Безкрайно ли е времето? Или краят на Вселената?

[bai_lun]

-

[KoRn]

Аз няма да умра през 2012 година, защото не искам да умра, каквото и да става :Д.

[Salito]

Екпериментите на Американците за проникване в бъдещето - проекта Монтоук, при който се създавало вихрово поле от специална антена симулиращо 4D в околоностите й времето е забавено, при условие че материята е вълнова функция (Шрьодинген) бъдещото й състояние съществува като предшестващи вълни - в забавеното време около ЧД те се забавят и бъдещето се материализира в настоящето, така са получени образи от бъдещето и дори някои предмети.

Това не знам дали е точно така!?
от къде е информацията?
това би променило всичките ни разбирания относно времето, ако можем да донесем  предмети от бъдещето, значи банките да му мислят какви трябва да бъдат трезорите им вече 

[Salito]

След като пространството има край, би трябвало и времето да има край?
Краят на времето е край на вселената - тя ще престане да съществува, а може би Вселената или материята изобщо има определено време на живот като повечето елементарни частици?
А дали краят е 2012 г.

Така казваш за пространството, че има край, сякаш е естествено и е даже стара информация!? как така има край! къде е този край или как се обяснява изобщо такова твърдение, виж за времето по мога да го разбирам но за пространството не знам, има много теории и хипотези, но всичките теории за някакъв предел на пространството се обосновават на това, че отвъд този предел съществува нищото, което само по себе си като термин или разбиране ни е непонятно, не можем да го опишем или да си го представим, просто се самоизлъгваме и си налагаме да повтаряме думите като логична последователност, че като няма нищо в нищото, значи няма нищо за описване или представяне,  ама всички усещаме че май не е точно така.

[Empistosunh]

Здравейте!
Това е първия ми пост тук и се надявам да разменим съждения по някои теми.
Това е и темата, която ме накара да се регистрирам тук. Направи го по две причини. Едната е, че темата за времето като физична величина ми е много интересна, а другата е, че точно в тази тема ми се струват представени нещата не особено контрастни.
Времето като физична величина е едно от малкото измерения, което сме приели безусловно и същевременно именно него сме нагодили до такава степен към собствените си възприятия, че е немислимо за нас самите допуск за неговите евентуални темпорални изменения. Освен във филмите - фантастика. Но и там нещата не са представени както наистина биха протекли, ако пътуваме във времето.
Преди да уточня какво точно имам предвид, бих искала да декларирам 3 неща, които съм забелязала, че обобщават цялостната ни представа за четвъртото измерение.
1. Ние (имам предвид човечеството) приемаме с абсолютна безусловност, че времето е стрела, чиято посока е винаги от минало към бъдеще. Всякакви опити за кръшкане от тази идея пораждат сериозни съмнения и дори подигравки. А същевременно с това, рядко се замисляме за истинността и абсолютността на понятието "пространство-време".
2. Скоростта на времето, която също сме приели за константа. Мерим скорост според собствените ни представи за скорост. И въпреки, че сме наясно, как скорост може да се измери спрямо статична точка, а ние на практика не разполагаме с такава; мерим цялата вселена посредством своята представа за пространство-време.
