Kакто анимата, и анимусът има положителна страна. Образът на бащата изразява не само стародавни мнения, но в не по-малка степен и онова, което се нарича "дух" (Geist), най-вече общофилософски и религиозни представи, както и нагласи, произтичащи от тях. Така че анимусът е и посредник между съзнанието и несъзнаваното, и персонификация на несъзнаваното. Както анимата чрез интеграцията става ерос на съзнанието, така и анимусът става негов Логос и както анимата по този начин дава връзка и опора на мъжкото съзнание, така и анимусът дава на женското съзнание разсъдливост, аналитичност и познание.
Въздействието на анимата и анимуса върху Аза е принципно еднакво. То трудно може да бъде елиминирано, първо, защото е неимоверно силно и веднага изпълва Азовата личност с непоклатимо чувство за правота и, второ, защото причината му е проецирана, т. е. изглежда до голяма степен вкоренена в обекти и обективни отношения. Склонен съм да обясня и двете черти на това въздействие с общите свойства на архетипа. Защото той е априорно даден. Този факт обяснява неоспорваната и неоспоримата, често напълно ирационална наличност на някои настроения и мнения. Пословичната им непоклатимост вероятно се дължи на силното сугестивно въздействие на архетипа. Той омайва и хипнотично пленява съзнанието. Нерядко Азът има едно леко усещане за морално поражение и става още по-непристъпен, упорит и властен, с което, чрез порочния кръг, още повече засилва чувството си за малоценност. Така изчезва основата за една междучовешка връзка, защото както манията за величие, така и чувството за непълноценност правят невъзможно необходимото за нея взаимно зачитане.
Както вече казах, по-лесно е да се осъзнае сянката, отколкото анимата и анимусът. В първия случай имаме предимството на известна подготвеност чрез възпитанието, което открай време се опитва да убеди хората, че не са съставени от сто процента чисто злато. Затова всеки схваща лесно и бързо смисъла на понятия като "сянка", "непълноценна личност" и подобни. А ако го е забравил, то една неделна проповед, жена му или данъчната комисия лесно биха опреснили паметта му. Но с анимуса и анимата съвсем не е така просто; първо, тук липсва нравствено възпитание и, второ, хората най-често се задоволяват с това, че са прави, и предпочитат да се очернят взаимно (ако не и нещо по-лошо!), вместо да осъзнаят проекциите си. фактът, че мъжете имат ирационални настроения, а жените - ирационални мнения, изглежда съвсем естествен. Това положение явно има инстинктивна основа и затова трябва да бъде такова, каквото е, тъй като по този начин Емпедоклевата игра на омраза и любов между елементите е осигурена за вечни времена. Природата е консервативна и трудно позволява да се наруши нейният ред. Анимусът и анимата принадлежат към един естествен резерват, който упорито защищава своята ненакърнимост. Затова за човека е по-трудно да приеме проекциите на анимуса и анимата, отколкото своите сенчести страни. Във втория случай трябва да се преодолее известна морална съпротива като суета, честолюбие, високомерие, озлобление и т. н.; в първия случай обаче се прибавят и чисто интелектуални трудности, да не говорим за съдържанието на проекциите, което пък е съвсем трудно за осмисляне. Най-сетне, възниква генералното съмнение дали не се намесваме прекалено много в работите на природата, като довеждаме до съзнанието неща, които е по-добре да бъдат оставени на мира.
Макар че според моите наблюдения има хора, които могат без особени интелектуални или морални трудности да проумеят анимата и анимуса, повечето доста се затрудняват да разберат тези понятия и да си ги представят по нагледен начин. Това показва, че с тези понятия ние излизаме извън обичайните граници. Те не са популярни, защото изглеждат необичайни. В резултат те мобилизират предразсъдъци и биват табуизирани, както е ставало винаги с всички неочаквани неща.
