НОЩТА НА ЧЕРВЕНОТО НЕБЕ
Пророческото видение на "Дядото"
През 1920 г. един мъдър човек от племето Апахи получи четири пророчески видения, които предсказаха краят и унищожението на човешкия род, освен ако всички приложат Духът във всекидневния си живот.
Две от предсказанията вече са се сбъднали.
Много хора могат да виждат в бъдещето, но малцина успяват с правилното назоваване на времето на събитията. “Дядото” беше мъдър човек - апах, разузнавач с името Прикриващият се Вълк, който беше израсъл извън кръга на влияние на белите хора. Многото му предсказания не само се сбъднаха по описания начин, но и по времето за което бяха предсказани.
Том Браун младши се е учил от Дядото в продължение на 20 години от мига на първята им среща, когато Том е бил на седем години. По онова време Прикриващият се Вълк е бил дядото на най-добрият приятел на Том. Следващите редове са извадка от книгата на Том “Търсенето” и говорят за предсказанията на Дядото към цялото човечество.
--------------------------------------------------------------------------------
Връщайки се назад аз ясно виждам, че Дядовите предсказания са оставили най-голям отпечатък върху живота ми. По онова време те не предизвикаха у мен нещо повече от страх и внимание. Когато предсказанията му започнаха да се сбъдват едно по едно, тяхното всепреследващо въздействие започна дълбоко да ми въздейства.
Повече от всеки ясновидец и предсказател, който съм срещал, предсказанията на Дядото, малки и големи, се сбъдваха точно по времето, за което бяха предсказани и точно както бяха видени. При тези събития не мога да не чувствам тежеста им в моя живот.
Дядото можеше да вижда в бъдещето с голяма акуратност. Не само можеше той да ни каже какво ще се случи в следващия момент, ден, седмица или година, но със същата акуратност можеше да предскаже възможното бъдеще за десет и повече години напред. Неотдавна започнах да събирам подробни записки от предсказанията му заедно с други бележки за умения за оцеляване, проследяване, осъзнаване и познания за Духа. Получих от Дядото стотици лични малки предсказания, повечето от които досега са се сбъднали. Редом с малките пресказания имам и списък със 103 големи, от които до ден днешен, над 65 са се сбъднали, не само на предвиденото мястото и време, но и точно по поредността в която бяха дадени.
Дядото казваше, че няма бъдеще, има само възможни бъдещета. “Сега”-то беше като дланта, с всеки пръст бъдейки възможно бъдеще, и както винаги, едно от тези бъдещета винаги е най-силно - пътя, който със сигурност ще ни доведе до който основните събития. Така, че неговите предсказания бяха за възможно бъдеще, което винаги ни оставя избор.
“Ако човек би извършил винаги правилният избор”, казваше той, “тогава той осезателно би изменил насоката на възможното бъдеще. Никой човек тогава, не трябва да се чувства незначителен, тъй като се изисква само един, за да промени съзнанието на цялото човечество чрез Духът Който Пребъдва Във Всичко. С други думи, една мисъл въздейства на друга, после друга, докато си прокара път през цялото Сътворение. То е същата мисъл, същата сила, която кара цялото птиче ято да промени курса си, сякаш има едно съзнание.”
При всичките лични и глобални предсказания, които Дядото изрече, четири изпъкват над останалите. Това са тези, които бележат унищожението на човека и живота на Земята, такъв, какъвто го познаваме. Въпреки всичко Дядото каза, че ние все още бихме могли да променим нещата, дори след като първите две предсказания вече са се сбърнали, ала след третото няма да има връщане назад.
Сега, след като сме преминали второто предсказание, опасност и унищожение са съвсем видни и единственият ни изход е да работим повече за промяната на видимо необратимото. Неотложността която чувствам в момента, повече от всякога, е пряк резулата от сбъдването на второто предсказание. Това е и причината да уча хората, някога с доза отчаяние, и преследващо ме чувство, че времето ни бързо изтича.
Трябвало е да работя по-усилено, със същото отчаяние, много по-рано, но аз, както останалата част от човечеството, се нуждаех от силно разтърсване за да се мотивирам. Трябваше да се досетя, че нещата, които предсказа той някой ден ще се сбъднат, така както малките му предсказания се сбъдваха вежедневно.
