Ако се вгледаме малко по-задълбочено в общата и "специалната" физика, мисля, че изводите са прости. Колкото едно тяло е с по-малка маса и размери, толкова повече не се влияе от свойствата на по-големите и тежки тела. В тази връзка искам да ви обърна внимание, че АПР корелациите са много удобни когато говорим за елементарни частици. Фокусирането на квантови полета е една прекрасна възможност елементарните частици да се появяват където и както си поискат, да се материализират и автоанихилират, да съществуват само когато има какво да ги измери, да действат синхронно и ... каквото си поискат още; но на макро ниво нещата не са толкова прости никак. Точно както котката на Шрьодингер (
http://en.wikipedia.org/wiki/Schr%C3%B6dinger%27s_cat ), която ако я разглеждаме като невъзможен сбор от квантово проявление ( невероятна съвкупност от ДНК - квантова подредба на протеинно съдържание), е едно, но ако я гледаме като котка е съвсем друго. На макро ниво нещата не са толкова прости и лесно обясними, въпреки че взаимодействията на различни невероятни квантови проявления могат да бъдат описани с голяма точност, то не значи, че са предвидими дори; някои от тях са взаимно изключващи се.
Ето така, разсъждавайки, стигам до момента с черните дупки, който първоначално ми се щеше да избегна.
Съществуват достатъчно солидни теории "ЗА" и "Против" възможността на черните дупки.
Ужасният сценарий, породен от една черна дупка, е страховит материал, безпогрешна драма, напълно достатъчна за безброй статии и научнопопулярни филми. Последователност на събитията: масивна стара звезда колабира и при свиването гравитацията на повърхността й бързо нараства, като я свива още повече. Имплозията сгърчва злощастното слънце като издишащ балон, докато скоростта, необходима за напускането на повърхността й, стане по-висока от скоростта на светлината. И тогава - край, звездата изчезва. Щом светлината не може да се отскубне от нея, това не е по силите на нищо друго.
Колапсът продължава, докато звездата не достигне безкрайна плътност и престане да заема каквото и да било друго пространство. Тя се превръща в сингулярност, заобиколена от хоризонт на събитията - невидима сферична обвивка с диаметър само няколко километра, зад който всяко тяло пада навътре без никакъв шанс за измъкване. (Въпреки твърденията на лошата преса черните дупки не поглъщат звезди или планети. Когато пируват, цялата им трапеза е от субатомни частици или в най-добрият случай някой останал непокътнат атом.) Ако нашето Слънце претърпи колапс и се превърне в черна дупка - което е невъзможно, - Земята ще продължи да се движи по орбитата си по същият начин, както и преди. Ние няма да бъдем засмукани; всъщност няма да усетим никакво увеличаване на слънчевото привличане, тъй като масата му ще остане непроменена.
Ако някой непредпазлив астронавт прекоси хоризонта на събитията, той на практика няма да го разбере. Там няма физически бариери, нито предупредителни знаци; всъщност не се случва нищо друго, освен че никой не отговаря на телефонните му обаждания. След това той най-ненадейно ще бъде тръпнат рязко надолу и разкъсан на гулаш. Безславен край за възхитителен и вълнуващ полет.
Всичко това звучи познато и често се представя дори с картинки. Ето обаче една изненада - то може би никога не се е случвало и няма да се случи.
Обяснението на невъзможността за получаване на черна дупка тръгва от Айнщайн, който доказал, че времето и разстоянието могат да се изкривяват и променят. Ако пътуваме със скоростта на светлината или сме спрели в силно гравитационно поле, нашето време тече по-бавно. Обяснението на Айнщайн е, че нито нашето време и пространство, нито тези на мюона са абсолютни.
От гледна точка на атомите на колабиращата звезда няма проблем да бъдат свити до такава степен, че да образуват сингулярност с безкрайна плътност. (!) Е, може и да има. Някои експерти релативисти, твърдят, че относителността не взема предвид фактори като силната ядрена сила, чиято роля може да става все по-голяма при приближаването на материята към състоянието на сингулярност. Те възразяват, че тъй като безкрайната плътност и нулевият обем сами по себе си са лишени от мисъл концепции, не е по-безсмислено да се предположи, че някои процеси, като например действието на силната ядрена сила, са в състояние да спрат колапса на звездата и да попречат на образуването на сингулярността.
Дори и сингулярностите да могат да се развиват, от наша гледна точка и според времето на всичко извън черната дупка (т.е. цялата вселена), времето на свитата материя се забавя до такава степен, че е нужно безкрайно дълъг период, за да се свие до сингулярност и да създаде свързаният с нея хоризонт на събитията. А безкрайното количество време все още не е изминало и никога няма да измине.
Така, че черни дупки не могат да се образуват, и точка. Онези, които са доказано съществуващи, както тази в Лебед Х-1, би трябвало да са там и преди Големия взрив, преди началото на времето.
Физиците отдавна се питат дали наистина можем да се измъкнем от черна дупка. Популярната идея е, че там в черната дупка, пространството няма никакво измерение, а времето заема мястото на пространството. Никой не знае дали това е така, но ако все пак е истина, астронавтите
трябва да продължат напред към сингулярността, също както
трябва да се движат напред във времето на Земята и да остаряват. Но какво се случва с времето в точката на сингулярност? Можем да си представим как спираме, след като сме изминали някакво разстояние в пространството, но какво означава да спрем във времето?
(следва)