Не се опитвам да казвам на някого какво да яде. Просто, след като отварям "отхъврлящи" теми, няма ли да е малко обидно за форумците, ако не пиша по "утвърждаващи"?
Храненето е много сложен процес, само че това не се усеща, когато организмът е претръпнал и загубил всяко чувство, когато сетивата му са изтръпнали и рецепторите задръстени.
В момента, за мен храненето е нещо, което трае 4-5 до цели 12 часа. Преди, когато бях всеяден, храненето беше просто 15 минути, едно вкусово забавление... и нищо повече.
Когато яденето беше просто поглъщане, говорех като Eon, това за мен остава най-добрият съвет, ако за някого храненето се изчерпва с това.
На ден днешен обаче, за мен храненето започва с огладняването. Усещам се гладен по различни начини за различните неща. Тъй като различните храни предизвикват различно чувство в стомаха ми, аз започнах да огладнявам за конкретни чувства.
Чувството от изяждането на домати в стомаха е едно, и чувството от изяждане на банани е друго. Така в постановката на съзнанието ми се появява влечение към точно определено чувство.
Следващият момент е, че далеч не вяско хранене е приятно за мен. Преди, когато храненето според усещанията ми беше просто 15минутен процес, свързан с изпадането в полу-медитативно състояние и наслаждаването на кой да е вкус, стига да е достатъчно силен, можеше да ям всичко, по всяко време, стига да ми е вкусно.
Но на ден днешен, ако не се храня разделно, се чувствам изключително зле. Подувам се целия, обвзема ме цялостна отпадналост, която обикновено трае, докато не изкарам изяденото от системата, горе-долу 12 часа. Тъй като ако съм объркал съвместимостта в стомаха, то значи обърквам съвместимостта и в червата и тези 12 часа стават по-голям период.
Появява се раздразнителност, подтиснатост, изхвърляне на особен вид газове - спомням си какво беше да се оригнеш на газирно... това са сякаш същите газове, само че без киселинния им оттенък, само силната миризма на въглероден диоксид.
Също така си давам сметка сега, че това е било до голяма степен обикновеното ми състояние. На ден днешен всичко, което се различава от онова, което познах като жизненост, ме изпълва с нездраво нетърпенипе и купнеж отново да се върна към него.
Така храненето за мен продължава в начина на ядене. Аз трябва да дъвча, както се дъвче, да ям не просто съвместими храни, а само една храна на прием, ако искам да изпитам именно онова приятно чувство в стомаха, за което съм огладнял, и също така, ако искам да запазя чувството си на висока жизенност след храненето.
А за мен жизнеността, на която се радвам в момента, е сякаш вид делириум. За нищо на света не бих излязъл от нея и когато я загубя поради някакви причини и започна да се чувствам по като преди, ме обвзема сложна емоционална смес от купнеж, яд, нетърпение и съжаление по отминалото ми себеусещане.
След това храненето за мен продължава.
Преди жизнеността ми въобще не се влияеше. Обикновено състоянието ми беше непроменено или най-много да ми се доспи след хранене.
След като съм изял дадено нещо и след като съм задоволил онова чувство, което като сърбеж се е появило в стомаха ми, следват така наречените от мен "последствия".
Усещам как храната пътува из червата ми. Любопитно е, че това не винаги е приятно. Тоест... не че е неприятно, но не винаги се вписва в усещането ми за комфорт. Не обичам определени храни да се бавят в червата ми, а пък за някои храни нямам нищо против, тъй като не ми създават некомфортно усещане.
Ягодите например са нещо, за което често съм гладен, но създават некомфортно чувство в червата ми - прекалено са "въздушно-водни". Първоначално предизвикват подуване на всичко, тъй като са в по-голямата си част течност, и при смес с телесните течности се отделят много газове. Те не са неприятни, нямат мирис или нещо подобно и нямам против тях... но това издуване, докато течността на ягодите бъде абсорбирана и изкарана чрез уринирането, сякаш размества всичко в кухината ми.
Усещам черния си дроб притиснат, усещам приближение на стомаха към сърцето, след това усещам как сякаш нещо неопределено се премята в червата ми и постоянното му шаване ме отегчава.
Затова, преди да ги изям, преценявам дали тези "последствия" са цена, която в момента бих платил, за да изпитам това чувство, за което има глад в стомаха ми.
Също така това означава, че трябва да предусещам глада си. Тъй като ако ям ягоди, СЛЕД като съм ял нещо друго през деня, в червата се получава ефекта на тапата - ягодите са сред храните, които са готови да напуснат системата след близо 4 часа. Докато фъстъците например имат нужда от 4 часа, само за да излязат от системата на тънките черва.
По този начин бавните храни, намиращи се пред бързите храни, създават затапване, което придава много неприятен оттенък на така наречените от мен "последствия".