3. Необходимостта на времето като физично понятие в останалите човешки закони.
Ако погледнем на времето от малко по-друг ъгъл и се съобразим с някои от последните открития, бихме намерили сериозни пречки в това да продължим да прикрепяме времето към пространството изобщо. Нещо повече - бихме се запитали дали наистина го има.
За момента неоспоримата му необходимост във физичните закони е само една - 2-ри Закон на Термодинамиката (Ентропията), който няма абсолютно никакво значение без времето. Ентропията предполага ръководене от времето, тъй като е необратим механизъм. В същност именно тя определя стрелата на времето. Без ентропия то не би съществувало изобщо.
А може би то наистина не съществува, твърдят онези, които приемат, че на най-ниско ниво от реалността - времето няма основание или цел (освен да пречи на всичко да се случи едновременно). Законите на Нютон, Теорията на относителността, квантовата механика - всички те действат независимо от времето; тоест биха могли да се движат назад също толкова лесно, колкото и напред. Дори еволюционните теории, свързани с квантова физика, еднозначно отричат ентропията като възможен процес (Имам предвид оборването на АПР корелациите).
Метафизиците, поемайки по съвсем различен път, също поставят под въпрос валидността на времето. Миналото, казват те, е само идея в ума на човека; то не е нищо друго, освен сбор от мисли, всяка от които възниква в даден момент. По същия начин бъдещето не представлява нищо друго, освен мислено построение, предвиждане. Мисленето представлява невроелектрически процес, който протича точно тук и сега. Така, че щом способността на нашите умове да свързват преживяването с паметта или предвиждането е независимо от времето, дали то наистина съществува?
През изминалите две или три десетилетия физиците също така приеха сериозно идеята, че "стрелата на времето" може да сменя посоката си. Дори Стивън Хокинг навремето е смятал, че ако и когато вселената започне да се свива, времето ще започне да тече назад. По-късно обаче той промени мнението си, сякаш за да демонстрира самия процес. Така или иначе, течащото назад време не е такова малоумие, както изглежда на пръв поглед.
В научнофантастичните филми, където се връщат във времето, за да поправят някоя и друга беля, често изпускат една важна подробност. Нервната система на пътуващият би трябвало да регистрира съвсем други неща.
(Не знам дали сте забелязали, че масовата практика във фантастиките е, че се изпуска по един или друг детайл за по-голямо удобство. Но и често пъти именно тези детайли са решаващи за възможността на дадено събитие. Примерно когато даден космически кораб превключва за минута от супер на хипер светлинна скорост... А в същото време за това събитие е нужна поне около година, за да не се превърнат в тънък слой протоплазма, размазана по задната стена на техния модерен кораб. За да издържи човешкото тяло при подобен скок, би трябвало да се ускорява с по едно g на ден.)
Обикновеният отговор на възражението, че човек би могъл да се върне назад във времето и да поправи някои събития гласи, че ако времето тече назад, то нашите собствени мисловни процеси също ще работят в обратен ред, така че няма да забележим нищо нередно.