Той предсказа основаването на училището, моите книги, семейството и дори най-ужасните ми грешки, които щях да направя докато се опитвам да живея с обществото.
Предсказанията му се сбъдваха всекидевно и при все това аз просто не вярвах, че големите предсказания за унищожението на човека ще се сбъднат и ето, че реалността им ме удари жестоко. Тогава в мен се надигна тревогата.
Спомням си толкова ярко “нощта на четирите предсказания”, както ги наричам. По онова време бяхме прекарали заедно с Дядото пет години, през което време свикнах с предсказанията и тяхната акуратност.
Способността ни да разбираме нещата от света на Духа беше толкова овладяна, колкото способността ни да оцеляваме и проследяваме. Вече много малко от това, което обществото нарича паранормално ни шокираше, защото чудесата бяха част от ежедневното ни съществувание. Дядото беше едно живо чудо и много от нещата, които той всекидневно извършваше, някой път неосъзнато, биха били приети за чудо от мнозина. При все това, нощта на четирите предсказания ни поднесе шок, никога неизпитан дотогава.
Бяхме се изкачвали цял ден с малки почивки, запътени към място, където щяхме да устроим лагера си, на върха на малък хълм, който сега наричам Хълма на Предсказанието. Беше обичайно изкачване в средата на лятото: горещо, влажно и прашно, без достъпна вода по целия път. Както винаги ние начесто спирахме или се отклонявахме за да изследваме различни места по пътя ни. Приключението и изследването ни поддържаше свежи и енергични, оставяйки умората, жегата и жаждата на заден план.
Пътьом, Дядото спираше да ни предаде уроци по оцеляване, ориентиране и чувстване - уроци свързани с осъзнаването на Духа. Много често ние бяхме дискутирали бъдещето и, почти толкова често, миналото - далечното минало.
По едно време ние напуснахме еленовата пътечка, по която вървяхме, и последвахме Дядото през гъсти храсталаци. Дърветата и шубраците бяха доста по-различни от останалите в Pine Barrens, и аз моментално разпознах това място като стара ферма или подобие на градче. Въпреки, че сградите отдавна бяха изгнили, растенията и дърветата бележеха местата, където цивилизацията някога е процъфтявала. Преминавайки през няколко гъсталака накрая се озовахме в яворова горичка с много високи и стари дървета. От дебелите им клони и по стеблата се увиваха огромни бръшляни, като в джунглата. Всъщност, всичко изглеждаше така не на място. В мига в който седнахме, дълбок духовен усет за осъзнаване се спусна върху мен и тогава забелязах надгробните камъни.
Това беше място на много старо и вероятно забравено гробище, може би принадлежало някога на града съществувал тук. Камъните бяха стари, някои полегнали на земята, други стърчащи в разни посоки, нито един изправен. Растения и храсти бяха обгърнали много от тях, а надписите им - отмити от времето.
В този миг ние бяхме във възхищение, смирени и благоговеещи пред това място на смъртта и в същото време удивени как Дядото го намери толкова лесно. Доколкото знам, никой не е бил тук преди нас, нито Дядото някога е говорил за това гробище. При все това поради някаква причина той беше привлечен тук, знаейки за него на някакво невидимо за нас духовно ниво. Той е знаел, подозирам, че това ще стане един поучителен урок за нас.
Той пристъпи към надгробен камък, наполовина скрит от бръшляни и внимателно ги отмести. След дълго мълчание ни направи знак да дойдем. Ние едва съзирахме надписа на името или датата, но в основата беше ясно издълбано “на 12 години”.
Тогава Дядото проговори. “Кои са тези хора; кое е това момче? За какво са работили и къде са били надеждите, мечтите и въображението им? Дали са работили физически или са работили за неща отвъд плътта, за по-велика цел? Определено, те са въздействали върху Духа Пребъдващ във Всичко, ала дали те наистина са работили с най-доброто от себе си, за да подобрят бъдещето на внуците си, или са извършили нищо повече от затвърждаване на мита на обществото? Дали са били щастливи, весели и изпълнени с духовен възторг или са живели посредствения живот на работници. И дали това момче е живяло близо до Земята и Създатели или се е отказало от младостта си, усета за приключение заради тежкия труд, както родителите му и техните родители? Това момче е било на твоята възраст и, аз подозирам, е имало също както тебе надежди и мечти. Но това е неговото завещание, да лежи в забравен гроб.”
