От известно време ми прави впечатление, че те хубаво отвориха раздела, но за съжаление нищо философско не съм прочела
За това реших да създам тази тема, която е свързана до известна степен с един раздел от философията- епистемология.
Идеята ми е, по-скоро да проведа нещо като проучване, чрез мненията на различни хора, с различен опит, психология и светоглед, да разбера механизма на промяната в едно зряло човешко съзнание.
За целта предлагам да обсъдим различни варианти, обстоятелства и причини, вследствие на които някои се развиват, а други си остават на определено ниво и не могат повече, хората, това им е капацитета
Нека започнем на първо място от най-близките си- братя-сестри, на сравнително еднаква възраст или от едно поколение, ако сме. Може и братовчеди, с които сме били достатъчно дълго време. Майки и бащи и различни семейни приятели на тяхна възраст.
След това да продължим с приятели, съученици и въобще познати, с които по една или друга причина сме имали пресечни точки през живота си.
Много интересен е и един друг момент, с началната представа при запознаване с някой и опознаване впоследствие- било сериозен партньор, т.е. някой с когото сте били достатъчно дълго заедно, но не е задължително да сте били семейна единица.
Да вземем предвид и различните външни фактори и влияния- като чисто политическа и икономическа обстановка, живота в малък-голям град (което го отбелязвам, единствено като възможност за професионално и образователно развитие, а не като непремена удобна среда, в която да си вирееш, но не и да се развиваш), здравословни и друг вид предизвикателства от чисто материален характер.
И накрая да заключим, дали си струва промяната и има ли конкретен смисъл от това, което научаваме през живота си, от опита който придобиваме и от цялото знание, което ни служи или напротив за определено съзнателно развитие.
Аз ще започна от средата на всичко това. С двама човека- мъже. На сравнително моя възраст (за протокола съм на 36 години). Единият ми е бил съученик от средното образование. Т.е. се познаваме от близо 20 години, като това са точно тези съзнателни години, когато започва самостоятелното съзнателно развитие на човек. А другият ми е просто познат, от около шест години, но понеже при него установих прекалено очевидната промяна в отрязък от година (за което си има причина, разбира се- и то тривиалната:"любовно разочарование") реших, че може по-ясно да се определи механизмът на промяната.
Ясно е, че преобладаващите и основни условия са заложени в самата психика на човек, но все пак е важно да се разбере, че има процеси, психологически, които могат да се управляват и насочват. В посока, която е по-добра за нас и живота ни.
Така. И двамата не ... ме впечатляват като развитие. Дори бих казала, че липсва такова.
малко уточнение: да правим разлика, между
развитие и промянаВ първия случай ми е малко тъжно, защото все пак този човек ми е и сравнително близък, но за съжаление аз нищо не мога да направя. Във втория случай ми е по-скоро разбираемо, защото отново не мога да помогна, но поне живота ми не зависи от този човек, така че ми е просто като "случай" за проучването.
Почти убедена съм, че от тук списващите, поради последни наблюдения, ще се намерят дежурните трима, които няма да пропуснат да ми обяснят, колко е лошо да съдя околните и да не виждам гредата в собственото си око. Но на тях още сега ще им отговоря, че ... не ми пука
т.е. за някой трябва да ми пука, за да го съдя и да ме е грижа от това, което му се случва- а за тези двама човека не е така. Дори не е ... разочарование или пренебрежение отношението ми, а просто ... ми е все тая.
И сега, по-конкретно. Съученикът- да го кръстим "Боби"- е хубаво момче, привлекателно за жените, на което не му се учи особено, защото ... не знам- не му е интересно да знае. Каквото е научил от математиката да смята, за да не го излъжат в магазина, от литературата ... няколко клишета, чути от тук от там от романтични жени, които помнят подобни простотии и накрая за някаква що-годе тривиална професия може да се понапъне да изкара някоя по-сностна оценка, за да не е автомонтьорче, омазано цял живот с масло и мирис на бензин.
С няколко думи, живот по най-лесната плоскост без особено съпротивление в движението. Това е едно съзнателно отказване от развитие, а просто живеене удобно и съществуване, което не е полезно за никой конкретно, но и не вреди на никой. Така описано, сякаш е хармония, но за мен е ... античовешко. Тъй като за мен развитието на интелекта е нещо много определящо, което вече ме впечатлява, изпитвам нещо като "погнуса" от подобен тип хора. Нещо като към инсекти ...
Разбира се, горното ако се пробва да се обясни от някаква загриженост или приятелско откровение, дори ще последва черна, грозна, горчива обида и дори ще бъдеш намразен и заклеймен по най-безапелационният начин. Както споменах обаче по-горе, на мен особено не ми пука колко хора ме мразят, за това и не се тормозя особено с подобно отношение, което за някои с по-слаби сърца жени, може да е крайъгълият камък за цялото им любовно щастие или нещастие занапред.
В този случай, може би е очевидно, че аз съм се променила, защото както описах по-горе ситуацията, човекът не смята за нужно да полага усилия в това. Ок- лоша-добра- аз съм си аз, признавам- различна съм.
Да, обаче, ако и като обясня втория случай и приемем като предпоставка, че все пак човек се променя, възможно ли е само за година да се осъществява такава забелижима промяна?
Ето и подробности за втория случай. Уточнението в предния случай е, че човекът живее в София повече от 15 години, почти от същото време откакто и аз. Вторият човек, го именуваме Косьо (не е нащо "коце"
) живеещ в малко черноморско градче, за мен село Шабла. Интересна професия има - ама хайде няма да изпадам в подробности, че в малкото населено място всичко се знае и да не го притеснят човека, някакви досадни журналисти ...
Млад човек, по-млад от мен, но на една възраст, когато вече си търси жена като съпруга, а не само за веселби по заведенията и волен живот без ангажименти и отговорности. Хубаво синеоко момиче, ноооо прекалено младо като се срещат- 18-19 годишна. Съвременните млади жени не бързат да стават домакини и верни и отдадени само на един мъж през целия си живот. И момичето отива да учи във Варна и естествено изоставя доброто момче в селото да се утешава с местни още нерешили да учат момичета и жени. И, когато се случва това, аз не защото съм толкова наивна и романтична, но си имам определение за "обич" и какво означава да обичаш някой истински и да държиш на него, та в началото му предложих да ... "се бори за нея", т.е. ако я е обичал достатъчно може да я убеди с някаква настоятелност да са заедно при определени условия. Той разбира се отказа и твърдо беше на позиция от ... "болката" и унижението може би, че тя ... "не го заслужава". Аз се опитах да го убедя, че това е вид изпитание, защото няма идеални хора и винаги има трески в отношенията, които с времето се изглаждат- но винаги е по-лесно и си струва да запазиш нещо познато и любимо, отколкото да търсиш или чакаш нещо ново. Не бях убедителна
Този път любовта загуби. И след една година, виждам същия човек- доста поотслабнал между другото- с ... усмивка, която не се смее и не ти се усмихва, а сякаш е гримаса на лицето, като останал тик от чужд живот. И поза. Сервилното и служебно държание на улегнал човек от живота, за който емоцията обич, заслужават само кварталните котки и кучета. Срещна и започна да излиза с местна жена, самотна майка с две деца, която му е била съученичка. Изглеждаше доволен и радостен като е с нея.
В този случай човекът се промени. Но с една обреченост непредполагаща отново развитие.
Струва ли си да се променяш тогава на тази цена?