Предполагам, че за първи пост, това би трябвало да е достатъчно.
Не искам да злоупотребявам с вашето внимание, но ако не преча, бих се радвала да ви представя мнението си по темата време.
Благодаря за вниманието. 

[Empistosunh]

Не знам дали сте регистрирали присъствието ми в този форум, но не ми пречи да злоупотребя с вниманието ви докато: А) не сте ме усетили още; и/или Б) гледате с безразличие ирационалните ми мании. 
От толкова време не съм писала по форуми, че почти забравих как се правеше.
И преди да ви удавя в разсъжденията си за времето, искам да ви напиша, че много бих се радвала ако покажете малко приветливост. 

От първия ми пост предполагам стана ясно, че се каня да изтъкна доводи, които оборват по неоспорим начин схващанията ни за времето като физично понятие. Ако обаче смятате, че има оспорими твърдения, с радост бих диспутирала възможните доводи.

  Времето като физично понятие, е едно от най-старите появили се в човешкия ни разум. Предполагам още някой пещерен човек е забелязал, че докато чака появата на съблезъб тигър, последния си се мотае с идването колкото си иска. На храбрия ловец сигурно му е отнело доста търпение и стискане в гащите, докато прозре, че мъчната работа е да намериш плячката, не толкова да я придобиеш. И вероятно точно тогава са взели хитроумното решение да копаят трапове, вместо да клечат на пусия с дни.
По-късно се е наложило и да го измерят това време. Но както всичко измеримо, са си изработили мерни единици за свое удобство. В началото мерните единици за време са били доста груби и неточни - един ден, една пълна луна, от пристигане до пристигане на мамутите и т.н. След това човекът се е усетил, че му трябва по-точен инструментариум и понятия, за да представи времето достатъчно разбираемо за всички. Започнал е да прави пясъчни часовници, първоначално те са съдържали две шепи пясък и са били най-малката мерна единица. После обаче хората сме установили, че има разлика в шепите на различните хора, както и в пясъка, който ползваме за целта. И тогава, още първи век преди Христа, елините са въвели геометричното представяне на времето. Той е и най-логичния природен мотив 180°-306°.
Точно тогава времето е станало неделима част от пространството. Поради простата причина, че е нямало синхронност от събития с малка давност, които да изобразяват константа величина. Самото число 360 за градусите и 60 за минутите и секундите във времето, навигацията и геометрията, било избрано за по-лесно делене, тъй като има повече делители, отколкото производните на десетицата. Оказва се, че и 60 е най-малкото число с дузина делители, с които се дели без остатък (1,2,3,4,5,6,10,12,15,20,30 и 60). По-късно в мореплаването, картографията, температурната скала на Даниел Фаренхайт са използвани същите геометрични постулати.
Нямам нищо против математиката, дори напротив, но не смятам, че тя изобразява четвъртото измерение правилно.
Последните мерни единици за време са толкова малки, че вече се смята за най-малък интервал от време времето Планк - Уийлър, които доказали, че всеки интервал, по-къс от една десетмилионна от една трилионна от трилионна от трилионна част от секундата, става безсмислена, тъй като ще стане невъзможно да се разбере кога едно събитие предхожда друго.
И всичкото това до изобретяването на цезиевите атомни часовници.
Вече времето официално бива измерено не геометрично (въпреки, че така бива представено все още), то бива измерено именно в синхронност от събития.
Цезиевият атомен часовник държи цезиеви атоми в газообразно състояние и следи вибрацията на всяко ядро. Цезиевото ядро има два възможни начина на завъртане и ще запази по-вероятното си състояние само ако получава енергия със същия брой трептения, колкото е естествения резонанс на атома. Което означава 9192631770 пъти в секунда. (Разбира се, че ще го запомните.) Секундата е дефинирана като такъв брой трептения на атома на цезий-133. В резултат на това всяка секунда е разделена на такъв брой цъкания.
Инфрачервен сигнал с точно такава честота непрекъснато постъпва до свръхохладените цезиеви атоми. Ако честотата се промени, цезият минава към другия начин на въртене, което служи като сигнал честотата да се настрои отново до стойността, в която е била преди това. Целият този апарат е проектиран така, че да се настройва автоматично.
А след това една европейска агенция, която внимавайте сега какво работи, следи за въртенето на земята. Наречена – естествено!- Служба за въртенето на Земята, тя осреднява сигналите на 150 атомни часовника по целия свят и така обновява официалното време, означавано като UTC (Universal Time Conversion, Координирано универсално време). След това NIST го предава на всички останали.
И така от мерак исторически да представя събитията, довели ни до измерване и представяне на четвъртото измерение, не успях да коментирам трите точки от първия ми пост. Обаче ще го сторя следващият път.
Мерси за вниманието. 

[Empistosunh]

