Небесният живот на душата може да продължи стотици или хиляди години. Но само най-съвършените, най-възвишените сред тях, онези, които са прекрачили кръга на земните въплъщения, могат до безкрайно ст да живеят там. Те са спечелили не временна почивка, а истинското безсмъртие - те имат крила. Тези души са неуязвими, защото са светлина, и управляват световете, защото виждат всичко от небесния си дом. Колкото до другите, един неумолим закон ги принуждава да се въплътяват отново, за да се подложат на нови изпитания и да се издигнат на по-високо стъпало или да паднат на по-ниско, ако отново сгрешат.
Духовният живот, както и земният, има свое начало, апогей и упадък. Когато небесният и живот се изчерпи,
душата се чувства тежка, обладана от шемет и меланхолия. Една непреодолима сила отново я привлича към
земните борби и страдания. Това желание е смесено с ужасни страхове и с неописуема скръб по небето. Но времето е дошло и законът трябва да бъде изпълнен. Тежестта става по-голяма, душата започва да ослепява. Тя вижда другите души като през було и сгъстяването му предвещава неминуемата раздяла. Душата чува прощалните викове на приятелките си. Сълзите на любимите и блажени проникват в нея като небесна роса, която оставя в
сърцето и силен устрем към непознатото за нея блаженство.
Тогава тя тържествено се заклева, че ще помни... ще помни светлината в света на мрака, ще помни истината в света на лъжата, ще помни любовта в света на омразата. Само така тя би могла отново да ги види и да получи венеца на безсмъртието!
Тя се събужда в гъста атмосфера. Ефирната звезда, прозрачните души, океаните от светлина - всичко е изчезнало. Ето я отново на земята, в бездната на раждането и смъртта. Тя още помни небето и вижда крилатия си водач, който и показва нейната бъдеща майка. Тя носи в себе си дете, но то ще живее само ако духът го дари с живот. Тогава, през тези девет месеца, се извършва най-непроницаемата тайна на земния живот, тайната на въплъщението и на майчинството.
Тайнственото сливане се извършва бавно и умело, орган след орган, тъкан след тъкан. Душата все повече прониква и потъва в тази топла пещера, разширява я и съзнанието й за божествения живот се заличава и угасва. Защото между нея и небесната светлина се изправят вълни от кръв и плът, която я притиска и изпълва с тъмнина. Далечната светлина е само замиращо блещукане. Най-после я обхваща страшна болка, притиска я като с клещи, кървав гърч я изтръгва от майчината утроба и я приковава в едно треперещо тяло. Детето се ражда и заплаква от страх. Но небесният спомен се таи в загадъчните дълбини на безсъзнателното. И този спомен ще оживее само чрез Науката или чрез Страданието, чрез Любовта или чрез Смъртта!
Законът за въплътяването и обезплътяването разкрива истинския смисъл на живота и смъртта. Той е главното звено в еволюцията на душата и ни позволява да я проследим назад и напред до самите дълбини на природата и на божеството. Този закон разкрива ритъма и мярката, причината и целта на безсмъртието на душата. От абстрактна и въображаема той я превръща в жива и логична, като посочва съотношението на живота и смъртта.
Земното раждане е смърт от духовна гледна точка, а смъртта е небесно възкресение.
Смяната на двата вида живот е нужна за развитието на душата и всеки от тях е едновременно следствие и обяснение на другия. Човекът, който би могъл да схване тези истини, стои в средоточието на тайните, в центъра на посвещаването в тайните.
Някой може би ще каже: какво е доказателството за непрекъснатостта на душата, на единицата, на духовната същност при всички тези съществования, когато душата винаги изгубва паметта си?
На това ние ще отговорим: а какво е доказателството за вашата идентичност в будно състояние и насън? Всяка сутрин вие се събуждате в едно състояние не по-малко странно, не по-малко необяснимо от смъртта. Вие възкръсвате от хаоса, от нищото, за да се върнете в него още същата вечер. Но нима то е било хаос и нищо? Не, защо то вие сте сънували и сънищата ви са били реалност със същата сила, каквато има действителността в състоянието на будуване. Вие сте били същият индивид, но сте се намирали в друга среда и сте водили друго съществуване. У ясновидците сънят развива нови способности, които ни изглеждат странни, но те са естествени за душата, отделена от тялото. Щом се събудят, тези ясновидци не помнят нищо от проницателни те си съновидения, но в други сънища те прекрасно помнят случилото се в предишни съновидения и дори предвиждат какво ще се случи в следващите. Те като че притежават две съзнания, живеят два напълно раз лични живота, които са еднакво продължителни и се увиват около една и съща индивидуалност като панделки с различен цвят около някакъв невидим стълб.