Така че, когато поставяме някакво изискван,е за отстраняване на проекциите, защото това е целебно и благоприятно във всяко отношение, ние навлизаме в непозната територия. Досега всички бяха убедени, че представите "моят баща", "моята майка" и т. н. не са нещо друго, а най-точни отражения на действителните баща или майка, така че, когато някой каже "баща ми", той има предвид единствено онова, което представлява баща му в действителност. Той наистина има предвид това, но неговата представа още не означава идентичност. Тук се потвърждава софизмът за „enkekalymmenos" (забуленото). Ако включим в психологическото уравнение образа, който X има за своя баща и който смята за истинския си баща, уравнението не излиза, защото изразът в него не съответства на действителността. X не е взел предвид, че неговата представа за дадена личност се състои, на първо място, от образа на реалната личност, който той е възприел може би твърде непълно, и, на второ място, от неговата собствена субективна модификация на този образ. Представата на X за неговия баща е комплексна величина, свързана само отчасти с истинския баща; синът също има известен дял в нея, и то дотолкова, че всеки път, когато критикува или хвали баща си, той несъзнавано засяга себе си и поражда у себе си психичните състояния, явяващи се при хора, които имат обичай сами да се принизяват или възвеличават. Но ако X внимателно съпостави своите реакции с действителността, той има шанс да забележи, че някъде греши, ако по поведението на баща си отдавна вече не е установил, че си е съставил невярна представа за него. Обикновено X е убеден, че е прав и че ако някой греши, това е другият. Ако еросът на X е слаборазвит, той или се отнася с безразличие към незадоволителната връзка, или се дразни от непоследователното и неразбираемо поведение на бащата, който никога не се държи според представата на X за него. Затова X има всички основания да се чувства обиден, неразбран, дори измамен.
Можем да си представим колко желателно е в такива случаи да се отстранят проекциите. Затова винаги има оптимисти, които смятат, че светът може да достигне един златен Век, стига само да се каже на хората кой е верният път към него. Опитайте се да им обясните, че приличат на куче, което гони собствената си опашка. За да схване човек, че позицията му е погрешна, не е достатъчно простото „казване", защото става въпрос за нещо повече от онова, което обикновеният разум е в състояние да приеме. Става въпрос за онези съдбовни „недоразумения", които при обичайни обстоятелства никой никога не е разбрал. Все едно да очакваме от един обикновен почтен човек да приеме, че е престъпник.
Споменавам всичко това, за да покажа от какъв порядък са проекциите, породени от анимата и анимуса, и какви морални и интелектуални усилия са нужни за отстраняването им. Но далеч не всички съдържания на анимуса и анимата се проецират. Много от тях спонтанно се проявяват в сънища и т. н., а повечето могат да се осъзнават с помощта на тъй нареченото активно въображение. Така се установява, че в нас живеят мисли, чувства и афекти, каквито никога не сме смятали за възможни. Който изобщо не е наблюдавал това у себе си, за него, естествено, подобна възможност изглежда съвсем фантастична, защото нормалният човек „знае какво мисли". Тази детинска наивност на „нормалния човек" е правило. Ето защо не можем да очакваме някой, който няма такъв опит, да разбере вярно същността на анимата и анимуса. С практическата реализация на тези разсъждения навлизаме в територията на непознати психични преживявания. Но онзи, който успее да ги изпита, със сигурност ще бъде поразен от всичко, което Азът не знае или по-точно не е знаел. В днешно време това познание все още е голяма рядкост и най-често е предварително заплатено с невроза, ако не и с нещо по-лошо.
