Защо Израел бие "Хамас" и палестинците
Еврейската държава няма друг избор, освен да защити народа си
Петър Волгин
Много харесвах "Юритмикс" и Ани Ленъкс. Безкрайно талантлива, запомняща се, създаваща песни, които са хитове, без да са елементарни. Много харесвах и бившия кмет на Лондон Кен Ливингстън. Умен, нестандартен, готов да влезе в битка винаги, когато сметне, че се нарушават основни човешки права. Тъкмо защото винаги съм симпатизирал на тези личности, се почувствах неловко, когато ги гледах как протестират срещу израелската военна операция в Газа. Разбира се, всеки има право да протестира срещу всичко. Само че на митинга в Лондон заедно с Ливингстън и Ленъкс вървяха и хора, които носеха на главите си зелени ленти в знак на солидарност с "Хамас". Други пък направо размахваха плакати, на които пишеше: "Ние сме "Хамас".
Не вярвам, че защитата на правата на личността трябва да мине през
солидарност с терористични организации
като "Хамас". И не бих участвал в митинг, на който се веят зелени знамена. Създаденото преди 20 години ислямистко движение е отговорно за смъртта на стотици мирни израелски граждани. Не говорим само за ракетите, с които биват обстрелвани граничещите с Газа еврейски градове. Говорим и за организираните от "Хамас" многобройни самоубийствени атентати по спирки, автобуси и магазини. Ислямисткото движение не само не признава съществуването на държавата Израел и жадува нейното унищожаване. Неговите лидери смятат, че бъдещата палестинска държава задължително трябва да бъде ислямска и в нея да се прилагат законите на шериата. Официалният девиз на "Хамас" гласи: "Коранът е конституцията, а джихадът е пътят и смъртта в името на Бога". В официалните документи на движението пише още: "Така наречените мирни решения и международни конференции влизат в противоречие с нашите принципи".
Такава е организацията, срещу която сега Израел води война. И е напълно естествено да я води. Няма нормална държава, която да не се стреми да защитава своите граждани от терористични нападения. Няма държава, която да търпи по своята граница организации, които открито да заплашват съществуването й. Ама ракетите на "Хамас" не убивали, казват приятелите на движението. Всъщност убиват, макар и не толкова често, все пак това са бойни ракети, а не увеселителни фойерверки. Но да оставим настрана конкретните цифри. По-важно е друго. Едва ли някой от участващите в настоящите антиизраелски протести лондончанин би се радвал, ако всеки ден над главата му прелитаха ракети. Едва ли би останал спокоен при опасността, колкото и минимална да е, децата му да станат жертви на ежедневния ракетен обстрел. Но така е, лесно е да се бориш за мир, когато нищо не те застрашава.
Да, но Израел прилага
непропорционално голяма военна сила
в отговор на нападенията на "Хамас", казват критиците на израелската държава. Признавам, че този аргумент не го разбирам. Ако някой те нападне с нож, а ти имаш автомат, какво ще направиш? Може би ще хвърлиш автомата и ще почнеш да търсиш нож, за да не те обвинят после в "непропорционалност"? Едва ли. Всяка държава воюва с това, с което разполага. След като Израел притежава самолети F-16, бойни хеликоптери "Апачи" и танкове би било глупаво да си ги държи в хангарите в името на някакъв извратен феър-плей. Пък и откога по-слабата военно-техническа подготовка се приема като доказателство за морално превъзходство? "Хамас" няма въоръжението на Израел, но това показва единствено лошата стратегическа преценка на ислямистите, а не моралната им извисеност.
Вярно е, че в настоящите бойни действия загиват и мирни палестински граждани. А всеки човешки живот, бил той на палестинец или на израелец, е еднакво ценен. Но е вярно също така, че хората трябва да носят отговорност за постъпките си. На парламентарните избори преди две години в бившите окупирани територии повечето палестинци гласуваха за "Хамас", а след това позволиха на функционерите му тотално да поемат контрола върху Ивицата Газа и да отстранят, а в някои случаи дори и да убиват членове на доста по-умерената фракция "Фатах". Обяснението, че палестинците харесвали повече "Хамас" не е оправдание. Преди 70 години повечето германци бяха направо влюбени в Хитлер. Тази истерична любов позволи на фюрера първо да избие недоволните сънародници и, второ, да устрои най-кървавата баня в историята на човечеството. Така че с харесването на политически лидери и движения трябва много да се внимава. Защото последствията от споделената любов могат да бъдат страшни.