Затова имат дълбок смисъл думите на древните поети, посветени в тайните, които наричат съня брат на смъртта. Едно було на забрава отделя съня от будното състояние, раждането от смъртта. И както земният живот е разделен на две редувани се части, така и душата редува въплътяването и духовния си живот, земята и небето в безкрайността на космическата еволюция. Този последователен преход във вселена та, тази смяна на полюсите е нужна и за телесния живот на човека. Ние се нуждаем от водите на река Лета, когато преминаваме от едно съществуване в друго. В земния живот спасително було крие от нас миналото и бъдещето, но забравата не е пълна и светлина преминава през булото. Самите ни вродени идеи докосват миналите ни съществования. Но има и нещо повече: ние се раждаме с множество смътни спомени, с тайнствени подбуди, с божествени предчувствия. Децата, родени от кротки и тихи родители, избухват в диви страсти, които не могат да бъдат обяснени само чрез атавизма, те произхождат от някое предишно съществуване. Понякога тук незабележими и свити същества проявяват необясними стремежи и възвишени чувства и идеи. Дали те не произлизат от обещанията и клетвите в небесния живот? Защото тайният спомен за тях, който душата запазва, е по-силен от всички земни влечения и причини. Душата надмогва страстите или бива победена от тях именно чрез силата или слабостта на този спомен.
Истинската вяра е мълчаливата вярност на душата към самата себе си. Така може да се разбере, че Питагор, както и всички теософи, смята телесния живот като необходим за съграждане на волята, а небесния живот - за духовен ра стеж и изпълнение на желанията.
Съществованията се редуват и не си приличат, но са свързани с неумолима логика. Всяко от тях има свой закон и своя особена съдба. Броят на съществованията се определя от един общ закон, който индийците наричат карма. Според този закон делата в живота имат съдбоносно значение за следващия живот. Човекът не само ще се роди с инстинктите и способностите, които е развил в предишното си въплъщение, но и самото му съществуване в голямата си част ще се определи в зависимост от това, дали за вършене на добро или зло е употребявал свободата си в предишния живот. Не съществува мисъл, не съществува постъпка, която да не се отрази върху вечността, твърди една поговорка. Езотеричното учение приема тази поговорка за човешкия живот в буквален смисъл. За Питагор несправедливостите и ударите на съдбата, всички нещастия се обясняват с факта, че всяко съществуване е награда или наказание за предишното. Един престъпен живот поражда живот на изкупления,един несъвършен живот е последван от живот на изпитания. Добродетелният живот поражда живот с мисия висшият живот - живот с творческа мисия. Моралната санкция, която е толкова несъвършена в рамките на едно съществуване, се прилага безупречно и напълно справедливо в течение на няколко съществования. В това редуване може да се осъществява прогрес към духовност и разум, но може и да има регрес към материята. Колкото по-нагоре се изкачва душата, толкова повече тя може да избира своите превъплъщения. Нисшата душа няма право на избор. Средната душа избира измежду превъплъщенията, които й се предлагат. Висшата душа, която ще има мисия, избира сама. Колкото на по-високо стъпало се намира душата, толкова повече тя запазва в своите въплъщения ясното съзнание за духовния живот, който царува над нашия земен хоризонт, обвива го като сфера от светлина и изпраща лъчите си в тъмнината. Традицията дори твърди, че първостепенните посветени в тайните, божиите пророци на човечеството, си спомнят миналите си земни съществования. Според легендата Гаутама-Буда, Шакямуни, в унеса си виждал нишката на миналите си въплъщения. Според същата традиция и самият Питагор казва, че на особена милост на Боговете дължим спомена за някои от предишните се съществования.
Вече казахме, че в поредицата на земните въплъщения душата може да напредва или да пропада в зависимост от това, дали преобладава земната й или божествената й природа.Оттук може да се направи един извод, чиято истинност човешкото съзнание винаги приема с голям трепет. Във всички въплъщения душата трябва да се бори, да избира, да взема решения, чиито последствия са неизброими. Но по възходящия път към доброто, който минава през много превъплъщения, трябва да съществува един живот, една година, един ден, един час, когато душата, стигнала до пълното съзнание за доброто и злото, с последно и върховно усилие може да се издигне до висота, от която вече не трябва да слиза и откъдето започва пътят към върховете. Също така и по низходящия път към злото има една гранична точка, където нечестивата душа все още може да се върне от пътя на пропадането. Но прекрачи ли тази точка, тя ще слиза стремително до дъното на тъмнината и ще се лиши от човещината си. Човекът ще стане демон, а демонът - животно, и неговата неразрушима единица ще бъде принудена отново да започне мъчителната и страшна еволюция през поредицата от възходящи кръгове и през безбройни съществования. Това е истинският ад по закона на еволюцията и нима той не е също толкова страшен, но и по-логичен от онзи на народните религии? И така, душата може да се издига или да пада в поредицата от съществования. Колкото до земното човечество, неговият ход се извършва по закона на възходящата прогресия, която е част от реда, установен от Бога. Тази истина, която ние считаме за съвсем ново откритие, е известна на древните посветени в тайните. "Животните са роднини на човека и човекът е роднина на Бога" - казва Питагор. Той развива философски символите на Елевзина: прогреса на възходящите царства стремежа на растителния свят към животинския и на животинския свят към човешкия редуването на все по-съвършени човешки цивилизации. Всеки народ има своята младост, зрелостта и упадъка си. Същото става и с расите - червената, черната и бялата, - които една след друга царуват на земята. Бялата раса е още в периода на младостта си. В своя апогей тя ще развие една усъвършенствана раса от собствената си среда, като възстанови посвещаването в тайните и духовния подбор при браковете. В редуването на расите човечеството напредва. Древните посветени в тайните виждат далеч по-напред от съвременните хора. Те допускат, че ще настъпи момент, когато хората ще отидат на друга планета, за да започнат там нов цикъл. В поредицата от цикли при преминаването от планета на планета цялото човечество ще развие интелектуалните, духовните и висшите принципи, които само великите посветени в тайните достигат в този живот, и така ще настъпи всеобщ разцвет. Несъмнено подобно развитие изисква не хиляди, а милиони години и ще предизвика промени в човечеството, които ние не бихме могли да си представим. За да ги опише, Платон твърди, че тогава Боговете наистина ще живеят в храмовете на хората. Логично е да се допусне, че в последователните еволюции на човечеството на други планети неговите въплъщения ще бъдат все по-ефирни и неусетно ще го приближават до чисто духовното състояние, до осмата сфера, която е извън поколенията и произходите и с която древните теософи обозначават божественото състояние.