Затова ако ще ми се дояждат ягоди, ям ги рано сутрин.
Всяка сутрин сядам и се концентрирам в себе си и се опитвам да усетя какво би ми се дояло в този ден.
В спомените си извиквам различните гладове за различните храни. Някои такива "мисловни предизвиквания" създават в стомаха ми некомфортно чувство, което за мен значи, че днес няма да имам нужда от това. Тези, гладове, които си спомням, които сами започнат да засилват представата и усещането за себе си на мисловна почва, приемем за дневно меню, което организмът ми смята да изпълни под формата на влечения.
След това се опитвам да подредя тези бъдещи гладове по начин, който да ми носи най-малко последствия. Първо бързите храни, след това бавните. Като при това всяка следваща храна да е съвместима с предходната от гледна точка на разделното хранене.
Но за мен храненето не свършва до там.
От един момента нататък за мен започна да има голямо значение кога и какво ям.
Общият ми тонус започна да пада и да се лишавам от високата си жизенност, ако например сутрин ям храни, които не отговарят на стомашната активност за това време... които изискват от стомаха определени действия, които в дадения час от деня за него са натоварващи.
Тъй като високото ми жизнено себеусещане се превърна в нещото, на което най-много държа, към всичко прибавих и чесовете на деня. Сутрин воднистите плодове (като най-бързи храни). Ако ми се ядат някакви по-плътни плодове, например черупчести плодове като фъстъци или орехи, най-добре се чувствам, когато ги приемам на обяд. Ако ми се ядат несладки плодове, като краставици или домати, чувствам се чудесно, ако ги приемам преди 18 часа следобед.
(не ям ботанически зеленчуци, до сега съм имал глад само за плодове такива, както ги разпознава ботаниката)
И така, ако ми се ядат само воднисти или месести плодове, не ям нищо друго. Ако не ми се ядат такива плодове въобще, не се храня преди обяд.
Тъй като това жизнено състояние просто ме изгаря отвътре и ме изпълва с постоянно желание за физическа активност, много често, когато не ме свърта на едно място, започвам да правя някакви кардио занимания, или лицеви опори и всякакви гимнастики, за да задоволя този "сърбеж в кръвта".
И тези занимания също имат отношение към поетата от мен храна. Изключително неприятно чувство и обща отпадналост ме сполитат, ако го правя след хранене. Понякога се появяват откровени болки в черния дроб, червата и стомаха.
Затова, както е в природата, ако предусещам "сърбеж в кръвта", планирам неговото задоволяване преди обедното хранене. В природата също е така - няма сито животно, което да преследва храна. Всяко животно, което е с празен стомах и е гладно, тича, бори се, преследва храната си... Всяко животно ловува и развива завишена физическа активност, когато му предсоти да яде, а не след това.
Ако пък искам да е в друга част от деня, трябва да предвидя кога дадена храна ще премине напълно в дебелото черво.
Въпреки че физическите занимания, докато имам товар в дебелото черво, ми носят особено чувство. Обикновено се чувствам като огън, като запален след физическите си занимания, а ако съм имал товар в дебелото черво, се усещам като земя... някаква плътна, но тромава сила.
И в зависимост какво искам, трябва да създам обстоятелствата за това.
Храненето ми завършва с изхождането. Преди задържах всичко, в дебелото ми черво постоянно имаше товар, който влачех със себе си и принципът беше "клин клин избива", тъй като перисталтиката беше... едва имаше перисталтика.
Докато сега изхвърлям всичко от предишния ден на следващия ден. Преди това не беше възможно чисто физически, поради огромното количество храна, което поемах. Но сега количествата също са съвсем други. По мои наблюдения, на ден днешен не ям повече от 500гр храна на ден, която да има твърд остатък (килограм ягоди имат няколко грама твърд осаттък, ако не и милиграма - семенцата и фибрите). Това дори е много, но бих го приел като някакъв максимум за себе си.
Тоест на следващия ден мога да изхвърля целия твърд остатък от предишния ден на едно изхождане.
А ако това не стане, поради различни обърквания, които съм внесъл в целия процес през изминалия ден, оооо боже, колко е отвратително. Чувствам се жизнен като преди, чувствам огъня в кръвта си, само че този път сякаш нещо се е закачило за мен и не иска да ме пусне.
Вместо да се чувствам като застреляна мечка, се чувствам като див жребец, който някой се опитва да обязди. Второто за мен е много по-неприятно усещане, ако трябва да ги сравнявам, но ако е в силите ми, никога не бих избрал кое да е от тези две гадни състояния.
Така че въпросът опира до това Какво представлява храненето за отделния човек?
И отговорът е прост, както Eon каза - Храни се както ти е кеф и не мисли. Моето просто допълнение, уточнение, е че просто храненето за всеки е различно нещо.