   Не само времето бива представено геометрично. Почти всички човешки мерни единици са представени по този начин, поради простата причина, че обикновения човешки ум трудно възприема абстрактни величини, да не говорим да ги приема сериозно ако те нямат ревалентно физическо проявление.
Но в последните години в много области линейните и пространствени измервания се качиха на по-горна вибрация, ако мога така да се изразя.
Дори терминът "светлинна година" излезе от мода. Но за това друг път.
Времето бива разглеждано в синхронност от събития, поради простата причина, че така може да бъде разглеждано отделно от пространството. Особено ако го изисква ситуацията, докато вършим ежедневните си дела на нашата бавно движеща се планета. Доказано е, че нашето време тече малко по-различно отколкото на друго небесно тяло с различна гравитация. А при много силни гравитационни полета самото пространство-време има изкривена неевклидова геометрия. Успоредните линии не се пресичат, а сумата от ъглите в триъгълника не е равна на 180°. Сякаш триъгълниците са начертани върху обла повърхност, въпреки че самата повърхност не се вижда.
Много прочути физици са се отнасяли с подозрение относно неделимата цялост на пространство-времето. Въпреки термодинамиката, която осигурява основен довод за съществуването на времето. Макар, че квантовите те(р)ористи отхвърлят аргумента с ентропията, посочвайки че ние сме единствените, които определят кое е ред и кое не е. В онова, което наричаме "безредие", съществуват далеч повече състояния. Според този ход на мисли ентропията е просто обичайно случайно поведение и следователно е независимо от времето.
Горното е епичен спор, в който няма да участвам в този момент.
Преобръщането на пространство-времето е най-странната концепция за времето и е свързана с черните дупки – местата, където според неколцина видни теоретици пространството и времето сменят ролите си. Така нареченият хоризонт на събитията на черната дупка очертава границата, отвъд която нито едно свободно падащо тяло не може да се освободи от гравитацията й. Според тях това е зона, където пространството става време, а времето – пространство. Това означава, че един непредпазлив астронавт ще бъде принуден да продължи да се движи през пространството, така както ние на земята сме принудени да вървим напред в крак със собственото си време. Теоретиците заявяват, че това би трябвало да бъде логическо следствие от изключителното изкривяване на пространство-времето в непосредствена близост до тази замръзнала, свита, свръхплътна сингулярност. Ако при неумолимото придвижване на наблюдателя напред в черната дупка, ще се достигне до сингулярността в центъра й. Докато всичко ще се извърши за време равно на нула.
 И нещата са такива не според ентропията, а според квантовата механика и то от времето на Големия взрив. Макар Големия взрив да изглежда като установен факт, съществува вратичка за измъкване, която не се основава на противоречащи на науката и логиката идеи, тя изисква само да приемем вероятността, че времето може постепенно да променя скоростта си или да съществува само на определени места, при това непостоянно.
Това едва ли може да се нарече нова идея, нито пък главният и застъпник е някакъв ексцентричен чудак. Особено, когато става дума за физик като Пол Дирак ( който пръв предположил съществуването на антиматерията, през 1928г и по-късно спечелил нобелова награда), според който няма никаква причина времето да тече с една и съща скорост, нито да бъде разглеждано като някаква постоянно налична величина.
 Само по себе си времето е нещо странно. На много нива ( и може би дори на фундаментално ) то може изобщо да не съществува. Но да не правим въпроса ненужно тайнствен, вместо да прибягваме до други измерения, можем просто да разглеждаме времето като вид синхронност между събития. Докато уранът достигне своят полуразпад, Земята прави 4, 5 милиарда обиколки около Слънцето, а Сатурн-153 милиона. Тези 3 събития и безброй други ще продължават да се случват синхронно. Въпросът на Дирак е - ами ако цялата тази работа постепенно се забавя в унисон и на всяко ниво или се случва в моменти, които изобщо не са свързани времево?
Нима няма да забележим абсолютно нищо, но космологичните последствия са неимоверни?
Ако далеч в миналото времето е текло по различен начин, ние все така бихме наблюдавали фоново излъчване, остатък от Големия взрив, който уж се е случил преди около 14 милиарда години. В действителност обаче (както казва Дирак) вселената може да е безкрайно стара. Би могло да не съществува момент на сътворение; така отново стигаме до някакъв вариант на теорията за стационарна вселена на Хойл.
    В наши дни променливото време изглежда по-приемливо, от колкото до преди няколко години. През 2001г. физиците откриха доказателство, че физическите константи на вселената могат да се променят или в действителност се променят. По-точно се оказва, големината на магнитната сила е била съвсем мъничко по-малка преди 8 милиарда години. Астрофизиците стигат до това заключение, след като наблюдават взаимодействието между фотоните и далечните мъглявини по пътя към Земята. Всъщност стойността на константата на Планк, която на свой ред се извежда от предполаганите за постоянни 3 други константи, по онова време е била малко по-различна. Астрономите изчислили, че тази разлика е абсолютно една и съща на много различни места, което прави откритието много по-достоверно, отколкото ако беше базирано на едно единствено наблюдение.
    Щом някои константи могат да се променят с времето, защо това да не важи и за самото време? Дирак се е отнасял с особена подозрителност към стабилността на гравитационната константа и стигнал до заключението, че тя би могла да бъде толкова несигурна, колкото и детско алиби. Всъщност ако се променя единствено времето, тогава може само да изглежда, че останалите константи се променят, а всъщност те да си оставят непоклатими.
Не съм търсила дали сте писали за мюоните, но предполагам, че сте.
Частиците, чието наличие на Земята доказва че времето никак не тече еднакво.
Ние сме обречени да съдим от собствената си скорост за света. В това няма нищо лошо, стига да допуснем възможността вселената да притежава свойства, които все още са ни недостъпни.
Бих искала да коментирам теорията, че времето на практика не е никаква стрела, но за това друг път.
Благодаря за вниманието.

[Milena]

Fascinating...

