За всички форумци и гости, които са узнали, че ние сме тук за да учим и да сме щастливи(точно както подсказа Ричард Бах в „Илюзии – приключенията на един месия по неволя”) поздрав от мен и Венци Куцаров(най-великия приятен човек) -
http://www.youtube.com/user/oknele?feature=mhum#p/u/7/Q8TtAeWZO8c Както е казал народният поет - "Нека да е лято, жената на 6 и печката без гащи
Ричард Бах
Ричард Бах(Richard Bach) е американски писател. По майчина линия той има родствена връзка с рода на немския композитор Йохан Себастиан Бах. През 1959 г. завършва Калифорнийския университет в Лонг Бийч. В армията служи в авиационните части. След армията работи като пилот - каскадьор и конструктор. С втората си жена актрисата Лесли Периш(срещат се през 1973 г. и тя е траен съавтор на Ричард Бах) дават изход от Абсурда на Реалността. „Илюзии – приключенията на един месия по неволя”, откъс:
- Въпросът ти, Ричард, беше, че дори в мигове на прозрение не проумяваш защо сме тук.
Спомних си.
- И филмът беше моят отговор.
- Да.
- О!
- Нищо не разбираш – каза ми той.
- Така си е, не разбирам.- Филмът беше хубав – рече Дон, - ала и най-хубавият филм на този свят пак си остава илюзия, нали? Кадрите дори не се движат, само създават усещане за движение. Променлива светлина, която сякаш се движи по плоския екран, опънат в тъмното, нали?
- Ами да.
Вече започвах да проумявам.
- А другите хора, които и да било хора, отишли на който и да е филм, какво търсят те в киносалона, след като знаят, че това е само илюзия?
- Искат да се позабавляват – отговорих аз.
- Приятно им е. Точно така. Това едно.
- Биха могли да си извлекат поуки.
- Винаги отговарят по този начин. Заради познанията. Това второ.
- Фантазия, бягство.
- Това е пак, за да се забавляват. Първо.
- От любопитство. За да видят как е сниман филмът.
- Заради познанията. Второ.
- Бягство от скуката.
- Бягство. Вече го каза.
- За да общуват помежду си. За да са с приятели – отговорих аз.
- Това е причината да отидат на кино, но не и да гледат филма. Но пак опираме до забавлението. Първо.
Каквото и да изтъкнех, той свиваше двата си пръста: хората ходят на кино, за да се забавляват, за да научат нещо или и заради двете.
- А един филм е като живота, нали, Дон?
- Да.
- Защо тогава се случва някой да избере тежък живот, филм на ужасите?
- Такива хора ходят на филми на ужасите не само, за да се забавляват, когато влязат в киносалона, те вече знаят, че ще гледат филм на ужасите – рече ми той.
- Но защо го правят?
- Обичаш ли филми на ужасите?
- Не.
- Ходиш ли понякога на такива филми?
- Не.
- Но нали се намират хора, които пилеят време и луди пари, за да гледат ужасии или мелодрами, скучни и отегчителни за другите...
Остави ме аз да отговоря за въпроса му.
- Да.
- Ти не си длъжен да гледаш техните филми и те твоите. На това му викаме „свобода”.
- Но защо някои искат да бъдат плашени? Или да им е скучно?
- Защото мислят, че го заслужават, понеже са уплашили някой друг, или пък обичат да треперят от ужас, или смятат, че филмите по принцип трябва да са скучни. Можеш ли да повярваш, че мнозина – по причини, които им се виждат твърде смислени, - изпитват наслада да си мислят, че са безпомощни в собствените си филми? Не, не можеш.
- Не мога – потвърдих аз.
- Докато не го проумееш, ще има да се чудиш защо някои хора са нещастни. Нещастни са, защото са предпочели да бъдат нещастни, и в това, Ричард, няма нищо лошо.
- Хм...
- Ние сме същества, които си играят и се забавляват, ние сме галеници на Вселената. Ние не можем да умрем, ние можем да бъдем уязвени точно колкото илюзиите върху екрана. Но затова пък можем да повярваме, да си втълпим, че сме уязвени. Можем да повярваме, че сме жертви, че сме убити или че убиваме, че се люшкаме между късмета и несретата.
- Много ли животи имаме? – поинтересувах се аз.
- Колко филма си гледал?
- А!
- Филми за живота на тази планета, за живота на други планети, всичко, което се измерва с времето и пространството, е филм, илюзия – обясни ми той. – Но за кратко можем да научим страшно много, да се забавляваме неописуемо с илюзиите си, нали?
- Докъде ще стигнеш, Дон, с тези филми?
- Ти докъде искаш да стигна? Тази вечер гледа филма отчасти, защото аз исках да го видя. Мнозина предпочитат един живот пред друг, защото им доставя удоволствие да правят нещо заедно с някого. Актьорите от тазвечершния филм са играли заедно и в други филми – преди или по-късно, зависи кой филм си гледал първо.
Можеш да ги гледаш и едновременно върху различни екрани. Купуваме си билети за тези филми, плащаме си, след като сме приели да повярваме, че пространството, времето са нещо истинско... Нито времето, нито пространството са истински, но който не иска да плати цената, не може да се появи на нашата планета, в никоя времева и пространствена система.
- А срещат ли се хора, които нямат живот във времето и в пространството?
- А срещат ли се хора, които изобщо не ходят на кино?
- Ясно. Те сигурно трупат знанията си по други начини.
- Точно така – потвърди той, доволен от мен. – Училището на време – пространството е доста примитивна. Ала мнозина не се разделят с илюзията, дори тя да е скучна и държат лампите да не светват преди края на филма.
- А кой, Дон, пише тези филми?
- Не е ли странно: откриваме, че знаем много именно когато питаме себе си, а не някой друг! Кой ги пише тези филми, Ричард?
- Ние – отговорих аз.
- Кой играе в тях?
- Пак ние.
- Кой е оператор, киномеханик, директор на киното, контрольор, разпоредител, кой гледа всичко това? Кой има свободата да си излезе по средата, по всяко време, да промени сюжета, ако намери за добре, кой има свободата да гледа един и същ филм до припадък?
- Чакай да помисля – казах аз. – Всеки, който поиска ли?
- Тази свобода не ти ли стига? – попита ме той.