В момента лидерите на влиятелни европейски и арабски държави се надпреварват кой да направи по-прочувствено заявление за
незабавно прекратяване на боевете в Газа
Обикалят като въртоглави овце Близкия изток, опитвайки се да постигнат мир. Няма лошо. Всички знаем, че няма нищо по-хубаво от мира. Големият въпрос обаче е какъв ще бъде той. Няма да има особен смисъл от него, ако след седмица или месец "Хамас" отново започне да обстрелва Израел с ракети или да праща побърканите си членове на самоубийствени мисии в израелските градове. Пък и как да си представим подписване на мирен договор с политическо движение, в чиито официални документи е записано, че Френската революция, Руската революция, Първата и Втората световна война са предизвикани от евреите?! Какъв мир може да има с организация, чиито ръководители призовават привържениците си да четат "Протоколите на мъдреците от Сион" /добре известен руски фалшификат от началото на 20 век/, за да разберат към какво се стремят "ционистите"!? Представете си Мойсей, който заедно с народа си бяга от египтяните, да беше спрял току-пред Червено море, за да изчака преследвачите си и да договори с тях мирно споразумение. Добре, че е направил нещо съвсем друго - разделил е морето на две, докато минат хората му, а после го е затворил над главите на египтяните. Съгласен съм, постъпката му не е особено хуманна. Сигурно биха го обвинили в непропорционално голяма употреба на могъществото си. Само че какъв друг избор е имал?
През 1967 г. Египет, Йордания и Сирия се готвят за война. Египетският президент Гамал Абдел Насър заявява, че е готов да разруши Израел, а радио Кайро се заканва, че "нито един евреин няма да остане жив". Вместо да чака дипломатично "страшното нападение", израелската държава решава да нападне първа. Само за един ден са унищожени 300 от 340-те египетски самолета, а цялата война продължава шест дни. Израел печели безапелационно, а арабите молят международната общност да ги спаси от тотален разгром. Шест години по-късно еврейската държава действа различно. Арабите отново се готвят за война, но този път Израел не започва пръв. За да не изглежда като агресор в очите на световните хуманисти. Египет и Сирия, които нямат такива скрупули, нападат - в събота сутринта на най-свещения еврейски празник Йом Кипур. В крайна сметка Израел печели и тази война, но с цената на много повече човешки жертви. А великите сили отново се намесват, за да спасят арабите от абсолютно поражение.
През по-голямата част от съществуването на модерната еврейска държава се наблюдава един
луд парадокс
Арабите се заканват да изхвърлят евреите в морето, започват войни, за да реализират тази благородна цел, а когато биват набити, светът обвинява Израел в агресия. И днес става нещо подобно. "Хамас" складира оръжия и боеприпаси в джамии и използва палестинското население като жив щит. Когато въпросните джамии бъдат ударени и загинат мирни граждани, светът обвинява в безчовечност Израел, а не "Хамас". И още един важен извод можем да направим от изминалите десетилетия на израелско-арабско противопоставяне. Египет, например, трябваше да бъде победен в четири войни, за да подпише Кемпдейвидските споразумения. Просто някои общности, така както и някои индивиди, разбират единствено езика на силата. За тях толерантността и готовността за диалог са проява на слабост. Уважават те само ако им показваш, че си достатъчно силен. Затова Израел днес атакува. И го прави масирано. Защото е разбрал, че ако се колебае, ще се повторят събитията от Втората ливанска война през 2006 г., когато нерешителните му действия позволиха на "Хизбула" да триумфира като победител.
Да, вероятно и при тази операция "Хамас" няма да бъде напълно унищожен. Но със сигурност ще получи много сериозен урок. Урок, над който да мислят както ръководителите му, така и европейските му симпатизанти.
