Исках да гледам филма “Earthlings”, но пуснах произволно само малка част от него, за да видя за какво става дума и дали е много тежък и уцелих момент с евтаназия на кучета. Говореха как било хуманно, а сцените показваха здрави на вид кучета, на които им се бие инжекцията, след което умират и този, който ги държи, по навик тросва труповете, като че обръща чувал с картофи. Гледката беше достатъчно тежка, независимо колко прекрасна изкарваха инжекцията, а в следващия момент говорещият каза нещо от сорта, че за съжаление била скъпа и вероятно следваха по-ужасяващи кадри. Не издържах и не си го пуснах целия, насълзиха ми се очите само при гледката, представям си ако бях гледала целия филм - сигурно бих изпаднала в ужас и отчаяние.
Точно преди това гледах “What the bleep do we know” и се замислих... Важно е какви са ти мислите - положителни или отрицателни, защото с тях влияеш не само на себе си, но и на околния свят, нали така? Но ако гледам филма, мислите ми ще са не просто отрицателни, а траурни. Същевременно - не е ли жалко, не е ли проява на малодушие, на низост да игнорираш болката по света, за да са ти хубави мислите? Идеята на принципа за положителното мислене е хубава и конструктивна, но нещо куца от практическа гледна точка – като се огледаш наоколо. Колкото и да има право в това, че не трябва да делим всичко на добро и зло, като видиш такова нещо – тая човешка жестокост към животните в случая, можеш ли да останеш безразличен (да си “над тези неща”)? Ако да, то тогава какъв човек си?
В момента нямам сили да погледна тази реалност “в очите”, защото ще ме съкруши.... Не мога да преценя как е по-правилно да се подходи към това нещо, към тази информация, към тази тежка и жестока реалност... ;(
Мисля си обаче, че ако обръщаме гръб на информацията, която би могла да ни причини чувства на безсилие и вина, значи просто маскираме това, което е в нас и се опитваме да прикрием слабостта си с “положително мислене”, но де факто нямаме никакво дълбоко разбиране за принципа на положителното мислене, нито умеем да подхождаме към болката зряло - градивно. Въпросът е тогава, правилно ли е да се изпитват чувства на безсилие, срам и колективна вина за породените от човечеството болка и поражение, които не успяваме да предотвратим? А не са ли тези чувства плод на срама от личното ни бездействие (или недостатъчното действие)? Или са просто породени от страх и неразбиране...? Много въпроси....
А връщайки се към принципа за положителното мислене ми се струва, че е твърде лицемерно и егоистично да си мислим само за нашите положителни настроения... Твърде удобно е да погледнем на болката (особено чуждата) с един замах на ръката и да си кажем - тя не е зло, просто е даденост, няма добро и зло, и да си кажем (успокоявайки себе си и съвестта си), че на животните просто им е кофти кармата и трябва да си я изчистят (с две думи уж да приемем философски това, което се случва с тях като нормална час от живота, но реално този начин на мислене е в същността си присъда, отсъдена от нас самите, както и от целия човешки род)!
Според мен е позорно да се интелектуализира и философства над чуждата болка с тенденция тя да бъде игнорирана, задгърбена и забравена...поне нека говорим за чуждата болка със смирение (особено тази н животните), а не с помпозни и парфюмирани слова.
П.П.: Поствам в тази тема, защото коментирам "философската" страна на въпроса в двата филма съпоставяйки впечатления...
