И така, практикувах дзен-медитация 27 години, всеки ден и това разби живота ми.
Сега, като казвам „разби живота ми”, това не е нещо лошо, нито пък добро. Виждате ли, след 27 години дзен, нещо да бъде „добро” или „лошо” става наистина проблематично. Неща като „добро” или „лошо” губят своя смисъл. Дори думата „смисъл” губи своя смисъл. И така, вече може да видите защо дзен разби живота ми, дори като че ли това никога не се случи. Дзен не разруши живота ми, защото живота ми си течеше по един и същи начин дори и 27 години преди дзен, с изключение на това, че аз не го знаех.
Това е същото, което казва и дзен-учителя Шунрю Сузуки в своята книга „Дзен-ум – ум на начинаещ”. Той казва, че всеки един от нас се пробужда през цялото време, с тази разлика, че хората просто не го знаят. Сега осъзнах, че той бе прав. С други думи, не са ви нужни 27 години медитация, за да разрушите живота си, защото това вече се е случило на всички вас. Сузуки също казва, че преди да откриете просветлението вие си мислите, че това е нещо много специално, но след това осъзнавате, че там няма нищо специално. Той бе много прав и за това.
Един от проблемите обаче, е когато вече имате това осъзнаване, то разрушава живота ви, дори все пак това да не е наистина проблем, защото то никога не се е случвало. И накрая, нищо не се е случило и дори не е имало и „на края”. Факта, че там може да има „край” на нещо става наистина нелеп след 27 години дзен, повярвайте ми.
Подлудявам жена си, защото говоря по този начин през цялото време, което е една от многото причини, поради които казах, че дзен разби живота ми. Например, жена ми ще ми каже нещо, което Опра Уинфри е казала по телевизията, за това колко важно е за обвързаните двойки да комуникират помежду си, а аз казвам: „О, тая Опра е такава глупава тъпанарка!”. И жена ми казва, че Опра понякога има много добри попадения, а аз казвам, че понятието „добри” няма никаъв смисъл и че Опра казва това, което казва, защото това кара хората да й дават пари и това е всичко. Жена ми си мисли, че съм луд и не може да разбере за какво всъщност говоря. Това е проблем, с който жена ми се оправя, така че в края на краищата това не е проблем. Не е трудно да разбереш когато няма проблем. Започвате да схващате такива неща след 27 години дзен.
Веднъж писах статия тук, в Unexplained Mysteries, казвайки на хората да спрат да се притесняват за нещата, защото никой от нас няма за какво да се притеснява, поради очевидния факт, че никой от нас не съществува. Незабавно, около 100 потребителя постнаха отговорите си, предполагайки че аз съм абсолютно ненормален. Някои хора бяха изключително обидени от моето предположение, че те не съществуват, други наричаха статията „лъжливата теория”, дори и с доста по-лоши имена, а ако не ми вярвате прочетете статията и гадните коментари след нея.
Нека ви кажа нещо, ако искате наистина да натъжите хората, просто им кажете предположението си, че те не са нещо реално, а само си мислят, че са. Повярвайте ми, те ще ви бъдат наистина много ядосани. Но защо? Това е така, защото хората влагат много голям смисъл в идеята за съществуването – едно реално, солидно съществуване. Те го искат. Дори и живота им да е мизерен, скучен и ироничен, те ще се чувстват застрашени ако предположите, че техния мизерен и скучен живот не е реален. Интересното е, че ако хората са щастливи, изпълнени с радост и водят изпълнен с възбуждащи приключения живот, то те няма да се чувстват застрашени от идеята, че техния живот е фалшива илюзия. Няма да ги е грижа толкова много. Те така или иначе са щастливи, защо да ги е грижа дали едно нещо е реално или не? Все пак няколко от тези щастливите ще се натъжат ако им кажете, че те не съществуват. Изведнъж, те са по-малко щастливи, защото ги е страх от идеята, че не съществуват. Те искат тяхното щастливо съществувание да е реално.
Все пак, концепцията, че някои хора са щастливи а други нещастни е абсолютно погрешна, защото техните особености и ценности нямат основно значение когато мислите за тях. След 27 години дзен да кажеш: „Аз съм щастлив”, или: „Аз съм тъжен” са празни изявления, които са едно отклонение – и това отклонение не е дори и отклонение, защото в случая няма и какво да отклоняваме. Схванахте ли?
Може би се чудите как всичко това започна за мен. Когато бях в колежа, учейки за журналист, се включих в един свободно избираем курс към философския факултет. Беше курс само за 1 семестър, наречен „Дзен-медитация”. Около 90 минути седмично, това което правехме идвайки в клас, бе да седнем върху една възглавница и да зяпаме празната бялата стена. Всичко, което правехме бе да зяпаме стената и да се концентрираме върху дишането си. Ако се появяха „мисли” бяхме инструктирани да ги игнорираме и да ги оставим да се реят, те не трябваше да ни притесняват. След около 25 минути зяпане в стената, ние се изправяхме и правехме някакъв вид – медитация разходка, която отнемаше около 15 минути. Тогава отново сядахме долу и започвахме да зяпаме стената за още 25 минути. След това инструкторът биеше един звънец, което означаваше, че трябва да спрем. Предполагаше се, че трябва да спрем да правим нищо и да започнем да правим нещо отново. Тази част е доста странна. Тогава, той провеждаше дискусия относно дзен и ние трябваше да четем книгата на Сузуки, „Дзен-ум – ум на начинаещ”.