“Но Дядо”, казах аз, “не е ли просто достатъчно да си щастлив и живееш живота си в неговата пълнота?”
След дълго мълчание, Дядото отговори: “Не е достатъчно човек да е просто щастлив в плътта, но той трябва да е щастлив и весел в духа. Защото без духовно щастие и проникновение животът е повърхностен. Без да търсиш нещата на Духа, животът е празен и живян на половина. А под духовен живот аз не разбирам просто да се отделиш настрани в дневно или седмично почитание, но да търсиш духа във всеки момент, във всеки ден. Аз ще те попитам: Какво са извършили тези хора за да потърсят духовно просветление и проникновение? Дали са се предали на живота, който е бил нищо повече от работа? Бил им е даван избор във всеки ден от живота им - както на тебе ще ти бъде деден избор да търсиш проникновението на Духа или да се оттеглиш в примирение към живот, изпълнен с безмислена работа. Краят е винаги същият: забравени гробове и забравени мечти на забравени хора. Не е важно, че някой ще забележи или спомни, но че ти ще работиш за да докоснеш Бог и да въздействаш по позитивен начин на Духа, Който Пребъдва във Всичко, приближавайки съзнанието на човека по-близо до Създателя.”
Ние напуснахме гробището без да промълвим дума и се отправихме към лагера ни на хълма. Докато стигнем дотам захладня, а слънцето отдавна се беше скрило. Времето изглежда летеше неусетно, докато построим заслон, запалиме огън и събираме дърва. Съзнанието ми беше погълнато от урока при гробищата. Колко ли съм подобен, мислех си аз, на онова безименно мъртво момче в забравения гроб. Дали търсех само плътта, не работейки достатъчно упорито за нещата на Духа?
Тогава осъзнах дълбочината на урока, който Дядото се опитваше да ме научи. Осъзнах, че трябва да живея живота си така, сякаш днес е последният ден от живота ми, защото така се беше получило с малкото момченце. Никой не може да бъде сигурен в още един ден и ние трябва да преминаваме през пълнотата на всеки ден в плът и най-вече в Духа. Не е важно дали някой ще запомни кои сме били, но дали сме направили положителна промяна в съзнанието на Духа, който Пребъдва във Всичко Живо, живата сила на Земята, и извършвайки това да се изпълним с Духа и да се докоснем до Бог.
След като работата беше завършена аз седнах до огъня, отпочивайки, все още дълбоко замислен за момчето в гробището. Дядото седеше по-далече от огъня, със затворени очи, но аз подозирах, че не спи. В проблясъците на пламъците осанката му наподобяваше повече на дух, отколкото на плът. Той тихо се наведе напред и отговори на многото въпроси, които имах в съзнанието си. На моменти способността му да знае какво имам наум ме разтройваше, ядосвайки ме, че той може би знае мислите ми.
“Наблюдавал ли си някога ято чайки, как те се полюшват и плават с течението, ставайки на моменти не сбор от отделни животни но един организъм, придвижвайки се като едно цяло заедно? Когато се устремят в полет, сплотеността им е повече от изумителна и удивителна. В миг те всички полетяват в дадена посока и после, за секунда, цялото ято се обръща едновременно и поема в нова посока.”
“Ако ги наблюдаваш от близо, там няма да откриеш нито една птица, която взима самоволно решението да завие, но, както изглежда, това е Духа, колективно съзнание, което преминава през ятото в миг. Когато се наблюдава отдалеч, ятото изглежда като едно животно, един организъм, едно съзнание, направлявано от колективна сила и духа на всички индивидуалности. Това е същото съзнание, което протича и през човека, природата - което ние наричаме “Духът, Който Пребъдва във Всичко”, или “силата на живота”.