[Tangrata_]

Много интересно!
Кога ще има продължение  ;D

[Empistosunh]

  При липса на материя или енергия, които да дефинират шмекериите му, изкривеното пространство е безсмислено. Може би е най-добре да гледате на него като символично взаимоотношение. Масата казва на пространство-времето как да се изкриви, а изкривеното пространство-време казва на масата как да се държи. Естествено всичко това се променя когато приложим и скорост.
При определени условия, например при материали с изключително висока оптическа плътност като кондензатите Бозе-Айнщайн, скоростта на светлината може да бъде забавена почти до спиране.
"Замразена светлина" представлява всъщност процесът на "вграждане" на характеристиките на фотона (като например дължината на вълната му) върху материала - характеристики, които могат да се освободят по-късно при подходящо стимулиране. Но оригиналният фотон не увисва във въздуха като герой от рисувано филмче, останал във въздуха зад ръба на пропастта, след като е разбрал, че е прекалил с тичането. Скоростта им е намалена до 60км/ч - недостатъчно, за да останеш в скоростното платно. Като се изключат подобни състояния, към господстващото положение на светлината във вакуум никога не е отправяно сериозно предизвикателство.
И тук идва ред на неприятното.
То започва в странния свят на квантовата механика - царство, с което пътешествията на Алиса в страната на чудесата, приличат на безобидна разходка в парка. Квантовата теория е умопомрачителна къщичка на ужасите, в която малки частици могат едновременно да съществуват и да не съществуват, да се появяват в реалния свят само когато някой погледне към тях (!).
Мнозина учени приемат "многословното" обяснение на квантовите феномени. Те смятат, че съществува отделна вселена за всяка възможност. Идеята е, че ако мерите електрон, трябва да го принудите да направи избор - например в какво състояние е, къде съществува или как се движи. Всъщност това не е правилно - не електронът е направил избор, а вие изведнъж сте влезли във вселената, където той съществува в онова състояние, в което го наблюдавате. Вашето друго "аз" съществува в отделна вселена, в която наблюдавате електрона в различно състояние и на различно място. Обезкуражените от толкова много реалности терористи са създали също толкова много отвлечени алтернативи на обяснението им, но нито една от тях не е станала общоприета.
През 1935г. трима от най-големите физици - Алберт Айнщайн, Борис Подолски и Нейтън Роузен - написали прочула се статия по един аспект от квантовата теория, който е шантав дори според квантовите стандарти. Разглеждайки предвиждането, че създадените заедно и свързани, впоследствие разделени частици могат по някакъв начин да знаят какво правят останалите. Тримата авторитети възразяват, че подобно свързано поведение трябва да се дължи на "локални" ефекти, вместо на някакво "призрачно действие от разстояние" (цитати). Статията била приета толкова добре, че синхронизираните квантови минали състояния започнали да се наричат АПР-корелации.
Това е един от случаите, в които Айнщайн е допуснал грешка. През 1981г. трима френски физици извършили поразителни демонстрации на тези корелации, довели до нова вълна от реинтерпретиране на квантовата механика. Треската продължава и до сега, като през 1997г. един професор по физика от университета в Женева създаде двойка свързани фотони и ги пусна да минат поотделно по дълги оптични нишки. Когато един от тях попадне по огледалата на устройството и е принуден да направи случаен избор в каква посока да продължи, неговият двойник на 11 километра от него винаги е действал в унисон и е вземал същото решение.
В случая ключовата фраза в “в унисон”. Реакцията на близнака е била най-малко 10 000 пъти по-бърза (тестовата граница на експеримента), отколкото е необходимо да измине светлината за тези 11 километра. Как тогава единият близнак “знае” какво прави другият? Поведението на двойката по подразбиране трябвало да бъде едновременно. И наистина, квантовата теория предсказва, че свързаната частица “знае” какво прави нейният двойник и моментално действа според това “знание”, дори ако двете частици се намират в различни галактики, разделени на милиарди светлинни години помежду си.
 Странно? Изключително важно? Да, и ще повече. Последствията са с такова огромно значение, че накараха някои физици да започнат трескаво търсене на спасителни изходи. През 2001г. Изследователят от NIST Дейвид Уайнлънд обяви елиминирането на една от основните критики към френския и швейцарския експеримент – че и двата са се провалили, тъй като не успели да регистрират достатъчен брой събития, което подвело експериментаторите да виждат само онези двойки, които действали в унисон. Няма място за никакви спорове. Фантастичното поведение е факт. Реалност. Но как е възможно едно материално тяло моментално да диктува на друго как трябва да действа или съществува, когато са разделени на големи или дори невъобразими разстояния? Този въпрос е затворена кутия без ключ. Малцина физици смятат, че за всичко е виновно някакво досега неизвестно взаимодействие, сила или измерение.
  Това е положението. Очевидно частици и фотони (материя и енергия) предават информация през цялата вселена. Моментално. Скоростта на светлината вече не е граница. Физиците казват, че това не нарушава принципите на относителността – не можем да изпращаме информация по-бързо от светлината, тъй като пращането й се управлява от случайността и е неконтролируемо: как ще изпратите данни ако медията (независимо дали става дума за светлина или звук) “действа както си знае” и не е под ваше влияние? Тук обаче се движим по тънката граница на проблема какво точно е информация. Нещо се предава мигновено и последствията от този факт ще резонират в науката и философията през идните десетилетия.

