Ех, Дел,
Съжалявам, но няма да се разберем, и не е в теб вината! Просто моята плоскост от която виждам и мога да съдя за нещата е доста по-ниско от твоята!
Мога само да питам:
Пред кого е бил смирен Христос?
Приемал ли е нещата такива каквито са?
Бил ли е неутрален (пасивен) пред злото?
Вярно ли е твърдението, че Христос като личност е бил революционер? (това твърдение не съм го срещал в книгите досега)
Умрял ли е на кръста или е бил в състояние на смадхи?
Отговарям чисто по чувство, от себе си, доколкото ясно мога, и без цитати.
Не мога и да помисля за Христос, че му е нужно да изпада в самадхи. Да имаш природа като неговата и да изпадаш в самадхи е ненужно нито за него нито за никой. Човек имащ власт, каквато Христос, няма необходимост да я ползва дори, защото смисъла е, колкото повече имаш, толкова повече даваш. Никой не може да ти отнеме, без ти да си дал вече! Властта в случая не е контрола на времненно присъстващите властимащи, защото колкото повече се стремиш към защита, поради страх от дуалното пребиваване, толкова повече ресурси са ти нужни, това те поставя пред необходимост от нови източници и контрол над притежаваното. Христос е вечнопребиваващ, за какво би му било да ползва власт. Нито може да бъде убит, нито измамен, защо тогава да е революционер. Защо? Ако има власт би могъл във всеки миг да я ползва, а не е, следователно е ли революциоер. Но делата му могат да бъдат изтълкувани като революционни, доколкото раздвижват всичко. Може да бъде възприет като революционер само ако приемем, че всеки път, когато действаме неестествено се нуждаем от революция, с оглед на желанието ни за промяна. Ала не е революционер за този, който избира да действа по естество, той и така свежда нещата до простата им същност без да ги нарича с измислени имена... това може и да се представи като революция само с оглед да бъде прекратен този процес. Ако противодействаме всякога пораждаме ответна сила, ала неутралността лишава тази сила от власт. Ако не засвидетелстваш /не се поклониш/ силата на "противника", не обезоражаваш ли противника, не отпада ли само от себе си понятието враг? Ако извън всяко съмнение се избавиш от дуалността в мислите и разногласието между чувствата тялото и мисълта добиваш разбиране за същината си. Отгоре се изживява всяко нещо като самото то, не е нужно да се влееш в сянката, за да причиниш разделяне, там няма сянка, знаейки това, за да изпълниш същото на полето на дуалността-Земята
е ненужно да разделяш и у човеците техните сенки от тяхната светлинна същност, както се постъпва тук. пребивавайки в центъра на единството-Единия, пресичайки дуалното поле, Христос може само да изправи неравновесието в системата/кръста/, това е следствие от самото намерение на Небесния Отец, проявено чрез Сина, за човек е необходимо било да осъзнае своята цялост и да не допуска разкъсване, което би могло да бъде причинено чрез заблуда-било религиозна, изтъкната като несъвършенство, поради грехопадението, чувство за вина и др. следствия. Христос свидетелства за достижимата цялост, едновременно пребиваване телесно и в духа, осъзнато, според връзката ни с Отеца. Което не е удобно за тези, за които разделяй и владей е жизненоважно, защото не могат да постигнат физическо и духовно израстване, поради избора си да властват на земната плоскост, следователно се ползват от ограничен източник. Не можеш да служиш на две сили едновременно, или избираш свобода или живееш в огражденията предвидини от дадена власт било и твоята.