Радвам се че сте чели материала. Плод е на колективен труд и реакция на глупостите, с които ни заливат средствата за масова манипулация. Писан е преди няколко години, така че част от данните са поостарели, но в неговата цялост го подкрепям напълно. Допълнително ще сложа и използваната литература. Ето и неговия край.
Буржоазната държава винаги е била предан слуга, обслужващ интересите на богатите слоеве на обществото. Проникването на “големите пари” в държавните институции се осъществява по различни начини: понякога – чрез “купуване” на политически дейци, които се превръщат в доверени лица на корпорациите, друг път – чрез назначаване на видни фигури от корпоративния елит на ръководни длъжности в администрацията, както например сегашният съветник по въпросите на националната сигурност на САЩ, Кондолиза Райс, е бивш член на управителния съвет на нефтения гигант “Шеврон”. Във всички случаи срастването и сливането между политическия и икономическия елит е необходимо и неизбежно, тъй като нито политическата кариера е възможна без подкрепата на едрия бизнес, нито едрия бизнес е възможен без подкрепата на държавния апарат. На последните избори за президент на САЩ взеха участие по-малко от половината гласоподаватели, част от подадените бюлетини не бяха преброени и се наложи не избирателите, а съдиите от Върховния съд, да определят кой ще бъде президент на единствената супер-сила. В същото време за предизборна агитация бяха изразходвани един милиард и шестотин милиона долара. Тази сума достатъчно ясно сочи какви личности и интереси могат да влязат в Белия дом.
В икономическата област буржоазната държава е призвана да играе ролята на противовес срещу разрушителното действие на пазарните сили. Една от мерките, които винаги са се използвали за тази цел е протекционистичната митническа политика. Сам по себе си пазарът увеличава предимствата на онези, които вече са си осигурили водеща позиция в дадено производство, и затруднява развитието на онези, които сега правят първите си крачки в съответното направление. Поради това Англия в зората на капитализма се ръководеше от принципите на меркантилизма, изискващи стриктно ограничаване на вноса на стоки, които въз основа на чисто пазарни механизми можеха да конкурират и да изместят продукцията на английски производители. По-късно, през ХІХ, век когато английската индустрия укрепна и зае челно място в света, меркантилистките концепции бяха заменени от фритредерски схващания, проповядващи необходимостта от неогравичена свобода на търговията. От своя страна Съединените щати, когато трябваше да насърчат развитието на собствената си металургия през първата половина на ХІХ век, затвориха своя пазар за по-висококачествената и евтина английска стомана и строителството на железопътни линии се извършваше с продукция на първите американски металургични предприятия. Подобна анти-пазарна практика се осъществява и днес от развитите западни държави. Европейската икономическа общност е до голяма степен митническо обединение на европейските държави, което трябва да ограничи свободния внос на стоки от други страни, за да се осигурят условия за развитието на собствените производства. През 90-те години САЩ възстановиха водещата си позиция в производството на чипове и полупроводници благодарение на междудържавна спогодба с Япония, по силата на която японският пазар беше отворен за американски доставчици, а в същото време американският пазар беше затворен за полупроводници, произведени в Япония. Преди известно време въпреки споразуменията за създаване на зона за свободна търговия в Северна Америка (NAFTA) администрацията на САЩ ограничи вноса на мексикански домати, като по този начин с извънпазарни средства ежегодно се нанасят вреди на мексиканските производители за повече от 1 милиард долара. Показателно е, че международните финансови институции, МВФ и Световната банка, не разрешават провеждането на подобна политика от страна на бедните държави. Смята се, че ограниченията срещу вноса играят ролята на чадър за неефективни местни производствени структури.
Ограничителната търговска практика не изчерпва икономическите функции на империалистическата държавата в полза на корпорациите. Наред с това държавната намеса се изразява и в субсидирането на “нерентабилни” отрасли, като селско стопанство, транспорт и др., чиято дейност е от жизнено значение за обществения живот, но които не могат да се развиват по логиката на пазара и капиталистическата печалба. За да поддържат своето селскостопанско производство, напр., богатите държави ежегодно изплащат на производителите субсидии в размер на 320 милиарда долара (естествено, това не се отнася за бедните страни). В същото време държавата финансира крупни изследователски, производствени, инфраструктурни и пр. проекти, които имат стратегическо значение за икономиката като цяло, но не обещават достатъчно бърза възвращаемост и поради това са неизгодни за частния капитал. Почти всички технически постижения през последните десетилетия – информационните технологии, компютрите, Интернет, спътниците, транзисторите и т.н., – които са гордостта на частното предприемачество и са представяни като негов продукт, – всъщност са дело на обществения сектор. След като в продължение на много години (в случая с Интернет – близо 30 години) държавни структури са влагали средства, идеи, организация за разработването на върховите технологии, накрая, когато последните вече са годни за практическо внедряване, те биват предоставяни на частния бизнес (на лица като Бил Гейтс), който присвоява печалбите. По този начин общественият сектор плаща разходите и поема риска, нещо като “социализъм за богатите”, а частния сектор приватизира изгодите от техническия прогрес. А ако и това не е достатъчно за дадени корпорации, те получават истински “социални помощи” от държавата. Самолетостроителният гигант “Локхийд – Мартин” ежегодно получава по 200 милиона долара от бюджета, а щом срещне затруднения – още стотици милиони отгоре. Проучванията показват, че 20 от стоте най-големи транс-национални корпорации, включени в списъка на списание “Форчън”, не биха оцелели без навреме инжектирани държавни субсидии, а всички останали от този списък са се облагодетелствали в една или друга степен от икономическите мерки на съответните правителства. Излиза, че въпреки огромните си богатства, корпорациите зависят изключително много от държавния апарат.
