Имам следното преживяване. Изпитах дълбочинно желание да не съществувам, бях на 18 години. Нужно е да отбележа, че всичко започна с натрапчиво чувство за вина, достигащо до мен като последица от събития и мисли, които допуснах да ми въздействат, докато се случи това, което последва. Може би това, което ще напиша има връзка с "програмирането". Усетих се като натровена, и то с мое допускане, усещах как потъвам, легнах на дивана, а всъщото време молех някой да ме задържи, чувах гласа си как говори, ала не мислех съзнателно какво казвам. Не знам как точно тогава нямаше никой около мен, а знаех, че ако в този момент има някой и той заговори ясно и силно ще успее да ми помогне и да спре въздействието под което бях. В този момент си спомням, че се чух как си припявам някаква песен на английски, после заговорих на английски, дори не знаех защо. През цялото време се опитвах да се задържа в съзнание, ала бе почти невъзможно. Знаех, че докато чувам гласа си "самоубийственото състояние" няма да ме погълне. Чух се да казвам - "Не ги оставяйте да ми причинят това", дори не знам за какво говорех и то на английски, нито на кого говоря, не схванах съзнателно всичко, което казвах, сякаш на моменти изчезвах, потъвах, бе като спомен от предишно преживяване, а дивана на който бях легнала в хола, напомняше на някакво друго подобно място, което не исках да си припомням и все пак у мен имаше една част, по-силна от нежеланието за спомен, която държеше съзнанието ми живо. Накрая сякаш потънах... озовах се в място подобно на тъмен космос, бях напълно затворена в тъмна сфера, видях се отвън и едновременно се усетих вътре, пълен мрак, а у мен присъстваше само натрапчивото последно чувство от последен миг, който продължаваше вечно, имаше и други сякаш "затворени в тъмни сфери души, които преживяваха като непрекъснат "вечен" момент "последното си чувство" сякаш последния си ужас или избор за такъв, това бе по-страшно от съд, знаех в този момент, че това е реално съд, изпадаш в последния избор, не знам до кога... След това дойдох на себе си макар и трудно. Съзнавах, че не искам да ми се случи отново. Най-страшна е безсъзнателността. Идните дни едва заспивах, имах усещането, че затворя ли очи ще се върна в затвора на тъмната сфера, това място бе като неприсъстващо, сякаш потънало в странна забрава..., от тогава знам че не бих дала и една част от себе си, за да захраня подобно отсъствие. Затова и държа толкова много на неутралността, всяко друго има две лица, които могат и да се изменят, според случая.