Едно от наистина забаните неща за този курс бе, че имахме двама вярващи христиани. Те правеха каквото се искаше от тях, за да заслужат мизерната колежанска стипендия, включително и курса по дзен-медитация, но след това, по време на дискусията, казваха неща като: „Всичко това е толкова нелепо! Защо хората не могат просто да си четат Библията и да разберат както иска Исус от нас, да следват съветите му и да водят един добър, морален живот?” И след това казваха нещо от рода на: „Всички бихме били по-добре ако дадем живота си за Исус, а не да си губим времето да зяпаме в празната бяла стена!”. По някаква причина тези коментарии караха всички да се смеят, дори и да са съгласни с християните.
Все пак, всички мразеха този курс, не само христианите. Аз също го мразех и само 8 човека от общо 20 завършиха курса. Трябваше да призная християните – те завършиха курса но никога не се отказаха от тяхната омраза към всичко това и никога не престанаха да насърчават хората да „следват Исус”. Както и да е, да зяпаш бяла стена е изключително трудно нещо и това подлудяваше хората. Никой не искаше да го прави, или да му се наслаждава, дори и това да означаваше добавена по-висока степен към колежанската диплома. Това, което е странно, бе че аз не само завърших курса, но поради накаква причина продължих да медитирам, най-малко веднъж на ден и правех това последните 27 години – което и доведе до разрушаването на живота ми и което ме докара до това да пиша луди статии като тази в Unexplained Mysteries.
Някои хора тук знаят, че съм написал доста коментарии в темата „World Events” във форума и в случай, че се чудите nick-а ми е „IronGhost”. Заедно с това име, има и една голяма снимка на окото ми. Във всеки случай, някои ми пратиха лични съобщения и ме питаха защо винаги споря и вземам страната на либералите – те си мислят, че това е някакво противоречие, защото след 27 години дзен, наистина не би трябвало да бъда нито либерал нито консерватор, не би трябвало да бъда никакъв. Не е въпроса в това дали някой е либерал или консерватор. Въпроса е в това да видиш, че някой не е нито либерал, нито консерватор. Ако сте либерал, ами бъдете си такъв, ако сте консерватор, тогава бъдете консерватор. Виждате ли за какво става въпрос? Схванахте ли?
Едно нещо е странно, че след 27 години дзен, аз все още мисля, че филма на Патерсън за Голямата стъпка, който се появи в сайта, е истински, а не фалшив. Но какво общо има това с всичко? След 27 години дзен, когато гледам филма за Голямата стъпка, той ми прави впечатление на истински. Е, голяма работа? Но тогава някои хора казват: „Според теб Голямата стъпка не съществува наистина, защото нищо не съществува”. И аз казвам: „И какво от това?”. Все още мисля, че филма наистина показва Голямата стъпка. Може и да греша. Може и да е фалшив. Може това да е Боб Хейронимус преоблечен като маймуна. Не това е важното тук. Важното е, че това може да е истинската Голяма стъпка или може да е преоблечен като маймуна мъж на име Боб Хейронимус. Просто трябва да го видите. Едно нещо е сигурно, дали това е Боб Хейронимус или не, той не е по-различен от никой и може да постигне просветление, без значение дали го осъзнава или не. Схванахте ли?
Имам добър приятел на име Майк, който е брилянтен компютърен специалист. Той е родом от Северна Дакота. Когато Майк прави сложни математически изчисления, той ги решава толкова бързо, все едно пише писмо. Майк си мисли, че аз съм луд и по негови думи аз съм една „откачалка”. Майк е класическия пример за скептик и атеист – той е истински материалист. Той не вярва във философията, освен ако това не е поведенческа философия, защото всичко се отнася до един основен процес и му влияе, а другото е само спекулация. И така, аз го попитах след като си мисли, че аз съм само една „откачалка” защо си губи времето да говори с мен и да се мотае насам натам с мен? И Майк каза: „Е, ти си луд, но ти знаеш, че си луд. Това е разликата да бъдеш малко луд.” И аз си помислих: „Ооо! Живота на Майк също е бил разбит от дзен и късметлията дори не е трябвало да зяпа стената веднъж на ден в продължение на 27 години!” Нито е пък трябвало и аз да го правя. Това се отнася и за вас читателите. Както моя живот е бил разрушен от дзен. Някои от вас го знаят, някои не. Но това няма значение дали го знаете, не защото ситуацията изглежда е същата. На дзен му отне 27 години да разбие живота ми, но това не бе загуба на време. Това не бе нищо. Щеше да се случи така или иначе. Но в края на краищата нищо всъщност не се е случило. Нищо НЕ Е трябвало да се случи и нищо НЕ СЕ Е случило. Схванахте ли?