Държавната подкрепа идва и по линия на държавните поръчки, които осигуряват гарантиран пазар за ТНК със средства, събрани от данъкоплатците. С особени привилегии в това отношение се ползват корпорациите от Военнопромишления комплекс. В своето прощално обръщение към нацията при предаване на пълномощията президентът Айзенхауер предупреди американския народ за опасността, която го заплашва в лицето на симбиозата между генералитета и производителите на оръжие, онова, което той нарече “военнопромишиления комплекс”. Известно е как се развиха нещата по-нататък: следващият американски президент беше убит, най-вероятно, от лица свързани с тайните служби поради нежеланието си да се подчини на генералите и корпорациите от военниия сектор и да предприеме мащабни военни операции в Индокитай; а след убийството в Далас всичко протича по един и същи сценарий, включващ ежегодно безпроблемно отпускане на стотици милиарди долари от данъци за нови поколения оръжие, за междузвездни войни, за интервенции и т.н.
Данъчната политика на буржоазните правителства е мощен инструмент не само за подпомагане на богатите, но и за стабилизиране на икономическата система. Но данъците в по-голямата си част са средства, отнети от потребителя (данъкоплатеца), и за това, макар държавните поръчки и милитаризацията да спомагат в известна степен за растежа на производството, в същото време подкопават платежоспособното търсене. Поради това в продължение на десетилетия във финансовите среди с голяма популярност се ползваше кейнсианският метод за “хармонизиране на растежа” чрез т.нар. “дефицитно бюджетно финансиране”. Част от бюджетните разходи се покриват не със средства от данъци, а чрез “умерено” печатане на книжни пари, в резултат от което се стимулира търсенето, а то на свой ред способства за растеж на производството, но заедно с това неудържимо расте държавният дълг (последният обаче частично се редуцира, обезценява, от инфлацията). Този метод, както и останалите методи за държавно извънпазарно регулиране на деловата активност може само времененно да има положителен ефект. Дотогава докато печалбата е непосредствена цел на производството и се явява основен регулатор в разпределението на ресурсите, нарастването на диспропорциите, на ентропията, в икономическата система е неизбежно.
Наред с икономическите функции за поддържане на корпоративните печалби, буржоазната държава е призвана да изпълнява и военно-репресивни функции, които играят още по-важна роля за съхраняване на капиталистическата система.
Държавата по самата си същност е институция за налагане волята на една част от обществото над друга част от същото. Привържениците на социалното господство твърдят, че държавата регулирала отношенията между отделните социални групи, че тя осигурявала “баланс”, “хармония на интересите”…Зад подобна високопарна фразеология обаче не се крие никакво реално съдържание. Когато обществото е разделено на групи с непримиримо противоположни жизнени интереси – експлоататори и експлоатирани, робовладелци и роби, паразити и трудещи се, -- регулацията на отношенията между тях не може да се осъществи по никакъв друг начин освен или в интерес на едните, или в интерес на другите. Държавата може да “регулира и балансира” отношенията или като премахне, със средствата на държавната принуда, възможността за експлоатация и паразитизъм, осъществявайки по този начин волята на трудовите хора, или като утвърди и узакони експлоатацията и паразитизма, осъществявайки волята на привилегированите слоеве. Никакъв трети вариант за “регулиране” на отношенията между наемни роби и милиардери-робовладелци не е съществувал и не е възможно изобщо някога да съществува. “Трети вариант” е демагогска измислица.
Съвременната буржоазна държава, с помощта на полиция, съдилища, затвори, части за борба с масови безредици и т.н., осигурява такива социални условия, които отговарят на интересите на едрите собственици. Когато обичайните “демократичин” методи за контрол не са достатъчни, за да бъде гарантирано покорството на онеправданите, възможно е на политическата сцена да излязат “горили” и “ескадрони на смъртта”, възможно е да бъдат въведени в действие методите на Гестапо, на Дахау, на екзекуционните взводове. А тъй като съвременния корпоративен капитал оперира по цялото Земно кълбо и навсякъде се нуждае от подходящи условия за извличане на максимални печалби, то Имперската държавна машина задължително трябва да разполага със средства за репресии и извън националната територия – корпуси от морски пехотинци, военноморски ескадри и самолетоносачи, военновъздушни сили и, разбира се, октоподи от рода на ЦРУ, МОСАД и т.н.
Военното могъщество на Империята е необходимо, за да предпази системата от бунта на онеправданите.
Капиталът не би могъл да си осигури максимални печалби, не би могъл изобщо да запази своето експлоататорско функциониране, ако не е в състояние да смазва безмилостно поривът към свобода и самостоятелност на онеправданото мнозинство. Извън новинарските емисии на телевизиите и извън колоните на световната преса остават актовете на ежедневно масово насилие, извършвано в интерес на корпоративните печалби. В повечето случаи ТНК са достатъчно могъщи, за да потушат проявите на непокорство със собствени сили, т.е. с помощта на собствени наемнически армии или с помощта на местни военни и полувоенни формирования, без да се вдига излишен шум. Ето само няколко примера, които придобиха гласност благодарение на публикации на правозащитни и природозащитни организации.
Англо-холандската корпорация “Роял Дъч/Шел”, експлоатираща петролни находища в Нигерия, през периода 1993-98 г. за да се справи с протестите на населението срещу нейната дейност, финансира местни формирования (зловещият Отряд за вътрешна сигурност), които убиват 2000 местни жители и прогонват от домовете им 80 000 други.