Няма съмнение, че тъй като не всички хора имат еднаква сила и много от тях ще остават по пътя или ще пропадат, броят на избраниците непрестанно ще намалява при това чудотворно издигане.
То съдържа в себе си всичко, което би могло да порази нашия ум, ограничен от земята, но небесният разум гледа на него без страх - така, както ние виждаме живота. Разбирана така, ни ма еволюцията на душите не е съобразена с единичността на Духа, с този принцип на принципите; с хомогенността на природата, този закон на законите; с непрекъснатостта на движението, тази сила на силите? Гледана през призмата на духовния живот, Слънчевата система представлява не само материален механизъм, но и жив организъм, едно небесно царство, където душите пътуват от свят в свят, както и самият дух на Бога, който ги одухотворява.
Но коя е крайната цел на човека и на човечеството според езотеричното учение? След толкова много съществования, нови раждания, временен застой и мъчителни пробуждания няма ли да свършат мъките и усилията на Психея? Да, отговарят посветените в тайните, когато душата напълно победи материята, когато намери в себе си началото и края на всяко нещо, развивайки своите духовни способности, тогава тя ще влезе в състоянието на Бога чрез пълното си единение с божествената същност. Ние съвсем слабо предусещаме живота на душата след всеки земен живот и затова е напълно естествено да не можем да си представим съвършения живот на душата в редицата от нейните духовни съществования. В сравнение с предишните блаженства това небе на небесата ще бъде като океана за реките. За Питагор върхът, до който може да достигне човек, е в творческата дейност и във върховното съзнание.
Душата, станала чист дух, не губи своята индивидуалност, а я завършва, защото намира първообраза си в Бога. Тя си спомня всички свои ми нали съществования, които за нея са стъпалата към върха, откъдето обглежда вселената. В това състояние човек е полубог, твърди Питагор, защото цялото му същество отразява неизразимата светлина, с която Бог изпълва безкрайността. За него да знае означава да може; да обича означава да сътворява; да съществува означава да отразява истината и красотата.
Окончателен ли е този предел? Духовната вечност се измерва с други мерки, които нямат нищо общо с нашето време, но тя също има своите етапи и цикли. Те не могат да бъдат схванати от човешкото съзнание. Но законът за прогресивните аналогии във възходящите царства на природата ни позволява да твърдим, че достигнал това възвишено състояние, духът вече не може да се връща назад и че ако видимите светове се променят и изчезват, то невидимият свят, който е източник и създател на духа, част от който е и божествената Психея, е безсмъртен.
С тези лъчезарни прозрения Питагор завършва историята на божествената Психея. Последната дума отлита, но смисълът на неизразимата истина остава в неподвижния въздух на подземието. Всеки от ученици те му мисли, че е завършил своя животински сън и се пробужда във великия покой, в океана на единствения и безпределен живот. Светилниците тихо огряват статуята на Персефона, небесната жътварка, и отново възкресяват разказа за нея сред свещените стенописи на светилището. Понякога фигурата и лицето на някоя от жриците приема образа на видението в неговата неописуема красота. Тогава учениците, обхвана ти от религиозен трепет, я гледат мълчаливо. Но учителят с бавни движения на ръцете връща на земята вдьхновената ясновидка. Постепенно нейните черти се отпускат, тя изпада в дълбока летаргия, а после се събужда смутена, опечалена и изтощена от полета си.
Тогава всички излизат от подземието и отново се изкачват в градините на Церера в прохладното зазоряване, когато бледа ивица се появява между морето и звездното небе.
ВЕЛИКИТЕ ПОСВЕТЕНИ
МОЙСЕЙ, ОРФЕЙ, ПИТАГОР
ПИТАГОР ТАЙНИТЕ НА ДЕЛФИ
Школата и учението
Е.ШУРЕ
