Ако се смятам за не дотам умен (глупав) то трябва да внеса известна корекция в мнението за себе си. Ако се смятам за непривлекателен, а ме харесва симпатична жена също следва корекция.
Е възможна е и обратната ситуация!!
Във всеки случай е нужна обективност.
Е точно за тая корекция говоря и аз - че не винаги е възможна. И, че определено липсва т.нар. обективност! С ума си разбираш, че явно си харесван щом те харесва привлекателна жена, и корекция трябва да се направи в самооценката ти, но
на емоционален план нещата не са помръднали вътре в теб. Т.е. корекция трябва да се направи, ама дали можеш да я направиш така, че да се промени чувството ти към себе си? Причината е в дълбоко вкоренените
комплекси за малоценност /или обратния полюс при обратния пример/. Т.е. аз мога да си казвам: "Щом ме харесва симпатична жена значи не съм непривлекателен мъж", но със сърцето си ще си знам, че съм си грозен мъж и това, че симпатична жена ме е харесала значи единствено, че или тя търси в мен нещо друго, не красота, или, че нещо не е догледала като ме е приела до себе си.

Вътрешната ми преценка, обаче за това дали съм красив или не, не се е променила с нищо в този пример.
И понеже примера с физическата красота не е добър, отново давам друг пример за неразпознаваемостта на истинския глас на съвестта: религията създава изкуствено чувство за вина у всички нейни последователи - знаем с каква цел. Хора се чувстват виновни, че са яли месо в неправилния ден, че не са изпълнили някой ритуал, че са престъпили някоя заповед и т.н. Чувствайки вината си като чувство в себе си, питам : къде дреме в тоя момент истинската им съвест, която би им казала: "Стига, бе, какви глупости позволяваш да те депресират?" Един страничен наблюдател би казал на такъв човек, измъчван от илюзорни угризения на "съвестта": "Угризенията ти са неоснователни, спри се", но този, който има угризенията ще продължи да си ги чувства, заедно с чувството на вина. Защото така му е набита "програмата за вина".
Е, питам: как да отдели сам за себе си човека гласа на програмата за вина от гласа на собствената си истинска съвест? /По- горе се разбрахме, че съвестта - това е истинския глас на душата ни/. И логично следващият извод от всичко това: ако човек може да бъде измъчван от "програмирана вина", то далеч не всеки глас, вътре в нас, който ни казва, че сме постъпили зле, е гласът на душата ни! Така ли е? Ако "да", то къде е границата - как да се разпознае истинския глас на съвестта от гласа на някоя програма за вина?