Във фигурите на анимата и анимуса се изразява автономията на колективното несъзнавано. Те персонифицират неговите съдържания, които, ако бъдат взети обратно от проекцията, могат да се интегрират в съзнанието. В този смисъл анимата и анимусът са функции, предаващи съдържания от колективното несъзнавано на съзнанието. Но те изглеждат или се държат като такива само когато тенденциите на съзнанието и несъзнаваното не се различават прекалено. Възникне ли напрежение, безобидната дотогава функция се изправя персонифицирана срещу съзнанието и се проявява до голяма степен като систематично раздвоение на личността или като фрагментарна душа. Сравнението обаче е доста несполучливо, тъй като нищо, принадлежало на Азовата личност, не се отделя от нея; анимата и анимусът образуват no-скоро един смущаващ придатък. Това поведение се дължи на обстоятелството, че могат да бъдат интегрирани съдържанията на анимата и анимуса, но не и те самите, защото са архетипи, т. е. основи на психичната цялостност, която надхвърля границите на съзнанието и поради това никога не може да бъде осъзната непосредствено. До съзнанието могат да достигнат въздействията на анимата и анимуса; самите те обаче са трансцендиращи съзнанието фактори, недостъпни за възприятието и волята. Затова остават автономни, въпреки интегрирането на съдържанията им, и трябва постоянно да бъдат държани под око. От терапевтична гледна точка това е изключително важно, защото чрез постоянното наблюдение на несъзнава-ното се заплаща онзи данък, който повече или по-малко осигурява сътрудничеството му. Както знаем, с несъзнаваното не може да се „приключи" веднъж завинаги. Нещо повече, една от най-важните задачи на душевната хигиена е постоянно да отделя внимание на симптомите за несъзнавани съдържания и процеси, тъй като винаги има опасност съзнанието да изпадне в едностранчивост, да върви само по утъпкани пътища и да стига до задънени улици. Но допълващата или компенсираща функция на несъзнаваното се грижи донякъде за избягването на тези опасности, особено големи при неврозата. Само при идеални условия обаче, т. е. там, където животът е все още прост и достатъчно осъзнат, за да следва без колебания и съмнения пътищата на инстинкта, компен¬сацията може да има пълен успех. Колкото по-цивилизован, т. е. по-осъзнат и по-сложен, е човекът, толкова по-малко е способен да слуша инстинктите си. Сложните жизнени условия и въздействията от средата заглушават тихия глас на природата. На негово място се появяват мнения и убеждения, теории и колективни тенденции, които подкрепят всички заблуди на съзнанието. В такива случаи трябва целенасочено да се отдели внимание на несъзнаваното, за да може да се осъществи компенсацията. Затова е от особена важност да не си представяме архетипите като мимолетни фантазии образи, а като постоянни, автономни фактори, каквито те действително са.
Както показва практиката, тези два архетипа понякога са трагично фатални. Те действително са баща и майка на всички зловещи обрати на съдбата и като такива са отдавна познати на света: двойка богове, от които той поради своята „логосна" природа се характеризира с дух и разум, както многоликият Хермес, а тя поради еротичната си природа носи чертите на Афродита, Елена (Селена), Персефона и Хеката. Те са несъзнавани сили, именно богове, както съвсем „правилно" са ги схващали в древността. Така определени, те заемат онова място в психологическата ценностна скала, което им се полага при всяко положение, независимо дали съзнанието признава това или не; защото силата им нараства пропорционално на степента на тяхната неосъзнатост. Който не ги вижда, е в ръцете им, както при тифусната епидемия, която пламва с най-голяма сила, когато източникът на инфекцията е неизвестен. И в християнството сизигията на боговете не е нещо отживяло, а заема най-високо място в образите на Христос и църквата-невеста. Такива паралели помагат много при опита да се намери точната мярка за значението на двата архетипа. Онова от тях, което можем да открием чрез съзнанието, е толкова незначително, че едва достига прага на видимостта. Едва когато осветим тъмните дълбини на психиката и изследваме странно и мъчително преплитащите се пътища на човешката съдба, постепенно ни става ясно колко голямо е влиянието на тези два фактора, допълващи съзнанието.
В заключение искам да изтъкна, че интеграцията на сянката, т. е. осъзнаването на личното несъзнавано, е първият етап от аналитичния процес, без който не е възможно познание за анимата и анимуса. Сянката може да се осъзнае единствено чрез отношението й към нещо противостоящо, а анимата и анимусът - само чрез отношението към противоположния пол, защото единствено там техните проекции са действени. Знанието за анимата поражда у мъжа една триада, единият елемент на която е трансцендентен: мъжкият субект, противостоящият му женски субект и трансцендентната анима. При жената е съответно обратното. Липсващият за завършеност четвърти елемент при мъжа е архетипът на стария мъдрец, който тук не разглеждам, а при жената - прамайката. Те формират едно наполовина иманентно, наполовина трансцендентно четириединcтвo, онзи аpxeтип, който съм нарекъл брачна чет ворка (heiratsquaternio). Той представлява както схема на цялостната личност, така и на примитивната социална структура, а именно - на браковете между братовчеди и на брачните класове, както и на разделението на примитивните селища на квартали. От друга страна, цялостната личност е образ на Бога или пo-скоро - не може да се различи от него. Раннохристиянският дух е знаел това, иначе един Климент Александрийски не би могъл да каже, че който познава себе си, познава Бога...