(следва)

[Eon]

Мисля, че в решението на този феномен с фотоните и предаването на информация на големи разстояния се крие отговора на това как става придвижването на НЛО-тата на големи разстояния във Вселената.

[Tangrata_]

Аз си мисля, че с тоя феномен може да се обясни телепатията, магиите, късмета, и изобщо склонноста на нещата да се подреждат интелигентно.

[Empistosunh]

Докопах се пак до тази тема. С нокти и зъби този път.
Дали сте забелязали как дойде лятото? Изненадващо ни тресна по главите и съвсем в реда на нещата може да се видят по улиците хора облечени възможно най-причудливо. Модните тенденции варират от ушанки, шуби и ботуши, до къси панталони, потници и презрамки.
Времето явно за хората бива все още променливо.
Това горе беше нескопосан опит за увод и повече в 2 през нощта не мога да сторя. (На още по-малко съм способна в други моменти, затова нямате особен избор.  )
Времето като физично понятие до сега сме го нагласяли точно според нашите представи и очаквания. Дори в този един момент около 200 цезиеви часовници неуморимо се борят да докарат с точност милиардните от секундата, които събрани да ни представят в първият момент на поискване.
За физиците, които поддържат тези часовници една секунда е от изключително значение и никога няма да позволят времето (представено ни като UTC) да избърза или изостане с цяла секунда.
Въпреки това времето си има свой си ход. През повечето години в последната минута на декември се добавя по една допълнителна секунда. До първи януари 2009г. те са общо двадесет и шест от началото през 1972г. Не ги виждате при отброяването на оставащото време на новогодишните празници, но в действителност официалните часовници отброяват 23:59:58, 23:59:59, 23:59:60, 00:00:00. А през 1972г. тази допълнителна секунда е била вмъкната два пъти, което я прави официално най-дългата година в историята на атомното време.
Медиите от време на време се наемат да обяснят защо е необходима тази високосна секунда. Изглежда никой не успява, независимо дали става дума за печатно издание или за радио и телевизионни предавания. Всички казват, че от нея имало нужда, защото скоростта на въртене на Земята около Слънцето намалявала с една секунда за година. Това не е вярно. Става въпрос за широкоразпространена погрешна представа, която се повтаря отново и отново. Ако въртенето се забавяше (Искам да спомена, че самата дума "въртене" е крайно неподходяща, за да опише движението на планетата ни около най-ярката звезда в нашата система.), та ако "въртенето" се забавяше с такива бързи темпове, то планетата ни би трябвало да е спряла движението си още преди милиарди години. Тази невярна информация успява да добие популярност, тъй като Земята наистина забавя скоростта си благодарение на приливните сили, оказвани от Луната върху океаните, които действат като гигантска спирачка по плажовете в света. Те карат самата Луна да се отдалечава с 3,3 сантиметра на година и забавят Земята, но само с 1/500 от секундата за столетие - прекалено малко отклонение, за да се нуждае от ежегодно сверяване на часовниците.
 Според други високосната секунда била необходима заради неравномерното "въртене" на Земята около Слънцето - понякога малко по-бързо, друг път - по-бавно. Това е вярно и наистина може да ни помогне да разберем защо през някои години се нуждаем от тази секунда, а през други - не. Но ако обясняваше напълно нещата, защо тогава само добавяме секунди, а не отнемаме?
Грешката не е в звездите. Според Дон Съливан от NIST необходимостта възникнала през един период от тридесет и три месеца в края на 50-те години на миналия век, когато били проведени наблюдения във връзка с уточняването на точната продължителност на деня на Земята. Очевидно или Земята се въртяла ненормално бавно, или в измерванията била допусната грешка, защото официалната продължителност на деня и годината като цяло не успели да съвпаднат точно с "въртенето" на нашата планета. Годината е приблизително с една секунда по-дълга, отколкото предполагала системата. Един философ навремето казал, че за всяко нещо има добра причина и реална причина. В този случай реалната причина за вмъкването на високосната секунда е двете системи за отчитане на времето - "въртенето" на Земята и 86400-те цезиеви секунди на ден - да бъдат в синхрон помежду си. Високосните секунди са нещо като временно решение, но те все пак успяват да задържат въртенето на стрелките да си останат в познатия ни вид.
(следва)

