Едва ли има човек, когото да не са го нападали параизтни мисли. Смята се (в повечето духовни учения), че мислите не се пораждат в мозъците ни. Не НИЕ ги създаваме. Ние сме по-скоро нещо като приемно-предавателни устройства. Мислите са някакви енерго информационни същности, които са из Вселената и ние ги възприемаме или не ги възприемаме в зависимост как са настроени радиопредавателите ни (състоянието на съзнанието ни). Най-големият проблем е, че вземаме мислите, минаващи през нас като свои и в резултат започваме да се чувстваме като техни създатели, съответно ако мислите са неприятни се мислим за лоши (или обсебени), а ако мислите са хубави се мислим за духовни, или пък за гениални...и т.н.
Ако не забравяме, че каквито и мисли да възприемаме те не са наши, а просто преминават, а ние ги засичаме...тогава не бихме били чак толкова привързани към мисловните представи за себе си. Нямаше да се поражда самомнение и да ни държи в капана си...щяхме да бъдем по-свободни, нямаше да се вземаме така на сериозно и така бясно да защитаваме гледните си точки...сякаш това сме самите ние, а човекът, който не ги споделя - наш враг.
Направети си експеримент да засечете някого и да му кажете, че намирате гледната му точка за грешна и той веднага се изправя на нокти и е готов да защитава...да защитава какво?!...нещо, което не е негово...нещо, което радиоприемникът му е засякъл от етера...
Затова при медитация се казва мислите да бъдат оставяне да влизат и излизат и преминават...докато ние стоим спокойни и просто наблюдаваме и ги оставяме ..без са се вкопчваме в тях..без да им даваме своето внимание, без да се отъждествяваме с тях и да се притесняваме от тях...точно така както бихме наблюдавали течението на една река, влачеща най-различни неща - боклуци...или листа...или цветя...какво ли не...ние стоим на брега спокойни и оставяме течението да си минава с неговите боклуци...а ние оставаме извън това...та какво общо бихме могли да имаме ние с тях?! Ние сме на брега, а те - в реката.
С мислите положението е абсолютно същото. Минава ни "тъжна" мисъл - страдаем, минава ни "радостна" - щастливи сме....а всъщност нищо не се е променило.
Даваха един филм за Индия...и за някакви, които почитаха свой Бог покровител и един път в годината му ставаха невести, а на следващия ден оставаха вдовици. Те вярваха в това. И единият ден, нагиздени бяха щастливи, песни, танци, смях, радост...а на другият ден...плачеха, виеха и опяваха и си скубеха косите...истински нещастни..съвсем, съвсем истински. В два последователни дни - само защото вярваха на измислената история..те сменяха състоянието си напълно и истниски (не наужким), а си бяха все същите.
Докато гледах това си казах "Боже..та това се случва с всички ни, но просто не е така контрастно и забележимо..иначе всички щяхме да се събудим от този кошмар, кошмарът породен от илюзията, че мислите са нещо повече от боклуци, които течението влачи"