Подозирам“, продължи той, ”че една а птицата, която създава мисълта, която обръща цялото ято, и че тази мисъл на мига манифестира във всички други. Индивида тогава се издига над себе си и става едно с цялото. Така, заедно, птицата пребъдва в ятото и ятото пребъдва в птицата. Така, че не питай как можеш ти да повлияеш на животворната сила по позитивен начин, тъй като Духа, който пребъдва в птиците, пребъдва и в теб. Един индивид, една идея, една мисъл може да обърне ятото на обществото от пътя на унищожението на днешното време. Не е въпросът дали можем да променим нещо, защото ние всички извършваме промяна, всеки по свой си начин. Важното е различаването.
“Значи, ако живеем живот близо до Духа, търсим духовно проникновение в единство, това ще повлияе на резултата на живота?”, попитах аз. Твърдението ми беше повече въпрос, отколкото изявление.
“Не е достатъчно”, каза Дядото, “просто да търсиш нещата на Духа на личностно ниво. Да правиш това е егоистично и тези, които търсят царството на Духа за себе си не работят за промяна на Духа, който прониква съзнанието на човека. Вместо това те избягват, крият се от отговорността си и използват мъдростта си за собственото си възвеличаване. Духовния човек трябва да работи за принципа, за каузата -- пътешествие далеч по-велико от възвеличаването на себе си, за да повлияеш на духа, който може да промени пътя на човешкото унищожение.”
Мълчаливо стоях в покоя на ноща, отчаяно опитвайки се да разбера думите на Дядото. Накратко, не беше достатъчно да работя за собственото си духовно просветление, но и да работя за духовното просветление на цялото човечество. Да се работи само за себе си, да се затвори човек в търсенето на духовен екстаз е бягане от отговорност. Това, което Дядото казваше е, че един духовен човек трябва вземе философията и мъдростта на Земята и да ги върне обратно в модерното общество.
Дядото проговори наново. “Да се опитваме да живеем духовен живот в модерното общество е най-трудният път, който някой може да измине. Това е път на болка, на изолация, на разклатена вяра, но това е единствения път, по който Визията ни може да стане реалност. Така че, истинската посока в живота е да се живее философията на Земята в ограниченията на човека. Няма църква или храм, който ни трябва за да търсим мир, защото наши са храмовете на дивата природа. Няма духовни водачи, тъй като сърцата ни и Бог са единствените ни водачи. Ние сме разпръснати, малцина говорят или разбират нещата, в които живеем. Затова вървим по този път сами, защото всяка Визия, всяко Търсене е уникално в индивидуалността си. Но ние трябва да вървим в обществото, в противен случай Визията ни умира, а човек не живеещ своята Визия е жив мъртвец.”
Дълго време не си продумахме. Аз се отдадох на собствените си мисли и съмнения. Не исках да живея сред обществото, защото дивото беше моят дом, любов и духовен възторг. Не виждах защо човек не може да живее Визията си всред чистотата на дивата природа, далеч от лудницата на обществото. Усещах нуждата да намеря причина да занеса наученото обратно в обществото.
Гласът на Дядото разпръсна мислите ми. “Земята умира. Унищожението на човека е близо, толкова близо, че ние всички трябва да работим за да променим пътя на смъртта. Ще трябва да платим за греховете на дедите ни, тъй като дълго сме живели в общество, което убива внуците си за да ги даде на децата си. Не можем да говорим за почивка и не можем да избягаме; твърде много в миналото са бягали. Много е лесно да се живее духовен живот далеч от човека, но истината за Визия в духовния живот може да бъде изпробвана и стане реалност само когато е изживяна близо до обществото.”
“Как да разбера, че сме толкова близо до това унищожение?”- попитах.
“Имах Визия” - каза Дядото. - “Това беше видение за унищожението на човека. Но човек ще бъде предупреден четири пъти, два от които ще дадат на човека шанс да промени пътищата си и два от които, ще дадат на децата на Земята време да избягат от яростта на Твореца”.
“Как ще позная тези предупреждения, тези знаци?” - попитах аз.
Дядото продължи: “Те ще бъдат видни за теб и тези, които са се научили да слушат Духа на Земята, но тези, които живеят в плътта и знаят само плът, няма да ги познаят или разберат. Когато тези знаци, предупреждения и предсказания бъдат дадени, тогава ще разбереш тревожността на това, което говоря. Тогава ще разбереш, защо хората трябва да работят не само за собственото си изпълване с Духа, но да принесат това проникновение на съзнанието на модерния човек.”