[Alien]

Empistosunh, а не мислиш ли че освен "обективното" измерване на времето за самия човек е още по-важно как той го усеща - защото реално важното е не колко години са минали по някакви изчисления а чисто субективно как е усетено като продължителност това "време". Може 1 година да ти се стори като миг или като цяла вечност.

[Empistosunh]

Alien, не само мисля, че времето е страшно относително (затова можем спокойно да си го отнесем ;-) ), дори смятам да изложа по-голямата част от  съображенията си, че на практика време няма. То няма нито физическа цел, нито такова основание.
Прикрепили сме други понятия към него, само за да ни създават усещане за сигурност. Пространството на пример, няма нищо общо с времето. И макар физиците от дълги години да са против разделянето на понятието "пространство-време", те в последно време (пак тази дума), взеха по-сериозно да гледат на нещата. Във вселената изкривяването на пространство-времето е едно от най-често срещаните събития. Не само черните дупки, където пространството става време, а времето - пространство. Най-вече магнетизмът е един основен трън в гащите на физическата релатива време.
В училище ни учеха че телата се привличат, но и отблъскват, без да наблягат особено на тази им основна характеристика. На практика, всяко тяло с каквато и да била маса, не просто може, а задължително изкривява времето около себе си. Затова Земята не се върти около Слънцето, а пада към него по права линия. Последното след като е най-голямото тяло в космическия ни двор, следователно и най-силно може да изкриви пространството около себе си, по такъв начин, че Земята, падайки, след една година да се окаже приблизително на същото място. Светлината щом като се влияе от магнитните полета на всяко тяло, то нищо друго не е възможно да избяга от тази притегателна сила. Мжд. и звездите, които тази нощ никакви ги няма не се намират на местата, на които ги виждаме на практика. Аберацията (явлението, което представлява изкривяване на светлината следствие магнитно поле) ни залъгва, че виждаме нещо, което:
А) Може спокойно вече да го няма
и / или
Б) Даже и да го има в този момент, то не е там където го виждаме.

 Изобщо излиза, че понятията за време, които сме измислили за сега и залепили за други основни понятия като скорост, материя, антиматерия, магнетизъм, обем, ууу... гравитация...; не само, че не ни вършат работа, ами дори ни пречат.
Искам да дам пример с едни елементарни частици, които се оказват страхотни имби. Става дума за мюоните. Тези частици имат удоволствието да живеят само в изкривено пространство-време, но това е от наша гледна точка. Освен, че редовно убиват и хора, те се създават при удара на ултрабързите космически лъчи с атомите на атмосферата, на около 55км. височина, съществуват по-малко от две милионни части от секундата (!), което дори при близка до светлинната скорост им дава възможност да пропътуват по-малко от километър, преди  да изчезнат. Затова не би трябвало да достигат до земната повърхност.
 Но въпреки това го правят, при това непрекъснато. Всяка секунда през тялото ви преминават около 240 мюона, които не са напълно безопасни; понякога някой от тях може да улучи неподходящ генетичен материал в ядрото на някоя клетка и да предизвика едно от онези на пръв поглед спонтанни ракови заболявания. Загробен от мюон. Поредният лош ден. Мюоните успяват да се доберат до повърхността, защото за тях времето тече по-бавно при високата им скорост и забавя преобразуването им в безвредни електрони. Или поне това е нашето обяснение на нещата. От гледна точка на мюона, ако изобщо то има такава, всичко стои другояче. Времето си тече нормално, просто разстоянието е скъсено. За един мюон земната атмосфера е дебела по-малко от километър – достатъчно плитка, за да бъде прегазена за тези две микросекунди.
(следва)