Религията като топла супаГолямото религиозно варене на супа се наложи от икономическата политика, рязко съкратила социалните придобивки, за да пренасочи средствата към високите икономически слоеве и корпоративния капитал, без да ги задължи да върнат жеста и да преразпределят обратно към по-ниските и допълнително обедняващи социални слоеве. И всичко това - зад риториката на традиционните семейни ценности и религиозността.
Проблемът не е, че религията вари супа, а че структурите на социалната солидарност не го правят.
Преди десет години големият социолог Питър Бъргър върна поувехналата медийна слава на социологията, като оповести резултатите от серия изследвания, проведени от института му с гръмкото име Институт по култура, религия и световни дела (Institute on Culture, Religion and World Affairs) - вместо прогресивно да се секуларизира, светът се завръща към религиозността. Казано по друг начин, прогнозите ни за модерността и прогнозите на самата модерност за себе си са се оказали за кой ли път погрешни. Европейски учени, тръгнали на академичен туризъм в САЩ, закъсняват за пленарните си доклади в неделя, защото попадат в задръстване от автомобили, с които местните хора са тръгнали на неделна служба; в ислямския свят забрадките се множат, а религиозната символика дава израз не на друго, а на еманципаторски проекти - национални или даже женски; в Китай се множат протестантски деноминации и т.н. На какво тогава се дължи влиятелността на тезата за секуларизацията? На това, че все пак има секуларни зони в този свят и една от тях, предполага Бъргър, една тънка прослойка - тази на академичните интелектуалци, е твърде мобилна и плюс това влиятелна. Тъкмо тя разнася по света и медиите тезата за секуларизацията. Това ми харесва твърде много, за да е вярно - то предполага, че академичните интелектуалци са силни и почти са спечелили битката за дефинирането на реалността, макар и с цената на универсалисткото късогледство, с което така сме свикнали да асоциираме Европа. С други думи, Европа в лицето на своите интелектуалци за пореден път привижда нещо, което й е специфично присъщо, като универсален закон на човечеството. В такъв случай онова, което тезата за завръщащата се религиозност пък имплицира, би трябвало да е слабостта на академичните интелектуалци. Това вече не ми харесва толкова, затова и ми се струва по-вярно. И в слабостта си същите тези интелектуалци се завръщат към религиозността, при това не като частни хора, а като публични мислители: "Оксфорд" подкрепя изследвания на тема "Що е Бог", а Чарлс Тейлър и Джани Ватимо проповядват католицизъм с псевдоакадемична аргументация.
Аз лично, макар и презрян атеист, нямам нищо не просто против вярата, но дори и против проповядването й. Настоявам обаче то да се прави от амвона, а не от катедрата или от парламентарната трибуна. За да обясня защо, без да разточителствам с думите, ще прибягна до метафора - смесването на амвона и трибуната е все едно внезапно капитанът на единия от двата футболни отбора, които играят мач, да стане и рефер на мача, т.е. недопустимо смесване на ценностни редове, както би казал Вебер. Разбира се, подобни опити за смесване се правят и от другата страна, както в бестселъра на Ричард Докинс "Заблудата Бог", чието заглавие препраща към "Лайла" на Робърт Пърсиг: "Когато един човек вярва в заблуда, това е лудост, когато мнозина вярват в заблуда, това е религия." Той се опитва с научни средства да докаже несъществуването на Бог, макар в крайна сметка да прибягва до версия на бръснача на Окам, която гласи, че можем да обясним Вселената, без да прибягваме до хипотеза за един създател. Забавното в историята на книгата е, че издателят дълго се дърпал да я публикува, но след четири години мандат на Буш преценил, че книгата вече няма да звучи толкова скандално. Тя, разбира се, прозвучала скандално, но точно толкова, че да вдигне рязко продажбите в "Амазон" на книги на "духовна" и религиозна тематика.
Работата обаче е там, че за да може да се води битката има или няма Бог, трябва да има свободна публичност, а свободната публичност може да е само секуларна. Затова мястото на религията е в частния живот, но според нея не може да се устройва правораздаване, не може да се прави държавен бюджет и не може да се води публичен дебат. А твърдението, че само религиозността може да ни направи морални, крие огромно презрение към човешкия род: човекът е кълбо от гадни нагони, което подлежи на овладяване само чрез страх от възмездие в отвъдното.
Друг "тежък" аргумент на адептите на религиозността е, че само религията можела да осигури на хората човешки, достоен живот. Защо? Защото създава приюти и вари супа за гладните. Да объркваш вярата със супата обаче изглежда като крайно богохулство. Освен това не можеш да вариш супа за гладните и да ги учиш едновременно с това на търпение, защото Бог е наредил света така, че да са гладни, т.е. това е справедливо. Да храниш и да притъпяваш чувството за несправедливост на гладния, без да му помогнеш сам да почне да си вари супата, това е стратегия на господство, която крие, че освен справедливите има и несправедливи неравенства. "Стой си там, където си, не се бунтувай, не поставяй социални искания - ние ще те нахраним. Бог ще се погрижи!"
Нека не забравяме, че голямото религиозно варене на супа се наложи от икономическата политика, която рязко съкрати социалните придобивки, за да пренасочи средствата към високите икономически слоеве и корпоративния капитал, без да ги задължи да върнат жеста и да преразпределят обратно към по-ниските и допълнително обедняващи социални слоеве. И всичко това се случи зад риториката на традиционните семейни ценности и религиозността. Проблемът не е, че религията вари супа, а че структурите на социалната солидарност не го правят. Доминиращият идеологически дискурс перфектно оправдава това, казвайки, че социалната държава и синдикалната защита на труда са патерналистични отживелици. И това - пак зад риториката на традиционните семейни ценности. Един вид: държавата е мащеха, тя не може и не умее да се грижи добре за децата си, затова върнете се в истинското си семейство - в църквата! Така антипатернализмът по отношение на държавата връща на празното място далеч по-тежкия патернализъм на църквата.
А и тук е добре да отбележим още нещо важно: църквата за разлика от модерната държава не предлага на губещите стратегии за индивидуална еманципация. Тя ги третира като божии деца - при всички случаи като непълнолетни - които при това нямат хоризонт да постигнат пълнолетието си в този свят. Когато този дискурс се подпъхне под неолибералния дискурс на свободния пазар, получава се едно странно изместване: действително разумни и отговорни хора се оказват само "успелите", докато "неуспелите" се оказват недостатъчно разумни, деца, за които мама трябва да се погрижи и да им стопли супата. Дали през тази дискурсивна стратегия няма да станем свидетели на едно оспорване на всеобщото модерно гражданство, където пълнолетието ще бъде дефинирано през имуществен ценз?
Онова, което ни липсва, е етос на солидарността и от тази липса израства чувството за несигурност. А където има липса, има търсене, възниква и пазар. И на него по дълголетна традиция много по-добре се справят продавачите на религиозност. Проблемът обаче съвсем не е в тях. Проблемът е, че всички ние страдаме от обедняване на социалното въображение, затова и претоплената супа започва да ни изглежда като деликатес.
Милена Якимова е преподавател в катедра "Социология", Софийски университет "Св. Климент Охридски", и член на редакционния съвет на сп. "Критика и хуманизъм"http://www.foreignpolicy.bg/show.php?storyid=832934
