане до близкия магазин. Все така ръмеше дъжд. Повъртях се из апартамента, но реших да не губя време. Излязох за малко сам, добре, че *** не настояваше да го взема. Първо не искаше да ми дава ключовете, но нали оставях багажа си като залог. Значи ще се върна. Сам на руска земя. С малко питане намерих поща. Позвънях на телефона, който ми беше дал Мурат. Никой не вдигна. Само че аз нямах време за губене. Седнах в най-близкото кафе, сложих пред себе си вестник “Монитор”, пакетче “Мелник” и зачаках. Не се наложи да чакам дълго.
